Тами Хоуг
Див и опасен (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

— Не можеш ли да предприемеш нещо, Мейзън?!

Шелби се разхождаше нервно из малкия кабинет, който съпругът й беше окупирал за свои нужди през временното им пребиваване в Шансон дю Тер. Беше мрачно помещение с облицовани в ламперия стени и дървен под, обзаведено изцяло в мъжки стил — като се започне с тапицираните с кожа мебели и се стигне до лавиците, пълни с миришещи на мухъл книги. От стените гледаха снизходително портрети на строги мъже от миналото столетие.

Но сега Шелби изобщо не им обръщаше внимание. Крачеше покрай тях, кръстосала ръце пред гърдите си, потракването на токчетата й бе единственият шум в стаята.

Мейзън вдигна разсеян поглед над книжата, разпилени по бюрото му, и оправи очилата на носа си. С отсъстващ поглед той спря очи на Шелби в новия й костюм в червено и черно.

— Не разбирам какво точно очакваш от мен, скъпа.

Шелби се спусна към него. Тъмните й очи блестяха от нетърпение. Подпря се на писалището — на грижливо поддържаните й ръце проблесна големият пръстен с гранати и диаманти.

— Ти чу какво каза Бурке. Той смята, че трябва да поставиш Джифорд под попечителство.

— Но, Шелби — усмихна се добродушно Мейзън, остави настрана папката, по която работеше, и скръсти елегантно ръце над нея. — Обясних ти вече, че това не може да стане. Как би изглеждало в очите на другите, да сложа под попечителство дядото на жена си, само за да мога да продам земите му? От това дивиденти няма да има, миличка! Избирателите не обичат такива работи. Освен това, Серена никога няма да се съгласи.

— Серена?! — Шелби изрече името на сестра си като проклятие, след това се отблъсна с ръце от бюрото и продължи разходката си. — Да върви по дяволите! Защо трябваше да се появи точно сега, когато всичко се беше подредило! Пак ще съсипе всичко. Както винаги.

Мейзън запази усмивката си само външно.

— Не се отчайвай, захарче! Може пък Серена да прояви разум, като й обясня цялата работа.

— Тя ще вземе страната на Джифорд — изсъска Шелби и отметна нервно кичура, измъкнал се от строгия й стегнат кок. — Той положително й е наговорил кой знае какви глупости! А и Лъки Дусе, какво ли е плещил пред нея!

— Какво има да й разказва той? Серена го е наела само да я закара до Джифорд.

— Просто… — Шелби се опита да печели време и да избегне любопитния поглед на мъжа си. — Просто защото е побъркан, затова.

Мейзън поклати глава:

— Вълнуваш се съвършено напразно.

— И все пак поне някой трябва да се вълнува! Не мислиш ли? Ако не намерим скоро пари, ще имаме неприятности, Мейзън! За твоята предизборна кампания са ти нужни средства, а и договорът за новата къща…

— Ти гледай най-напред старата да продадеш!

Шелби замръзна на мястото си. Притисна ръка на сърцето си и погледна с такова страдалческо изражение, като че съпругът й беше пробол сърцето й с нож.

— Но аз се опитвам да продам къщата, Мейзън! Какво мога да направя, след като Лоусънови отказаха финансиране? Освен това, не е моя вината, че пазарът е толкова слаб.

— Зная, че не можеш да направиш нищо, пиленце — побърза да я увери Мейзън. — Разбира се, че не можеш. Просто казах това, което ми дойде на езика, нищо друго…

Ала Мейзън предпочете да запази за себе си останалите мисли, които нахлуха в главата му. Лимитът от кредитната карта на Шелби отдавна беше изчерпан, много преди още да се появи с този нов костюм. Мейзън имаше неприятното чувство, че и тези червени кожени обувки сигурно са ужасно скъпи. Премълча забележката си. На всяка негова молба да поограничи разходите си, Шелби реагираше с неизменния истеричен припадък.

— Казвам ти, имам едно-единствено желание! — каза Шелби замислено и нацупи идеално изписаните си устни. — Иска ми се да нямам сестра и Джифорд да се вразуми. Ето, това е желанието ми.

— Прекалено много се тревожиш, прасковката ми! Всичко ще се оправи. Ще видиш. Винаги се е оправяло.

Някой почука енергично на вратата и веднага в стаята се пъхна Одил Фонтено. Кокалестото й тяло беше изправено като свещ, очите й мятаха мълнии, свитата й уста изразяваше гняв и презрение, както винаги. Посивялата й коса беше като някакво чорлаво валмо, нахлупено допълнително на главата й. Беше с памучна престилка на пъстри цветенца, които просто не смееха да изглеждат весели под мрачната й физиономия. Престилката, висеше като на закачалка на слабите й ръбести рамене.

— Трябва да чакате да ви повикат, Одил! — упрекна я Шелби смутено. Не беше сигурна какво е могло да стигне до ушите на икономката. — Държанието ви е невъзможно. Ако работехте при мене, отдавна да съм ви уволнила за такова безочие.

— Да, ама не работя при вас! — изсумтя Одол презрително. — Трябва да съм шантава, за да работя за вас.

Шелби се наду като гълъб, готов за нападение.

— Безсрамно същество!

— Какво искахте да ни съобщите, Одил? — намеси се Мейзън тактично.

— Мис Рена си дойде — обяви тя мрачно, обърна се и излезе наперено, без да почака да я освободят.

Само след секунда се появи Серена. Беше оставила пътната си чанта до вратата и веднага бе хукнала да търси сестра си — трябваше да изяснят някои работи.

— Шелби, Мейзън, мисля че се налага да поговорим! — обяви тя още от прага на библиотеката.

— Серена! — Шелби се запъти към сестра си с угрижена физиономия, чупейки отрупаните си със скъпоценности ръце. — Добре ли си? Толкова се тревожехме за тебе! Можеше да ти се случи какво ли не в блатото, и то с онзи, лудия! — Шелби хвърли бърз поглед зад рамото на Серена. — Джифорд върна ли се с тебе?

— Не. Той остана.

Мейзън се надигна иззад бюрото си с достойнството на съвършен джентълмен и грейна гостоприемно към нея. Като всички Талбътовци той беше страшно чаровен, по свой спокоен, сдържан начин. Беше с поизмачкана синя риза от Оксфорд. От него се излъчваше някаква добродушна разсеяност, която в момента подейства успокоително на Серена. Тя също му се усмихна.

— Серена, миличка! Толкова се радвам да те видя! — Мейзън я прегърна като брат и отстъпи крачка назад, за да я види по-добре. — Съжалявам, че вчера не можах да те посрещна. Боя се, че адвокатската ми практика ме ангажира твърде много. А след това Шелби ми каза, че си решила да тръгнеш сама да търсиш Джифорд. — Мейзън поклати усмихнат глава. — Наистина се безпокояхме за тебе.

— Реших, че ще е най-добре да изясня всичко с Джиф колкото е възможно по-скоро.

— Джифорд. Да. — Той кимна, извика на лицето си полагащото се сериозно изражение и пъхна ръце в джобовете на кадифения си панталон. — Да, Шелби ми разказа, как не е могла дори да ти обясни всичко както трябва, толкова много си бързала.

— Доколкото си спомням — Серена изгледа сестра си многозначително, — Шелби изобщо не се опита да ми обясни каквото и да било.

Шелби направи същата страдалческа физиономия, с която беше реагирала преди това на думите на съпруга си.

— Това изобщо не е вярно, Серена! Молих те едва ли не на колене да останеш тук, за да поговорим.

— Ти каза, че не знаеш защо Джифорд се е скрил като животно в блатото.

Мейзън се намеси с тона на изискан дипломат:

— Мисля, че Шелби искаше да каже, че всъщност Джифорд направо ни побърка. Ние очаквахме от него, че ще остане и както винаги ще хване бика за рогата. Толкова неща се объркаха…

— О, разбрах това, когато застанах под куршумите му — прекъсна го Серена иронично. — Не е ли по-добре да седнем и да изясним тези неща? — И тя понечи да седне в едно от огромните кожени кресла.

Но Мейзън погледна с израз на огромно съжаление към ръчния си часовник:

— Боя се, че в момента това е невъзможно, Серена. В два часа очаквам клиент. Дори закъснявам. — Той погледна изпитателно образа си в огледалното стъкло на библиотеката, закопча горното копче на ризата си и позатегна тъничката си колежанска вратовръзка. — След вечеря можем да поговорим на спокойствие. Очакваме мистър Бурке и адвоката на Джифорд. Надявахме се, че ако ти не успееш, Ламар ще може да убеди Джифорд да се върне.

Серена въздъхна недоволно. Би предпочела нещата да се изяснят час по-скоро, за да се отърве по-бързо. Но ето че не беше възможно. Тя изгледа Мейзън, питайки се дали наистина има среща с клиент. Зет й се усмихна делово и отново сви извинително рамена, след това целуна Шелби по бузата и излезе.

Серена мислено се наруга, че навсякъде й се привиждат заговори и измама. Мейзън беше винаги толкова мил с нея!

— А и аз днес имам милион задачи — обяви Шелби най-неочаквано. Тя се завтече към писалището и събра накуп всички разхвърляни книжа. — Имам оглед при Харлан и Мерси Стоун. Представяш ли си, Харлан го местят в Шотландия. Точно в Шотландия! Джон Мейзън има турнир по футбол, Ласи е на урок по пиано. А трябва да мисля и за тази проклета вечеря! Помолих Одил да приготви свинско печено, но можеш ли да си сигурен, че ще го направи?! Противно женище! Джон Мейзън две нощи не спа, само защото му е разправяла, че в стаята му витаел призракът на някакво малко момиченце, заклано от янките по време на войната.

Серена се отпусна в креслото и облегна глава на облегалката. Пред врящата енергия на сестра си усещаше собствената си умора още по-осезателно.

Шелби внезапно млъкна и изгледа сестра си с майчинска загриженост:

— Божичко, Серена, изглеждаш като смъртник! — Очите й се присвиха леко. — Како се е случило?

— Нищо.

— Изглеждаш просто ужасно! Трябва ти една гореща вана и малко сън. Бих казала на Одил да ти нареже няколко парчета краставица за тия сини кръгове под очите, ама тя пак ще се нахвърли върху мене. Отвратителна е! Чудя се защо ли Джиф я държи на работа.

— Защо не ми каза, че Мейзън смята да се кандидатира за парламента? — попита Серена направо.

Сестра й я погледна с недоумение.

— Ами ти даде ли ми възможност? Реши, че непременно трябва да хукнеш към блатото, преди да ти обясня каквото, и да било. Но сега пък аз бързам. Ще ти разкажа всичко, като се видим на вечеря. — Шелби хвърли поглед към мъничкото, отрупано с диаманти часовниче на ръката си и издаде някакво театрално възклицание. — Закъснях! Довечера ще говорим за всичко.

— Непременно — промълви Серена по-скоро на себе си, вслушвайки се в тракането на тъничките токчета на сестра си.

След като всички шумове заглъхнаха, Серена изведнъж се сети за предложението на Шелби да се изкъпе и да поспи. Помисли дали да не си дремне както е в креслото, но се насили, стана и тръгна да търси Джеймс Арно, управителя на плантацията.

Някога Шансон дю Тер е била плантация с близо хиляда моргена площ, но с течение на времето беше намалявала, парче по парче, до сегашните си размери от около двеста моргена. Отначало засаждали ориз и индиго. Дивото индиго се срещаше и досега из рововете около плантацията. През деветнадесети век бяха направили за кратко време няколко опита да отглеждат ориз, но скоро се бяха отказали в полза на захарната тръстика. Откакто Серена се помнеше, половината поле беше засадено със захарна тръстика, една четвърт със соя, а една четвърт оставяха за угар. Отглеждането на захарна тръстика беше капризна работа. Тръстиката беше много чувствителна към влагата и студа, към всевъзможни болести и вредители. Правилният избор на момента за жътва можеше да реши всичко — селяните изчакваха до последната възможност, за да натрупат растенията по-голяма захарност, а след това работеха денонощно, за да успеят да приберат реколтата преди да хване първият студ, иначе тръстиката ставаше негодна.

Джифорд винаги беше казвал, че захарната тръстика е идеалната култура за Шеридановци. Семейството беше спечелило Шансон дю Тер на комар — най-важното после беше да продължи да печели. Но в последно време дори разходите вече не се изплащаха.

Джеймс Арно, когото Серена завари зает да реди цветисти ругатни по адрес на един от тракторите в хангара, обясни на Серена, че работите продължават да вървят зле. Арно беше дребен набит мъж към четиридесетте, с тъмни коси и тъмни очи, които издаваха кейджунския му произход, още повече че притежаваше и типичния жив темперамент. Работеше вече повече от дванадесет години като управител на плантацията. Беше доказал многократно, че заслужава доверието, което му имаше Джифорд. Серена не се съмняваше, че ще чуе от него истината, само дето не й беше ясно колко неприятна ще бъде тази истина.

Голяма част от миналогодишната реколта била загубена заради някаква болест. Силните дъждове тази пролет объркали растежа на културите по всички участъци, където отводнителните канали не функционираха. В резултат на всичко това сега не стигали пари да подменят остарелите машини — наложило се да уволняват работници. Арно беше на мнение, че не може да се очаква от един осемдесет и осем годишен човек да се нагърби с тези проблеми, хич нямало да се сърди на Джифорд, ако рече да продаде и да върви в Таити…

Ако им трябва нещо — това ще е една хубава финансова инжекция, а може и някаква нова култура, та да не са изцяло зависими от захарната тръстика… Парите, колкото на кокошка зъбите… А и Джифорд се опъва срещу всяка промяна…

Този разговор накара Серена да се почувства още по-потисната от преди. Даже и да се оправят работите с „Тристар“, съдбата на плантацията, изглежда, висеше на косъм. Серена ще се върне в Чарлстън. Шелби и Мейзън ще заминат за Батон Руж, ще остане само Джиф — един стар човек, със своята стара мечта, която постоянно се стопява и чезне в нищото.

Серена мина по настланата с мидени черупки пътечка пъхнала дълбоко ръце в джобовете на панталоните си. Погледна меланхолично първо към старинната сграда, след това към пекановите орехи и ширналите се зад тях полета със захарна тръстика. Тънките зелени стръкове бяха израснали високо. На Серена се стори дори, че долавя острата горчиво-сладка миризма, която изпълваше въздуха при горенето на листата, когато огромните като динозаври машини пълзяха тежко из полето между плъпналите наоколо работници. Прибирането на реколтата беше един от най-хубавите й детски спомени. Винаги беше обичала това трескаво бързане, тази възбуда след безкрайно дългите, неподвижни сякаш летни дни.

„Хубаво детство беше!“ — помисли си Серена, докато изкачваше бавно стъпалата на стария павилион зад къщата. Седна на една поразкривена от времето пейка в прохладната сянка, облегна се назад и се взря в къщата. От задната врата излезе Одил, с огромна сламена шапка на главата и кошница в ръка — с нейното вечно кисело лице, мрачно като буреносен облак. Въоръжена с градинарска ножица, тя се запъти към лехата с нацъфтели пролетни цветя. Иззад ъгъла пропълзя като индианец Джон Мейзън — искаше да изплаши Ласи, която седеше на тревата и играеше с куклите си.

Тази сцена разбуди стари спомени за топли пролетни дни и безгрижно детство в сенките на Шансон дю Тер.

Серена и Шелби живееха тук постоянно. Родителите им се бяха пренесли веднага след сватбата. Робърт Шеридан, баща им, като единствен син беше възпитаван от най-ранна младост да поеме мястото на Джиф като господар на плантацията. Серена не можеше да не помисли сега за това колко различно би изглеждало всичко, ако баща им беше жив. Но него го нямаше. Точно на петнадесетия рожден ден на близначките Робърт Шеридан загина при самолетна катастрофа. Жена му беше починала десет години преди него. Серена едва-едва си спомняше майка си — по-скоро само някакви мъгляви фрагменти, една усмивка, един мелодичен глас… една нежна усмивка. Ала добре помнеше колко тежко понесе баща им нейната загуба. Още чуваше в ушите си горчивите му ридания — беше се затворил в спалнята си, убит от скръб, неутешим, докато дамите от общинското настоятелство поднасяха на гостите за погребението храна и напитки. Всичко беше свършено. Нямаше втора жена, нямаше други деца, нямаше синове, които да продължат рода и да поемат плантацията.

Как е възможно да обичаш някого толкова силно? Да обичаш някого така, че със смъртта на този човек да умре и твоето собствено сърце? Серена не можеше да си го представи, никога не беше изпитвала толкова силни чувства към някой мъж, нито пък беше очаквала да получи от някого толкова много. В своята работа беше наблюдавала твърде много разтрогнати, съсипани връзки, та вече не можеше да си представи, че може да има и нещо друго.

Мислите й се върнаха към Лъки. Опита се да се убеди, че това е нещо напълно естествено. Беше прекарала една дълга нощ в прегръдките му, ала това в никакъв случай не означаваше, че трябва да го смята за мъжа на своя живот… Но дали той е обичал някога така силно? Ако го попита, той веднага би я отблъснал, би казал, че не е способен да обича. Не би позволил на никого да допусне, че под канарата на гръдния му кош бие сърце. Но защо? Защото някой го беше наранил и съкрушил.

Лъки познава Шелби, имал е навярно нещо с нея. Помислеше ли за това, Серена цялата се свиваше от болезнена ревност. Били ли са любовници? Обичали ли са се? Шелби ли беше причината за недоверието, което Лъки изпитва към всички жени?

Само при мисълта за това Серена чувстваше горчив вкус в устата си. Ето още едно напълно логично и разумно съображение за това, че не бива да има нищо общо с Лъки Дусе. Но първата обвързваща стъпка вече е сторена. Беше предупредена и въпреки това се хвърли през глава в тази авантюра!

„Каква бъркотия!“ — помисли си Серена и въздъхна тежко. Потънала в мисли, тя започна да чопли несъзнателно олющената боя по перилата. Тръгна от Чарлстън просто за кратка отпуска, а ето че се намери забъркана в драма, достойна за романите на Джудит Кранц…

Една от причините да напусне навремето Шансон дю Тер беше, че в Чарлстън няма да й се налага да се разправя с объркани семейни проблеми — какво е замислила пак собствената й сестра, как да се постегне къщата, какво ще стане с нея в бъдеще, след като цели двеста години е била собственост на семейството… Няма да й се налага да се страхува, че може да разочарова с нещо Джифорд и да не бъде достойна за неговите очаквания… Няма да трябва да присъства тук, само за да гледа как той остарява с всеки изминал ден. Просто може да си идва от време на време, да се посгрее на носталгичните си спомени и да си тръгне бързо-бързо, преди да са се обадили стари рани и стари страхове.

„Не можеш да си тръгнеш при пръв удобен случай от Луизиана и да очакваш, че е достатъчно да се мернеш за уикенда, и сякаш нищо не е било…“

Думите на Джифорд още звучаха в ушите й. Стар хитрец! С една-единствена фраза беше забол ножа точно в чувството й за вина! Просто я беше принудил да се захване с този проблем, ако не иска да се чувства още по-виновна. Беше я докарал точно там, където желаеше да я види и където тя изобщо не бе поискала да се озове! Сега тя беше принудена да се заеме точно с въпросите, от които винаги беше бягала.

 

 

— Серена, мисля че не познаваш още мистър Бурке от „Тристар Кемикълс“? — каза Мейзън с кадифен глас. — Той пристъпи насреща й, когато влезе в салона, и я прихвана за рамото.

— Още не сме представени един на друг — отвърна Серена и подаде ръка на едрия мъж в тексаски костюм. — Боя се, че вчера при Джифорд ме сбъркахте със сестра ми, мистър Бурке. Аз съм Серена Шеридан.

Бурке изгледа изпитателно тъничката фигура под правата ленена рокля без ръкави. Стисна ръката й, като че възнамерява да я смаже, и се ухили:

— Кой би могъл да допусне, че има две такива красавици! За мене е удоволствие, мис Шеридан? — Това „мис“ той изрече с високо вдигната вежда, очаквайки потвърждението толкова настойчиво, че Серена се видя принудена да отговори.

— Да, мис — промълви тя, изтегли пръстите си от мечата му лапа и изкриви устни в нещо като усмивка.

Очите на мъжа се бяха залепнали като магнит на гърдите й.

— Гледай ти работа! И какво дири такова хубаво дете в блатото? — И той най-фамилиарно плесна ръка върху рамото й.

Серена се престори, че поправя прическата си, за да се освободи от ръката му.

— Серена дойде от Чарлстън да ни погостува. Тя се опита да накара Джифорд да се върне, за да можем да обсъдим заедно вашата оферта — обясни Мейзън.

— И постигнахте ли някакъв успех?

— Не, за съжаление — призна Серена. — Както изпитахте върху собствената си глава, дядо ми може да бъде понякога твърде… особен.

— О, особен е твърде слабо казано, мене ако ме питате! — оголи зъби Бурке. — Аз се съмнявам, дали е напълно здрав душевно.

— Така ли? — Серена вдигна едната си вежда. — Вие психолог ли сте, мистър Бурке?

— Не…

— Защото аз съм психоложка — продължи тя. Гласът й беше леден и гладък като мрамор. — И ви уведомявам, че Джифорд може да е своенравен и сприхав, но е напълно с ума си.

Бурке стана червен като домат. Ноздрите му се разшириха като на бик, той целият се наежи. Мейзън побърза да се притече дипломатично на помощ:

— Искаш ли нещо за пиене, Серена?

— Джин с тоник, моля — отвърна тя със сладка усмивка. Едва устоя на желанието си да се изплези на Бурке.

— Веднага! А за вас още малко скоч, Лен?

Бурке се повлече намусен след него към старинната ракла, която служеше за барче. Серена използва краткото време, в което остана сама, за да огледа салона. Беше си същия — кафеникаво-сивите стени с бели гипсови орнаменти, избелелите персийски килими върху излъскания дървен под, тежките червени брокатени завеси на стъклените врати към галерията. Не беше много уютно. Джифорд почти не стъпваше в този салон, идваше само когато няма как да се измъкне. Все разправяше, че тук канел само гости, които не може да понася…

„Колко подходящо, че сме се събрали сега точно тук!“ — помисли си Серена, докато се взираше в хората, поканени на тази вечеря.

С колосаната си риза, изисканата папионка и тъмния панталон Мейзън отсега приличаше на новоизпечен сенатор. Нямаше и помен от обичайната му вялост и разсеяност. Водеше някакви незначителни светски разговори, докато бъркаше съсредоточено в кофичката за лов на ледени блокчета. Серена никога досега не беше мислила за това, но сега осъзна, че благодарение на красивата си външност и на добрите си маниери сигурно щеше да направи блестяща кариера като политик.

Въпреки скъпия си, шит по поръчка костюм, Бурке й приличаше на човек, който не се бои да поизцапа ръцете си с някоя далавера. Имаше в него нещо хищно, излъчването на човек, който се е добрал до тук със зъби и нокти и няма намерение да се остави да бъде изместен. На кутрето си носеше вулгарно голям пръстен с диамант, а на връзката му блестеше още по-голям тюркоаз, като че бе окачил на показ спечелен в битките трофей.

Още вчера като го видя, Серена изпита неприятно чувство. Инстинктивно усещаше, че и сега този човек я отблъсква, но се опитваше да бъде обективна. Не можеш да отпишеш даден човек само защото е вулгарен, надут и женкар! А за вчера надали имаше право да се сърди, в края на краищата Джиф беше стрелял по него! И все пак имаше нещо в този Бурке, което й беше неприятно. Може би тези тесни като цепки очи?… Или устата?… Джифорд беше казал, че при Бурке няма да се размине само с един отказ. Сега Серена се питаше на какво ли е способен, за да постигне целта си.

В този момент в салона влетя като пеперуда Шелби — лъчезарна, облечена в суперженствена рокля на пъстри цветя, с голяма четириъгълна дантелена яка и бухнала пола. Косата й бе събрана нарочно в старомодна мрежичка, която допълваше умело образа на благородна дама от Юга. Около нея се носеше облак от скъпи аромати.

— Мистър Бурке! Колко се радвам да ви видя отново!

Шелби изви грациозно глава, добави още искри в очите си и му подаде ръка, като го дари с омайна усмивка.

— Удоволствието, както винаги е за мен, мисис Талбът! — грейна целият Бурке и я подложи на същата щателна инспекция, на каквато бе подложил преди това Серена. — Имах възможността да се запозная със сестра ви.

Усмивката на Шелби се вкорави. Тя бързо погледна към Серена:

— Тази вечер изглеждаш по-добре, Серена! Добре, че си се посъвзела!

— О, благодаря! — отвърна Серена и се усмихна. Тя взе питието си от Мейзън, отпи малко и се насили да каже нещо като „Ах, каква наслада е този джин!“. От шайка като тази тук човек би могъл да се пропие! Помещението просто искреше от напрежение.

— Досега бях в кухнята, за да приготвя всичко! — пропя Шелби с пърхащи мигли към снажния тексасец. — Ще имаме печена шунка. Надявам се, че обичате свинско, господин Бурке? Нашата готвачка приготвя страхотен сос, истинско греховно изкушение, уверявам ви!

— А какво стана с печеното? — попита Серена невинно.

Шелби я изгледа мрачно:

— Не се получи, както си го представях.

— Жалко.

— Така-а — намеси се Мейзън, както винаги навреме. — Значи очакваме само Ламар и можем да сядаме.

Шелби нацупи глезено устни, докато въртеше безцелно лъжичката в чашата, която й подаде съпругът й.

— Този дърт паралитик! Просто не зная защо Джифорд още го държи. Смешно е, че поне по юридическите въпроси не се доверява на собствения си зет!…

— Но, Шелби — усмихна се ласкаво Мейзън, — Ламар е бил адвокат на Джифорд още когато Бог е ходел между човеците! Не мога да очаквам Джифорд да изневери на такава стара връзка!

— Аз пък мога! — възрази Шелби и заопипва нервно обицата на ухото си. — Какво ще си помислят хората? Че ти няма доверие да управляваш работите му? Срамота! Надявам се само, че това няма да се отрази зле на кампанията ти!

Мейзън се усмихна ведро:

— За това аз не се безпокоя. Ти също не бива да се тревожиш!

— О, новите работни места ще компенсират чудесно всичко, мисис Талбът! — намеси се Бурке хитро, като разклати чашата си, за да се чуе как звънти ледът. — Това, че ще се създаде работа в този край, ще е голяма помощ за Мейзън.

— Но вие май забравяте нещо, мистър Бурке — намеси се Серена сякаш съвсем между другото. — Дядо ми няма намерение да продава земята си на „Тристар“.

Бурке почервеня и присви очи. Шелби мяташе остри като кинжали погледи към сестра си. Мейзън пусна най-широката си дипломатическа усмивка и обяви бодряшки:

— Стори ми се, че чух стария мерцедес на Ламар!

Ламар Канфийлд беше най-малко на осемдесет, истински джентълмен от старата южняшка школа. Дребен, слабичък, с големи тъмни очи и редичка бяла коса, превърнала се вече в нещо като венче около главата му. Беше облечен в изрядно изгладен костюм от син лен, с бяла колосана риза и весела пъстра вратовръзка на райета. В ръцете си стискаше елегантна шапка от панама.

— Шелби! Колко е хубаво, че те виждам! — каза той с лъчезарна усмивка, запъти се грациозно, същински Фред Астер, към Серена, хвана пръстчетата й и положи съвършено изиграна, галантна целувка на ръката й.

— Аз съм Серена, мистър Канфийлд — поздрави го мило Серена.

Адвокатът се стъписа, усмихна се още по-широко и измайстори в очите си онова проблясване, което на времето беше карало да пърха като птиче не едно женско сърце.

— О, разбира се, че сте вие, мила! — заяви той, без ни най-малко да се смути. — Колко хубаво, че сте дошли да погостувате! Идвате твърде рядко, знаете ли? — укори я той с поглед.

Серена не можа да не се засмее. Винаги беше харесвала Ламар. Беше дон Жуан, до мозъка на костите си, човек със замах, можеше да говори като истински търговец — сладкодумен и ловък, пълен с патос, с драматични извивки в интонацията. Държеше се като чаровен шарлатанин, но лекото закачливо смигване подсказваше, че не бива да взимате нищо и никога сериозно — нито него, нито когото и да било.

— Ние мъжете сме двойно по-щастливи тази вечер, защото можем да се наслаждаваме на компанията на две чаровни дами! — каза той с поклон към Шелби, която не сваляше от него поглед, пълен с недоверие и лек присмех. По изключение този път тя остана безразлична към комплимента.

Ламар Канфийлд се изправи, позавъртя шапката в ръцете си и се обърна отново към Серена:

— Да не сте се завърнали завинаги, Серена? В тоя край има достатъчно и всякакви объркани души. Съвсем няма да ви е скучно!

Серена се поколеба за миг.

— Не. Само на гости, за съжаление.

Ламар я изгледа замислено изпод полуспуснатите си клепачи и цъкна с език. Мейзън пристъпи напред:

— Ламар, сигурно си спомняте мистър Бурке от „Тристар“? Лен Бурке.

— Да… Разбира се! — Ламар разтегна думите, като че отговорът му причиняваше болка. — Вие сте господинът от Тексас, нали? — Нищо в гласа му не вещаеше любезност.

Бурке го погледна с каменно изражение и отново раздрънка леда в чашата си.

В този миг влезе запъхтяна Одил и обяви със страховит поглед към присъстващите, че вечерята е сервирана.

— Одил, скъпа! — просия Ламар. — Чаровна както винаги! Кажи какво трябва да сторя, за да те грабна от Джифорд?

Одил изсумтя възмутено и присви светлите си очи във враждебна цепка.

— Нищо.

— Не е ли истинска бъбрица, а, Шелби? — каза Ламар към Серена и й подаде галантно ръка.

Вечерята беше сервирана в официалната трапезария, в която надали беше променяно нещо през последните сто години. Насядаха около махагоновата маса, на която са се хранели техните деди-фермери още преди Гражданската война. Приборите бяха преживели войната, увити старателно в напоени с масло кърпи, на дъното на кладенеца, за да ги скрият от янките. Картината с маслени бои на стената над ниския скрин изобразяваше един от Шеридановци, на поляната пред Шансон дю Тер, хванал в ръка юздите на ездитен кон, спечелил наградата на някакви състезания — на месингова табелка върху рамката беше отбелязана годината: 1799.

— Какъв очарователен дом! — възкликна Ламар възторжено, докато режеше месото в чинията си. — Толкова елегантен, жива история!

— Така е — побърза да го подкрепи Серена. — Би било жалко, ако го разрушат.

— И не е само архитектурата! — обади се Мейзън. — Шансон дю Тер е елегантна стара господарска къща, признавам това с огромно удоволствие. Но може ли тя да се превърне в пречка за процъфтяването на цялата област?

— Да, това е много съществен момент, Талбът! — намеси се Бурке, като погледна през масата към Серена. — Вие не живеете тука, мис Шеридан. Сигурно няма да разберете какви опустошения нанесе петролната криза. Хората масово напускат Лафайет. Онези, които остават в Южна Луизиана, са изправени пред безработица. Новата фабрика на „Тристар“ ще осигури още с откриването си работа на двеста и петдесет души, а по-късно може би и на още хора.

— Но на каква цена за околната среда, мистър Бурке? — попита Серена. — Доколкото зная, вашата компания се ползва с твърде лоша слава в това отношение.

Погледът на Бурке стана леден. На челюстта му заигра някакво мускулче.

— Не зная откъде имате такава информация, но това не е вярно. „Тристар“ никога не е осъждана заради екологични нарушения!

Серена впери очи в него. Думата „неосъждана“ я накара да застане нащрек. Ако хората от „Тристар“ нямат досега присъди, това съвсем не означава, че не са били обвинявани или че нямат нарушения. Просто още не са ги осъдили! И веднага възниква въпросът: на какво е готова компанията само и само да запази чисто досието си? Ако Лен Бурке е образец на техен служител, човек може лесно да си представи какви ли акули шетат в правния отдел на „Тристар“, за да търсят вратички и пролуки в тези досадни разпоредби за опазване на околната среда…

Серена погледна към Мейзън, новоизлюпения политик, заложил изцяло на „Тристар“. Дали той съзнава, каква марионетка е? „Тристар“ му предлага трамплин за скок в политиката. Ще му осигурят парите — пряко или косвено. Но досеща ли се Мейзън, че за всичките тези благодеяния ще трябва някога да се плаща с услуги?

— Не е ли вярно, че „Тристар“ се готви да строи плавателен канал, който ще съсипе екосистемата на делтата? — попита Серена.

Бурке изпръхтя и поклати глава:

— Излиза, че според вас няколко хектара ненужна тиня и куп змии са по-важни от хората, които живеят тук?

— Блатото не е ненужна тиня! — отвърна тя спокойна. Не можеше да не мисли за това, как я беше погледнал Лъки, когато й показваше сутринта любимото си място. — То е една деликатна екосистема, една скъпоценност, към която трябва да се отнасяме много внимателно.

Шелби се засмя сухо.

— Господи, ти наистина си последният човек, от когото съм очаквала да чуя такива думи! Ти мразиш блатото, откакто се помниш! Нали се премести в Чарлстън, само и само да си по-далече?

Серена изгледа сестра си с нескрит гняв и болка.

— По-добре да оставим сега това, защо трябва да предрешаваме нещата? Но има нещо, което знаем със сигурност и то е, че Джифорд е човек със силно чувство за дом и традиция. Той във всички случаи би предпочел Шансон дю Тер да се съхрани така, както е.

— Да, но как ще стане това? — запита Шелби, трошейки нервно хляба си. — Ти смяташ ли да се върнеш отново тук и да поемеш плантацията?

— Естествено, че не.

— Е, и тогава? Какво предлагаш? Бъдещето на Мейзън е другаде. Кой ще се разправя с плантацията?

— Шелби има право — намеси се Мейзън. — Даже и да не е съгласен сега да продава, с това Джифорд само отлага неизбежното. В съвсем недалечно бъдеще той ще трябва да се оттегли. Все някога ще трябва да продава, за добро или за зло. Разумното е да приемем офертата на „Тристар“. Става дума за изключително изгодна оферта, предлагаща цена, далеч по-висока от сегашната цена на Шансон дю Тер.

— В някой божи ден къщата направо ще се срути върху главата на Джифорд — обади се Шелби припряно. — Сигурно сама си видяла. Цялата сграда плаче за ремонт. Погледни само този таван!

Всички погледи се вдигнаха нагоре към тежкия месингов полилей в средата на провисналия гипсов таван, целия на мокри петна, с напукана мазилка. Изглеждаше така, като че ей сега ще се откърти и ще рухне върху главите им.

— Но има и алтернатива на продажбата — обърна се към сестра си Серена, за да се върне към темата. — Земята би могла да се даде под аренда. Къщата може да се обяви за исторически паметник — тогава бихме получили евентуално пари за реставрацията й.

— И какво ще постигнем с това? — намеси се спокойно Мейзън. — Когато Джифорд си отиде от този свят, той сигурно ще остави къщата на тебе и на Шелби, по равно. А Шелби вече заяви, че не желае твоя дял. Ти готова ли си да изплатиш нейния дял, Серена?

— Ако го искаш, върви още сега и донеси чековата си книжка, скъпа! — каза Шелби с престорено оживление. — Животът е пред мене, нямам време за губене!

— А какво стана с твоето ратуване за запазване на историческите паметници на Юга, Шелби? Нали се беше въодушевила? — попита Серена със скована усмивка. — Или сбирките на комитета са съвпадали с часовете ти при маникюристката?

Шелби хвърли вилицата си на масата, стана и изкриви устни в гневна гримаса:

— Само ти не ми казвай, че изобщо държиш на нещо тук, Серена! Ти си тази, която отиде да живее на осемстотин мили оттук! Ти си тази, която…

— Но моля ви! Моля ви! — възкликна Мейзън. Очите му зад очилата блестяха с такова проникновение, като че бе черпил мъдрост лично от Соломон. — Не можем сега да започнем да си отправяме упреци един другиму! Фактът е, че никоя от вас не желае да се занимава с плантацията. Сега трябва да обсъдим какво ще правим с предложението на мистър Бурке и с Джифорд. Вие имате ли някакви предложения по този въпрос, Ламар? Ламар?…

Канфийлд беше клюмнал над картофеното пюре в чинията си. Шелби извъртя възмутено очи. Бурке изгрухтя нетърпеливо и презрително. А Одил, която точно поднасяше нова пълна сосиера, сръчка с кокалестия си лакът стария адвокат по рамото. Той се сепна, огледа масата с мътен поглед и спря очи на Серена:

— Наистина изискана вечеря, Шелби! Благодаря ви, че ме поканихте!

Серена охна без глас. Ако беше хранила и най-малка надежда, че адвокатът на Джифорд може да се окаже ценен съюзник, сега тази надеждица бе съкрушена.

— При такава сделка няма място за сантименти! — обяви авторитетно Бурке и си насипа още шунка в чинията. — В крайна сметка ще продадете. Гледайте истината в очите и грабвайте парата!

— Но това не е в нашите пълномощия, мистър Бурке — отвърна Серена сдържано.

Той я изгледа:

— Така ли?

— Какво искате да кажете с този въпрос?

Лен Бурке вдигна рамене и погледна последователно Мейзън и Шелби.

— Искам да кажа само, че нашето предложение да купим тази земя, си остава в сила. Ако искате да извлечете някаква полза от това, трябва да употребите цялата си убедителност и да накарате дядо си да приеме, така или иначе.

Последните му думи увиснаха във въздуха като заплаха. Серена се облегна назад в стола си, загледана как Бурке мята храната в устата си, като че ли с лопата. Джифорд е прав. Този човек няма да се стъписа пред едно просто „не“…

Тя улови погледа на сестра си. Запита се каква ли цена трябва да бъде заплатена, за да се сложи завинаги край на тази сделка. Дали след това би останало нещо от тяхното семейство?