Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (92)

90.
Разочарование

Жан побесня от изпълненото с предизвикателство излизане на барона. Той понечи да тръгне след него, но вдигна рамене и се върна при маршала.

— Приемате такива хора?

— О, драги мой, напротив, както виждате — прогонвам ги.

— Тъй като това е един господин, който иска да напъха дъщеря си в леглото на краля…

— И вие смятате, че той иска…

— Да не би да е много трудно за разбиране? А пък синът му… Истински убиец… Това е един младеж, готов да захапе всеки, побойник, който едва не ми съсече рамото с шпагата си.

— О, моите съчувствия! Но аз не знаех тези неща! Отказах на всичките му молби, но ако бях в течение, щях не да го отпратя, а да го изгоня…

— О, не се съмнявам в това! Но с този удар ще предизвикате недоволство…

— Нима хората не ме обичат?

— Вас ли? Има хора — за, има и против, но той… него го мразят!

— Него ли? — попита Ришельо изненадан. — Кого?

— Да, мразят го! — прекъсна го Жан. — Съдът ще се разбунтува! Става същото както при Луи XIV! Отново смазват Съда!

— Ама за какво става дума, обяснете ми…

— Всичко се обяснява с омразата на съдебните заседатели към преследвача им. Но няма значение, херцог, хубаво направихте, че го накарахте да дойде навреме.

— Но кого съм довел, виконте, кого? Ужасно съм притеснен и не разбирам нищо от това, което ми говорите…

— Но аз ви говоря за Д’Егийон, за вашия племенник!

— А! Разбирам… Искате да кажете, че той ще ми помага, нали?

— Ще помага на всички ни. Знаете ли, че е в най-добри отношения с Жанет?

— А вие откъде знаете?

— Ами нищо по-лесно от това… Жанет е най-голямата поспалана… Тя рядко става от леглото преди девет или десет часа, понякога става и в единадесет…

— Добре. И какво?

— Ами беше най-много шест сутринта, когато видях каретата на Д’Егийон да потегля от Люсиен…

— В шест часа ли? — попита Ришельо, като се усмихна.

— Да.

— И това е станало тази сутрин? Тази сутрин!

— Да, в шест часа сутринта. Да не би да си мислите, че е станала толкова рано само за да приема! Тя е луда по него! По скъпия ви племенник!

— Да, да — каза маршалът, като потри ръце. — В шест часа… Браво, Д’Егийон!

— Сигурно аудиенцията е започнала в пет часа! Та това е още среднощ! Твърде невероятно…

— Чудесно! — повтори маршалът. — Наистина е чудесно, скъпи ми Жан!

В мига когато маршалът си потриваше с най-голяма радост ръцете, в салона влезе Д’Егийон.

Племенникът се поклони на чичо си толкова съчувствено, че видът му беше достатъчен на Ришельо, ако не да разбере цялата истина, то поне да отгатне по-голямата част от нея.

— Ама аз съм бил голям глупак — прошепна той, като сподави една въздишка. — Е, Д’Егийон?

— Е, господин маршал?

— Това е жесток удар срещу Съда — каза Ришельо, като повтори думите на Жан.

Д’Егийон се изчерви.

— А! — каза той. — Значи вие знаете?

— Господин виконтът ми разказа всичко. Дори ме уведоми за ранното ви посещение тази сутрин в Люсиен, още преди да съмне… Вашето назначение е чест за моето семейство, истински триумф.

— Вярвайте в най-искрените ми съжаления, господин маршал.

— Какво, по дяволите, говори той? — попита Жан, като скръсти ръце.

— Ние двамата разбираме за какво става дума — прекъсна го Ришельо.

— Вие да, но аз нищо не разбирам. Съжаления ли… Аха, защото няма да го назначат за министър веднага, аха… да… разбирам. Много добре.

— Аха, значи ще има и interim^[1] — прошепна маршалът, в чието сърце се промъкна надеждата, този постоянен спътник на амбициозните и влюбените.

— Да, господин маршал, ще има interim.

— Да, но докато господинът чака — провикна се Жан, — той е прекрасно възнаграден! Той ще бъде най-красивият военачалник във Версай!

— А! — каза Ришельо, усетил в душата си нова рана. — Става дума за командване на военна част.

— Господин Дю Бари малко преувеличава може би — вметна херцог Д’Егийон.

— И каква част ще ръководите?

— Кралската гвардия.

Ришельо отново почувства, че бледността залива сбръчканите му бузи.

— О, да! — каза той с безкрайно тъжна усмивка. — Да, това е толкова малко за един толкова очарователен човек. Но какво да се прави? Дори и най-красивата жена на света не може да даде на мъжа нещо повече от онова, което има, пък била тя и любовницата на краля!

Сега беше ред на Д’Егийон да пребледнее. Ришельо потупа племенника си по рамото и му каза:

— За щастие вие сте получили и обещание за скорошно назначение. Приемете най-искрените ми поздрави, херцог… Вашите способности и старанието, което ще вложите при изпълнението на длъжността, оправдават вашето щастие и късмет… Сбогом, имам работа. Не ме забравяйте, когато проявявате благосклонност, скъпи ми министре!

— Вие — това съм аз, аз — това сте вие! — отговори кратко Д’Егийон.

И като се поклони на чичо си, той излезе с присъщото му достойнство. Така той се измъкна от едно от най-трудните положения, в които осеяният му с мъчнотии живот някога го беше поставял.

Маршалът се въртеше развълнуван и възбуден около креслото си. Имаше вид на човек, който търси нещо, но не го намира.

— А, графиньо, вие ще ми платите за това — мърмореше си той.

— Маршале — каза Жан тактично, — ние четиримата ще образуваме снопа съчки, за който в древността са казвали, че е непобедим! Нали знаете за какво говоря?

— Ние четиримата ли? Скъпи господин Жан, как смятате, че е възможно това да стане?

— Сестра ми притежава могъщество, Д’Егийон — власт, вие — мъдрост, а аз — бдителност!

— Много добре! Много добре!

— Само някой да се опита да докосне дори с пръст сестра ми! Ще се боря срещу всичко и всички!

— По дяволите! — каза Ришельо, чийто мозък щеше да се пръсне от мисли.

— О, само да се появят сега съпернички! — викаше Жан, опиянен от плановете си и от великите си хрумвания.

— О, ето! — каза Ришельо, като се удари по челото. — Ами сетих се нещо. При това намирам идеята ви за нашия съюз възхитителна.

— О, нали?

— Поддържам я изцяло и ще участвам в този съюз с всички сили!

— Браво!

— Дали Таверне живее заедно с дъщеря си в Трианон?

— О, не — в Париж.

— А дъщеря му е красива, много красива, виконте.

— Дори да беше красива като Клеопатра или като сестра ми… все едно, не се страхувам, защото ние вече сме в съюз — ние, четиримата!

— Май казахте, че Таверне живеел в Париж на улица „Сен Оноре“?

— Не съм казал улица „Сен Оноре“. Той живее на улица „Кок-Ерон“. Имате ли някаква идея как да накажем Таверне?

— Да, мисля, че имам идея, виконте.

— Вие сте безценен, съвършен човек. Ще ви оставя, за да разбера какво се приказва из града…

— Сбогом тогава, виконте… А! Между другото вие не ми казахте кои влизат в новия кабинет…

— О, прелетни птици: Тере, Бертен и не знам кой… И накрая мястото на Д’Егийон, чието назначаване засега се отлага.

Жан излезе. Влезе Рафте. Той беше чул всичко и знаеше какви мерки трябва да вземе — сега, когато неговите подозрения се бяха оправдали. Той не каза нито дума на господаря си, защото го познаваше твърде добре.

Рафте дори не повика камериера, а сам разсъблече херцога. После му помогна да отиде до леглото си.

Преддверието беше пълно със забързани прислужници, които чакаха заповеди. Рафте хвана за ръка и дръпна настрани личния камериер на Ришельо и му прошепна:

— Грижи се добре за господин маршала. Той страда. Тази сутрин е имал голямо пререкание… Наложило се е да не се подчини на краля…

— Да не се подчини на краля ли! — извика ужасеният прислужник.

— Да. Негово величество му е предложил министерски пост и му е изпратил назначението. Маршалът обаче узнал, че това е станало с посредничеството на госпожа Дю Бари, и е отказал! Но все пак ударът е бил тежък. Господарят ни е болен. Грижи се добре за него!

Четвърт час по-късно целият Версай беше научил за достойното държание и патриотичното себеотрицание на маршала. А Ришельо в този миг спеше дълбоко, без да знае нищо за популярността, която му беше създал неговият секретар.