Тами Хоуг
Див и опасен (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Шансон дю Тер! „Песента на земята“… Серена никога нямаше да се насити на тази гледка, дори и да стане на сто години. Къщата й даваше усещане за сигурност и стабилност. Шеридановци живееха тук от 1789 година — един от прадедите й беше спечелил плантацията на карти. Дори и да не би я избрала за дом, ако зависеше от нея, все пак това тука беше историята на тяхното семейство, наследството от техните деди.

Къщата се издигаше в края на алея от потънали в повлекла от мъх прастари дъбове, чиито корени се сключваха над входа като огромна шатра. Беше построена като креолски замък, комбинация между френски провинциален стил и западноиндийски стил, със силно изтеглен надолу покрив и широки галерии и на двата етажа.

На пръв поглед къщата изглеждаше по старому — все така елегантна, просторна, богата, но не натруфена. Ала Серена отпъди ореола на спомените и се опита да я види такава, каквато е сега, като че ли я вижда за първи път.

След проливните дъждове покривът беше в окаяно състояние. На много места липсваха цели керемиди. Над западния еркерен прозорец беше надвиснала тежка туфа от пълзящо нокътче, отрупана с яркосини цветове. Колоните на горния етаж плачеха за боядисване, перилата на галериите се бяха разкъртили, липсваха цели парчета от гредичките — къщата сякаш се усмихваше с беззъба, безпомощна усмивка. Тухленият зид на приземния етаж и дървената обшивка на втория етаж все още пазеха жълтата си боя, но с времето масленожълтият цвят от спомените й се бе превърнал в цвят на стар пергамент.

Да, спомените разкрасяват всичко! Серена се почувства така, като че пристига на гости при скъп родственик и открива, че докато я е нямало, той се е превърнал в старец.

Стиснала здраво пред гърдите си обувката и чантата си, тя закуцука през просторната поляна. На горния етаж се отвори врата и племенникът и племенничката й изхвърчаха като кончета от бокса при състезания. Шестгодишната Ласи изтърча, крещейки, надолу по стъпалата — истинска вихрушка от златни къдрици и розови волани, следвана по петите от осемгодишния си брат Джон Мейзън, стиснал с две ръце голяма пъпчива жаба и изкривил лице в идиотска гримаса, за да я уплаши още повече.

— Джон Мейзън! Остави сестра си на мира! Чу ли! — извика Шелби Шеридан-Талбът, която дотича след децата.

Тя беше съвсем мъничко по-дребна от Серена. И някак малко по-мека и по-женствена. Кафявите й очи изглеждаха някак по-екзотично, устните й бяха извити в постоянна сладка муцунка. Независимо от тези дребни различия, двете изглеждаха почти еднакво.

Шелби навярно се готвеше да тръгва за Търговската камара — беше в яркожълт костюм, с жакет по последната мода — чак до коленете. Смарагдовозелената копринена блуза под жакета бе закопчана на врата с невероятно голяма брошка — като захарница. В сравнение с нея Серена се почувства като просякиня.

— Божичко, Серена! — ахна театрално Шелби и притисна изящно гледаните си ръце към бузите си. Диамантеният пръстен, който носеше до пръстена с изпъкналия четириъгълен топаз, беше достатъчно голям, за да задави котка. — Какво се е случило? Като че някой те е нападнал, като че си прегрешила с някого… или и двете заедно!

— Благодаря ти, страшно си любезна! — Серена се повлече нагоре по стъпалата, като най-безсъвестно си пожела, да се бе родила без сестра-близначка.

Приумиците на Шелби и настроенията й бяха непредсказуеми като времето — от ясно небе можеше в миг да се разрази буря. Любимата й роля беше да се прави на лекомислено глупаче. Вечното й преиграване я правеше безкрайно уморителна — просто имаше истинска дарба да говори с най-невинно изражение всевъзможни глупости така, че превръщаше разговора в истинско мъчение.

Серена с мрачно изражение се заизкачва бавно по стълбата и Шелби неволно се дръпна, ужасена, да не би да се докосне до нея.

— Изкарах тежък ден, Шелби. Сега нямам време да ти разправям всички гадни подробности — каза Серена. — Трябва да се преоблека и веднага тръгвам. Можеш ли да поръчаш на някого да прибере колата ми от града? Оставих я при Готие.

Пресиленото съчувствие на Шелби моментално се превърна в детинско оплакване:

— Ами да, Серена, защото нямам друга работа, освен да бъда твой прислужник, нали така? Дявол да го вземе! Пристигаш вкъщи раздърпана, като че си се била с котки, изкарваш ми ума от страх, и първото, което благоволяваш да изречеш, е да ми дадеш нарежданията си! Ти винаги си била такава!

Серена мина покрай сестра си. Силно се съмняваше, че тя изобщо се е тревожила от отсъствието й. Шелби беше изцяло погълната от децата си, от мисълта за гардероба си и от задълженията си в общинското настоятелство — бе се нагърбила с комитета на общината не от чувство за граждански дълг, а заради общественото признание. Беше толкова хубавичка… и толкова плитка! Като езеро с водни лилии в японска градина.

Серена си влезе в къщи и забърза по коридора. Ядоса се, че не може да почувства атмосферата, да усети въздействието на родния дом. Като се изключи големият ремонт в началото на деветнадесети век и по-сетнешното инсталиране на водопровод и електричество, през всичките тези години в къщата не бе променено почти нищо. Беше истинска съкровищница — пълна със старинни предмети, семейни спомени и антики, които биха хвърлили във възторг всеки музеен уредник. Но сега Серена нямаше време да се порадва нито на облицованите с кипарисово дърво матовозлатисти стени, нито на избледнелите от времето персийски килими, разливащи нежните си тонове — същински скъпоценности — върху старите дървени подове. Тя се завтече право в някогашната си стая, където тази сутрин беше влязла само колкото да остави куфара си, преди да хукне, гневна и разтревожена, да търси водач.

— Ще излизаш ли? — попита Шелби наивно, като че думите на Серена чак сега бяха стигнали до съзнанието й. Тя подръпна Серена за ръкава на изпомачкания жакет като дете, което търси да привлече вниманието на майка си. — Къде ще ходиш?

— Ще търся Джифорд.

— Но ти не можеш да тръгнеш сега! — възкликна Шелби драматично и последва Серена в стаята. Застана така, че да е точно пред очите на сестра си, докара на лицето си трагично изражение и, за да засили ефекта, започна да кърши ръце. — Не можеш да тръгнеш сега! Току-що си пристигнала! Не успях да ти разкажа нищо за новата къща, за децата… Да знаеш само как напредват в училище!… А мене сигурно ще ме изберат в Търговската камара за бизнесдама на годината. Не можеш да тръгнеш току така!

Серена изобщо не обърна внимание на категоричния тон. Започна да се съблича. Хвърли изплесканите си дрехи на пода и погледна със смръщено изражение куфара си, оставен на леглото. Знаеше, че там няма да намери нищо, което да е подходящо за едно плаване из блатото. Като дете често бродеше с Джифорд из захарната тръстика, ала жената, в каквато се бе превърнала тя сега в Чарлстън, нямаше нужда нито от джинси, нито от гумени ботуши в гардероба си.

— Поръчала съм на Одил да приготви агнешко печено — продължи Шелби. Тя прелиташе неспокойно и леко, като пеперуда, из стаята. Поспря се да оправи една от дантелените покривчици, след това започна да прережда цветята в голямата порцеланова ваза. — Да знаеш само какви битки съм водила, за да я накарам да се съгласи! Такова упорито женище! Откакто сме се нанесли тук с Мейзън, непрекъснато ми трови живота. А децата колко се страхуват от нея! Не можеш просто да си представиш! Решили са, че е вещица! Ама тя е виновна, тя ги подлуди, защото им разказва все разни ужасни истории. Страшно й подхожда! Просто не зная защо Джифорд не я уволни!

— Мисля, че той обича да спори с нея… — Серена се усмихна, като си представи как вечно киселата Одил се препира с не по-малко опакия стар Джиф.

Одил Фонтено беше невзрачна и работлива като муле. Като че някой бе опънал върху кокалестата й фигура черната като нощта кожа на някакъв по-дребен човек. Но в морскосините й очи пламтеше ярко — като газов пламък — цялата сила на нейната дваж по-ярка личност. Беше свадлива, суеверна и своенравна. Беше произведена за икономка, след като Серена и Шелби напуснаха къщата, а Мае, бавачката им, се бе оттеглила на почивка. По онова време Одил отдавна бе прехвърлила шестдесетте, но никой не забелязваше годините й, а и не би имал кураж да я попита за възрастта й.

Серена отвори куфара и измъкна белите си тесни панталони и плетен пуловер на широки бели и червени ивици. Един бегъл поглед в наклоненото огледало над скрина потвърди опасенията й, че прическата й се е отпуснала, но нямаше сега време да я поправи.

— А освен това — продължи Серена с глух глас, докато навличаше през глава пуловера, — братът на Одил е най-добрият приятел на Джифорд.

Шелби престана за миг да прережда дреболиите по скрина и впери пронизващ поглед в отражението на сестра си в огледалото:

— Ти да не искаш да кажеш, че ще тръгнеш да търсиш Джифорд? Че ще влезеш в блатото?

Серена дръпна ципа на панталона си и застана срещу Шелби.

— Нали ти сама каза, че трябва да тръгна? — запита тя с пресилено спокоен тон.

Страните на Шелби под умело поставения грим станаха на петна и тя извъртя обидено очи:

— Не съм го мислила сериозно! За Бога, Серена, ти не можеш да тръгнеш из блатото!

— А ти как си представяш, Шелби? Че ще си седя със скръстени ръце и нищо няма да предприема? Че ще оставя всичко както си е?!

Шелби се обърна към нея — вече в съвсем друго настроение:

— Както бих оставила аз, това ли искаш да кажеш? — Тя стисна очи, устните й изчезнаха в някаква тясна, свирепа черта. — Съжалявам, Серена, ако не съм на нивото на твоите изисквания, но аз имам да се грижа и за други неща! И ако Джифорд е решил, че иска да живее всред това забравено от хората, гъмжащо от змии блато, то аз не мога да зарежа всичко и да хукна след него!

— Съвсем не е необходимо да го правиш — съгласи се Серена уморено. — Защото именно аз ще хукна.

— Чудесно! — Шелби прелетя до стъклената врата към галерията, подръпна с пръсти плата на завесата, след това се завъртя и тръсна коси назад. — Джифорд ще е очарован да констатира, че най-после си преодоляла онзи твой страх…

Продължителният поглед, с който Серена прониза сестра си, беше пълен с гняв и болка, но тя не пожела да коментира забележката на Шелби. Не желаеше. Никога не беше разговаряла с Шелби за страха си от блатото, никога не й беше обяснила откъде се бе появил този страх. От години тази тема беше табу, опасна ничия земя, до чиито граници Шелби се осмеляваше да припари само когато бе ядосана на сестра си.

Серена дори не беше сигурна дали Шелби изобщо съзнава каква разрушителна сила крие в себе си тази тема. Шелби съвсем не беше глупава. Тя просто надценяваше значението на всичко, което е свързано със самата нея, а това вече автоматично означаваше, че подценява всичко останало.

Серена нахлузи червените си платнени еспадрили и хлопна силно капака на куфара. Сега няма време да анализира сестра си, дори и да й се иска да го направи. Не бива да изпусна тези лодка.

— Аз тръгвам — каза тя тихо, с върховно самообладание. — Не зная кога ще се върна. Доколкото познавам Джиф, може да ми отнеме един, та дори и два дни.

Тя взе пътната чанта и смъкна куфара от леглото. Без дори да погледне към Шелби, тя излезе от стаята и се запъти към външната врата.

— Серена! Чакай малко! — извика Шелби и се втурна по коридора след нея. Гласът й беше разстроен.

— Не мога да чакам. Лъки ми даде десет минути и съм сигурна, че от чист инат ще тръгне без мене, ако не съм точна.

— Лъки?! — Шелби повтори като ехо и внезапно млъкна. — Кой Лъки?

— Лъки Дусе — отвърна Серена и блъсна с хълбок двойната врата. — Той ще ме води до Джифорд.

Лицето на Шелби беше станало бяло като кърпа, но Серена не я погледна.

— Майко небесна! — ахна Шелби и се спусна след сестра си към галерията. — Ти не можеш… Серена, ти не можеш да тръгнеш с него! Ти знаеш ли какво се говори за него?

— Мога да си представя.

— Господи — започна Шелби съзаклятнически, като потупваше нервно с една ръка гърдите си, а с другата си вееше като изискана дама от деветнадесети век, — просто не зная как клетата му майка има сили да се покаже в обществото. Тя е най-милата жена, която можеш да си представиш. Изобщо цялото семейство е чудесно, всички са били по колежи, но той… Лъки… Той е истински срам за тях, казвам ти! Живее като същинско животно из блатата, откакто се уволни от армията. Хората разправят, че е нещо побъркан.

— Може и да имат право — съгласи се сухо Серена, като се сети какво беше казал Лъки по този въпрос. — Но друг не намерих.

— Виж сега, аз мисля, че ще е най-добре да не тръгваш с него. Никой не може да каже какво ще направи…

Серена въздъхна.

— Ох, Шелби! Една от нас двете трябва да говори с Джифорд. Ти не можеш. А Лъки Дусе е единственият, който може да ме заведе при него.

Шелби издаде капризно долната си устна и затвори очи.

— И все пак аз смятам, че ти не трябва да го правиш. И баста!

— Чух възраженията ти, но трябва да вървя. Извини ме, моля те, пред Одил!

— Бъди внимателна! Пази се!

Плахият съвет на сестра й накара Серена да се закове на последното стъпало. Дразнеше се всеки път, когато сестра й проявяваше истинска загриженост — нещо, което, впрочем, ставаш твърде рядко. Шелби почти винаги беше заета изцяло и напълно със самата себе си. Тя можеше да бъде груба и лекомислена, дребнава и жестока — ако това се налагаше. И в съвсем редки случаи проявяваше към ближните си искрена загриженост, обич и съчувствие — поднасяше ти ги изведнъж, като някаква скъпоценност. Този неин жест беше колкото трогателен, толкова и обезпокояващ.

— Ще се пазя — отвърна Серена спокойно.

Тя прекоси, подтичвайки, поляната. Чантата я удряше по коляното, а дръжката, която още не бе стегнала, се мотаеше в краката й. Серена се опита да гледа в пътеката при себе си и да прогони от мислите си — безуспешно — Шелби.

Хората продължаваха да говорят с умиление за това, колко ли са близки, колко ли са интимни, след като са близначки, колко ли силна и необикновена трябва да е връзката помежду им, колко мило… Серена винаги беше пропускала край ушите си тези забележки. Тя и Шелби никога не се бяха чувствали близки. Като се изключи външният им вид, те бяха толкова различни, колкото денят и нощта, колкото лятото и зимата. Шелби се беше постарала да се почувстват съперници още от самото им раждане. Изглежда не можеше да прости на Серена, че се е родила заедно с нея, като че нарочно е направила така, че да отнеме славата й. В стремежа си да се предпази от това непрекъснато съперничество Серена все повече се отдалечаваше от сестра си, създаде си свои собствени интереси, свои мечти и така задълбочи още повече пропастта помежду им.

Серена винаги беше съжалявала, че не са по-близки една с друга. Като близначка на една напълно непозната личност тя се чувстваше дори по-самотна, отколкото ако беше единствено дете. Бяха твърде различни, живееха сякаш в два различни свята, като че просто нямаха допирна точка. Какви глупости говореха хората! Та между тях нямаше и следа от някаква телепатична връзка, понякога като че не говореха един и същи език. Свързваше ги единствено тяхната кръв, историята на семейството им и… Шансон дю Тер.

Отношенията помежду им бяха многопластови и сложни. Като психоложка Серена би могла да изпадне направо във възторг от такъв казус — ако ставаше дума за чужди хора и ако можеше да преценява тези отношения хладнокръвно и обективно. Но тя не можеше да се дистанцира, толкова много спомени бяха обхванали като бръшлян различните гранки на техните отношения, а и се страхуваше, че връзката им може да изсъхне и да умре като задушен от плевели кълн. И тогава? Ще трябва да се прости с надеждата, която тайно лелееше все още в едно скрито ъгълче на сърцето си. Не, не, и за двете е по-добре да оставят всичко така, както си е.

Когато доближи до малкия пристан за лодките, срещу нея изскочиха като вихър децата на Шелби, сякаш ги гонеше самият дявол. Прелетяха край нея, без да забавят своя бяг, търсейки убежище у дома, при майка си. Лъки бе застанал на кейчето и пушеше цигара, издал напред единия си крак. Около устните му играеше зла усмивчица. Серена го погледна ядосано:

— Не може ли да ви остави човек за десет минути, без да се нахвърляте на някого?

— Десетте минути минаха преди пет минути. Имате късмет, че не тръгнах без вас.

— Въпрос на гледна точка — изръмжа тя. — Какво им казахте? Би трябвало да се засрамите, да плашите така децата!

Лъки завъртя очи и хвърли фаса си във водата.

— И двете са просто кошмарни!

— Не бих казала това пред Шелби, ако бях на ваше място.

— На нея бих могъл да кажа някои съвсем други работи — каза Лъки, като на себе си.

Серена го погледна с любопитство. Лицето му изведнъж бе станало затворено и безизразно. Просто сякаш чу, как той затръшна някаква врата, под носа й. Но това пък събуди у нея желание да пооткрехне тази врата.

— Познавате сестра ми? — запита тя смаяна. Това й се струваше толкова невероятно, колкото… ами колкото това нейно тръгване с Лъки през мочурищата.

Лъки не отговори. Не беше говорил с никого досега за връзката си с Шелби Шеридан — нито с брат си, нито с непознати, нито със свещеника. Нямаше никакво намерение сега да разговаря с нейната сестра-близначка. Всичко онова се беше случило в друг един живот, в друг един свят. Най-добре е да остави раните да завехнат, след като не може да ги излекува. Само това липсва, да се разкрива пред тази жена! Не стига че беше сестра на Шелби, но беше отгоре на това и психоложка. Последното, което му трябва сега е някаква учена мома, която ще почне да ровичка в душата му.

Той погледна багажа, който беше домъкнала, и как се беше издокарала.

— Вие да не мислите, че отиваме в клуб „Вед“, миличка?

Серена го удостои с високомерния поглед на истинска принцеса:

— Само за ваше сведение, мистър Дусе, гардеробът ми не съдържа колекция от бойни облекла и ботуши. Може и да не повярвате, но изобщо не възнамерявах да прекарам свободното си време в тресавищата.

— Напротив, моментално ви повярвах. Положително сте заета повече с организиране на вечери и търчане по концерти, къде ще седнете да мислите за блатото…

— И защо трябва да мисля за него? То няма нужда от мен. То просто си съществува.

„О, няма да е задълго. Поне ако зависи от сестра ти…“

Тези мисли Лъки запази за себе си. Достатъчно се беше забъркал вече, като се съгласи да води Серена при Джифорд и да предприеме това глупаво пътуване. Не е негова работа да спасява блатото. Господи, той е достатъчно зает с това да спасява себе си…

Какъв смисъл да говори със Серена? Едно такова гладко като змиорка градско чедо, което сигурно изобщо не се интересува от природата, всред която е израсло. Какво ще я е грижа нея, че „Тристар Кемикълс“ съсипва една крехка екосистема, която от векове търпи безчинстването на човека? Ако умът му не го лъже, тя положително знае какво става и сега отива да намери Джифорд, само за да го изработи да продаде земята си. И края на краищата тя е сестра на Шелби. Какво друго може да очаква човек от нея, освен предателство и измама?

Лъки я наблюдаваше и сега, в новото й облекло. Та тя беше родена върху купчина пари, дето се казва, бе свикнала да се носи елегантно и скъпо. А и сигурно се стреми да трупа още повече. Такива са всички жени от нейната класа — не е важно какво става по света, главното е те да живеят своя луксозен живот. Тя никога няма да се вслуша в думите му. За нея той е само средство към целта, както тогава, другата…

— Качвайте се! — изръмжа той. Лошото настроените го заля и го захлупи като мощна вълна.

Серена направи още една крачка към него, вирнала капризно брадичка.

— Знаете ли, мистър Дусе, мисля, че и двамата ще се чувстваме много по-добре, ако престанете да ме командвате непрекъснато.

Лъки се наведе и скъси разстоянието помежду им до минимум, опитвайки се да я сплаши с мащабите на тялото си и силата на гнева си.

— Аз не желая да се чувствам нито по-добре, нито въобще някак с вас! Ясно ли ви е, мис Шеридан?

— Кристално ясно.

Серена наведе глава и предостави лицето си на погледа му, решена да не помръдне и да не отстъпи.

Дъхът на Лъки секна. Господи! Колко е хубава! Очите му просто отказваха да разберат, че той трябва на всяка цена да стои настрана от нея. Хормоните му отказваха да приемат, че тя би му създала много повече ядове, отколкото удоволствия.

Той се наведе напред — за един кратък миг парфюмът й го подмами да се приближи, в него лумна горещо, нажежено до бяло желание, което замъгли разума му.

Погледът му се беше впил в изящната линия на бузата й, плъзна се нагоре по скулите, по веждите, с тази тяхна извивка като ангелско крило, по нежнорозовите й устни. В този миг искаше само едно: да я целуне, да докосне тези устни, да проследи с пръст линията на брадичката и бузата й, да приглади златните кичури, разпилени по челото й. Искаше да я целува, да я вкуси, да потопи жаден език в устата й… Беше истинско безумие.

Безумие.

Лъки потръпна и откъсна очи от лицето й. Без нито дума той взе чантата от ръката й, обърна й гръб и скочи в пирогата. Сложи чантата на плоското дъно отпред на носа до останалия си товар, след това се прехвърли на кърмата и взе пръта за управление. Ръцете му играеха.

„Велики Боже! — помисли си той, като хвана по-удобно пръта и извърна очи, когато Серена скочи в лодката. — Колкото по-скоро я закарам при Джифорд, толкова по-добре. Не ми трябва беля. Да ме оставят най-после на мира!“

„На мира“ — озъби се присмехулно някакъв глас в душата му. Какво значи „на мира“? Една мечта. Нещо, за което копнее и което изглежда недостижимо. Нещо, което Серена Шеридан постига, изглежда, без всякакво усилие… Спокойствието й я обгръща като кралска мантия, ето как внимателно и спокойно се настанява сега на седалката… Лъки несъзнателно й завидя за това излъчване. А защо, наистина, да не изпитва тя вътрешен покой? Една престорена, бездушна глезла, също като сестра си. Нищо не може да пробие тяхната броня от егоизъм. Тази броня ги защитава и от състрадание към другите, и от болка.

Лъки въздъхна дълбоко, отблъсна лодката от мостика и я извъртя, докато носът застана по течението — нагоре, далеч от цивилизацията, към неговия дом, неговата родина: кипарисовите гори всред мочурищата на разливите Бей Ноар. Той насочи мислите си към онзи пущинак, който се беше оказал негово спасение и не погледна нито веднъж назад към Шансон дю Тер, нито към галерията горе, където се жълтееше едно яркожълто петно.