Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (107)

105.
Тялото и душата

При учителя остана само хирургът Марат. Смъртнобледен, той се приближи покорно до страшния оратор, чиято сила бе безгранична.

— О, учителю! — каза Марат. — Колко лошо мнение имате за мен! Наистина ли съм толкова незначителен, че не струвам нищо сред моите съмишленици? Толкова зле ли съм работил в областта на знанието, че не мога да произнеса и дума, без тя да бъде счетена за невежество?

— Господине — възрази Балзамо, — това е така, защото във вас се борят доброто и злото. Но ми се струва, че един ден доброто ще победи, ако се опитам да ви избавя от гордостта ви. А ще успея само при едно условие — ако гордостта ви все още не е взела връх над всичките ви чувства. И ще го сторя само за един час.

— За един час ли? — попита Марат.

— О, да. Ще благоволите ли да ми посветите този час?

— Учителю! Аз съм този, който ще дойде на срещата, и то на място, което вие посочите. Аз съм ваш слуга.

— Добре — каза Балзамо. — Ще ви посетя във вашия дом.

— Внимавайте! Поемате странно задължение, учителю. Аз живея в една мансарда на улица „Кордьолие“. Чувате ли — мансарда! — каза Марат с високомерна простота и изтъкване на бедността си, които не убягнаха на Балзамо.

Балзамо учудено вдигна рамене и изглеждаше като великан, който се надсмива над гнева на джудже.

— Така да бъде, господине! Ще дойда във вашата мансарда.

— При изгрев слънце аз ходя в залата за дисекции, а оттам отивам в болницата.

— Тъкмо щях да ви помоля да ме отведете там, ако не ми го бяхте предложили.

— Ще ви чакам.

Балзамо беше съвсем точен. На другия ден в шест часа сутринта той чукаше на вратата на площадката насред огромния коридор с шест врати, който всъщност беше последният етаж от една стара къща на улица „Кордьолие“.

Тъй като вратата бе отворена, Балзамо изненада Марат, зает с подреждане. При вида на учителя Марат се изчерви повече, отколкото подобаваше на един истински стоик.

— Е, вие виждате, господине — каза той, като скри хитро зад една завеса парцала, — аз съм човек, който се грижи за дома си, и затова помагам на тази женица, нищо, че работата не подхожда нито на мъж от простолюдието, нито на голям благородник.

— О, просто защото тази работа подхожда на един беден млад човек, който обича чистотата — каза хладно Балзамо. — Готов ли сте?

— Да, господине. Часовникът ми, госпожа Гривет.

Госпожа Гривет се суетеше наоколо, но не отговори нищо.

— Нямате нужда от часовник, господине, за да отидете в залата за дисекции и в болницата. Ще е нужно дълго време, за да го открием, а това ще ни забави.

— Но все пак, господине — обясни Марат, — аз държа твърде много на него — той е чудесен и купен със спестявания.

— Във ваше отсъствие госпожа Гривет ще го потърси — каза Балзамо с усмивка.

— О, разбира се. Тук нищо не се губи.

— Е, виждате ли? — каза Балзамо. — Да вървим, господине.

Марат не настоя повече и последва Балзамо, като сумтеше и мърмореше. Щом стигнаха до вратата, Балзамо попита:

— Къде ще отидем първо?

— В залата за дисекции, учителю. Набелязал съм си един човек, който сигурно тази нощ е умрял от остър менингит. Трябва да извърша наблюдения върху мозъка му и не бих искал моите приятели да ме изпреварят.

— Тогава да вървим там, господин Марат.

— О, внимавайте — каза Марат, като се усмихна. — Може и да покажа превъзходство над вас, тъй като добре познавам тази част от професията, а и казват, че съм доста сръчен патоанатом.

— Казвам, че ще видим — отвърна Балзамо. — Да влезем.

Марат пое пръв по тясната алея, която водеше към залата за дисекции, намираща се на улица „Отфьой“. Балзамо го последва, без да се колебае. В тясната и дълга зала върху мраморна маса лежаха два трупа — на мъж и жена. Жената беше млада, а мъжът — стар и плешив. Двамата лежаха един до друг върху леденото легло.

Марат повдигна и метна настрана грубата покривка, която криеше телата на двамата нещастници, станали равни пред скалпела на хирурга. Двата трупа бяха голи.

— Не ви ли отблъсква видът на мъртъвци? — попита Марат.

— Натъжава ме — отговори Балзамо.

— Липсва ви навикът — заяви Марат. — Човек, изправен пред тази гледка ежедневно, не изпитва нито отвращение, нито тъга… О, виждате ли, ние, лекарите, живеем с мъртъвците, но не прекъсваме заради това работата…

— О, обяснете ми разсъжденията си. Не ги разбирам — каза Балзамо. — Добре! От какво да се страхувам? От едно бездиханно тяло?! Все едно, че е статуя от плът, а не от камък, мрамор или гранит.

— Наистина…

— Мислите, че няма нищо в един труп, така ли?

— Нищо… Абсолютно нищо…

— Така ли мислите?

— Убеден съм.

— А какво има в едно живо тяло?

— В него има движение^[1] — обясни самодоволно Марат.

— Но вие не споменавате душата, господине.

— Защото никога не съм я виждал, когато съм бъркал в телата със скалпела.

— Но то е, защото сте се ровили само в тела на мъртъвци.

— О, напротив, господине. Оперирал съм и живи хора.

— И значи в тях не намерихте нищо повече, отколкото в мъртъвците?

— Не, открих в тях болката.

— Много добре. Значи вярвате в душата. Ето това исках да разбера. Приятно ми е, че вярвате в нея.

— А жената е била красива. Една хубава душа би подхождала на това красиво тяло — отвърна Марат. — Това тяло, учителю, принадлежи на една глупачка от Сен Лазар. Тя почина от мозъчно възпаление. Историята й е дълга и средно скандална. Ако вие си послужите с името „душа“, за да определите движенията й, ще сгрешите и ще обидите нашите души.

— Тази душа е трябвало да бъде лекувана — каза Балзамо. — Но тя се е провалила поради липсата на лекаря, от който се е нуждаела — лекаря на душата.

— Уви! Пак вашите теории! Лекарите лекуват само телата! — промълви Марат с горчива усмивка.

— О, не! Лъжете се, а и не бихте могли да знаете кое ме кара да се усмихвам. За момента ние с вас установихме следното — че в труповете няма нищо, нали така?

— При това са безчувствени — уточни Марат, като повдигна главата на жената, а после я пусна и тя падна шумно върху мраморната маса, без тялото да потрепне.

— Много добре — заяви Балзамо. — Да вървим сега в болницата.

— Моля ви, почакайте един миг, учителю. Трябва да отрежа главата, тя ме интересува, защото в нея се е развила любопитна болест. Позволявате ли?

— Разбира се — каза Балзамо.

Марат отвори чантата с инструментите и извади оттам медицинско ножче. От един ъгъл на стаята той взе огромен чук с петна кръв по краищата му. После с опитна ръка направи кръгъл разрез и отдели всички мускули на врата от тялото. Като стигна до костта, той постави ножчето между два прешлена на гръбначния стълб и удари по него с чука. Движението му беше енергично и точно. Главата се търкулна върху масата, а оттам — на пода. Марат трябваше да я вземе с влажните си ръце.

Балзамо се извърна, за да не позволи на Марат да се наслади на успеха си.

— Някой ден — каза Марат, който си мислеше, че е хванал учителя в момент на слабост — някой филантроп ще се позанимава със смъртта, както някои се занимават с живота. Този човек ще открие машината, която ще реже главата с един удар! Защото нито колелото за мъчения, нито бесенето, нито разчекването на четири коня са цивилизовани методи, а са чисто и просто варварщина.

— И аз мисля така, господине. А как вие самият си представяте тази машина?

— Студена и безчувствена като самия закон. Понякога човекът, натоварен да извърши наказанието, се впечатлява и вълнува при вида на себеподобния и не успява да го убие с един удар. А подобно нещо не би се случило, ако обществото притежаваше машина с два дървени лоста, които да задвижват един нож например.

— А смятате ли, господине, че ако ножът мине бързо — със скоростта на мълнията, между основата на тила и трапецовидните мускули, смъртта ще бъде моментална, а болката мигновена?

— Смъртта е моментална, това няма съмнение, защото желязото пресича с един удар нервите, които предизвикват движенията. А болката е мигновена, тъй като ножът отделя мозъка — източник на чувствата, от сърцето — източник на живот.

— Господине — каза Балзамо, — методът на обезглавяването е познат в Германия.

— Да, но с меч, а аз вече ви казах, че човешката ръка може да трепне.

— А в Италия има дори подобна машина, задвижва я дъбов механизъм. Наричат я mannaja.

— Е, и?

— Е, и, господине, аз съм виждал обезглавени от палача престъпници да се надигат от мястото, където са били коленичили, и да правят, треперейки, десет крачки, после да падат… Събирал съм глави в подножието на mannaja, както вие сега вдигнахте главата на мъртвата жена…

— И какъв извод следва от това?

— О, моят извод просто е, че вместо да търси машина, чрез която да убива за наказание, човекът трябва да намери начина да наказва, без да убива… Тогава ще имаме най-великото и най-просветеното общество, повярвайте ми…

— Ето! Пак утопии, утопии! — заяви Марат.

— Може би този път сте прав — каза Балзамо. — Времето ще ни научи… Не споменахте ли, че трябва да отидете в болницата? Да вървим!

И Марат зави главата на младата жена в една кърпа, която грижливо завърза в четирите й краища.

— Е, сега съм сигурен, че моите приятели ще намерят само онова, което е останало след мене от тялото — възкликна Марат.

Поеха към болницата „Отел-Дийо“.

— Отрязахте сръчно и хладнокръвно тази глава, господине — каза Балзамо. — По-малко ли се вълнувате, когато имате работа с живи хора?

— Не. Един човек може да бъде убит не само ако му се отсече главата, но и ако му се отреже погрешно кракът. Добрият хирург оперира с ръцете си, не със сърцето си; макар и да знае в сърцето си, че причинявайки една мигновена болка, дава години живот и здраве. Това е една от добрите страни на професията ни, учителю!

— Да, господине. Но при живите хора вие се изправяте лице в лице с душата им, надявам се.

— Да, ако под душа разбирате като мен движенията и усещанията. Да, разбира се, срещам я… Тя убива много повече хора, отколкото моят скалпел, твърде ми пречи понякога…

В това време те стигнаха до „Отел-Дийо“ и влязоха вътре. Скоро, воден от Марат, който все още държеше в ръка зловещия си товар, Балзамо можа да проникне в залата за операции, където бяха главният хирург и учениците от училището по хирургия.

Помощниците току-що бяха докарали един блед човек, блъснат предишната седмица от тежка карета, която му бе премазала крака. Набързо му бяха направили операция, но тя се бе оказала недостатъчна. Болестта се бе разпространила и се налагаше бърза ампутация.

Клетникът, легнал върху масата на страданията, гледаше настървените хирурзи с ужас, който би покъртил и сърцето на тигър.

Все пак, щом усети върху рамото си съчувствената ръка на пазача и почувства ръцете на помощниците, които обвиваха тялото му, както змиите са обвивали тялото на Лаокоон, щом чу гласа на хирурга, който му прошепна „смелост“, клетникът се осмели да наруши мълчанието и да попита с плачлив глас:

— Ще се мъча ли много? Ще ме боли ли?

— О, не, бъдете спокоен! — отвърна Марат с престорена усмивка, която болният усети като милувка, а Балзамо — като ирония.

Марат видя, че Балзамо го е разбрал правилно, затова се доближи до него и му прошепна тихо:

— Операцията е ужасна, костта е цялата в пукнатини, чувствителността й буди състрадание. Човекът ще умре не от болестта, а от болката — тя ще му вземе душата.

— Но тогава защо не въздействате върху душата му? Спокойствието на душата ще даде повече възможности за лечението на тялото.

— Точно това направих току-що — прошепна Марат, докато продължаваха да връзват болния.

— И как го направихте?

— Както се прави обикновено — с думи. Обърнах се към душата, към разума, към чувствителността. Към това нещо, което караше гръцкия философ да казва: „Болката не е болест.“ Ето това е езикът, който използваме в такива случаи, и аз му казах: „Вие няма да страдате.“ Сега остава душата наистина да не страда, а това зависи изцяло от нея… Ето защо главата, която отрязах одеве, не промълви нито дума, а тялото, което обезглавих, допусна да извърша това деяние. А след миг живото тяло, в което все още има душа, ще започне ужасно да крещи. Запушете добре ушите си, учителю! Запушете ги, тъй като вие сте чувствителен към връзката между душата и тялото. Тази връзка ще обезсилва теорията ви до деня, в който ще успеете да отделите тялото от душата.

— Смятате, че никога няма да го постигнем?

— Опитайте — усмихна се Марат. — Случаят е подходящ.

— Вие сте прав — каза Балзамо, — ще опитам. Не искам този млад човек да страда, интересувам се от него.

— О, вие сте известен водач — каза Марат, — но не сте нито Бог-отец, нито Бог-син и не сте в състояние да му попречите да се мъчи.

Балзамо хвърли върху Марат тържествуващ поглед, после застана пред младия нещастник и срещна ужасените му и изпълнени с отчаяние очи.

— Спете — каза той.

Думите обаче сякаш не бяха изречени само през устата му, но и внушени с погледа и волята му, предадени с движението на кръвта и с излъчването на тялото му. В това време главният хирург беше започнал да опипва болното бедро и да показва на учениците колко силна е болката. Но след думите на Балзамо младежът, който се беше понадигнал, потрепери, залюля се за миг в ръцете на помощниците, а после отпусна глава настрана и затвори очи.

— Той се чувства зле — промълви Марат.

— Не, господине.

— Нима не виждате, че загуби съзнание?

— Не, просто спи.

Всички се обърнаха към странния лекар, когото сметнаха за луд. Недоверчива усмивка пробяга по устните на Марат.

— Задайте му въпроси и той ще ви отговори.

— Ей, млади човече! — изрева Марат.

— Няма нужда да крещите — заяви Балзамо. — Говорете с нормален глас и тон.

— Кажете ни какво ви е?

— Заповядаха ми да спя и аз спя — отговори пациентът.

Гласът му беше съвършено спокоен и контрастираше странно с гласа, който бяха чули преди малко. Всички присъстващи се спогледаха.

— А сега — обади се Балзамо, — развържете го.

— Невъзможно е — възрази главният хирург. — Само едно помръдване и можем да сгрешим.

— Той няма да помръдне.

— А кой ще ми даде подобна гаранция?

— И аз, и той.

— Направете го тогава и не се бойте от нищо.

— Развържете го — нареди главният хирург.

Помощниците се подчиниха. Балзамо застана до главата на болния.

— Отсега нататък няма да мърдате освен по моя изрична заповед — каза Балзамо.

Надгробна статуя би помръднала повече от болния след тези думи на Балзамо.

— А сега пристъпвайте към операцията — каза той. — Нещастникът е подготвен за нея.

Хирургът взе скалпела, но се поколеба за миг.

— Режете, господине — насърчи го Балзамо с тон на вдъхновен пророк.

Хирургът подобно на Марат и на самия болен, сякаш бе подвластен на Балзамо, приближи стоманата до плътта. Плътта се разтвори, но болният не нададе нито един вик, нито една въздишка, нито пък помръдна.

— От кой край сте? — попита Балзамо младия човек.

— Бретонец съм, господине — отговори той, като се усмихваше.

— А обичате ли вашия край?

— О, господине! Толкова е красиво там!

В това време лекарят правеше кръговите разрези, чрез които в хирургията се оголва костта.

— А млад ли бяхте, когато напуснахте родния си край? — попита отново Балзамо.

— Бях десетгодишен, господине.

Хирургът беше вече направил разрезите и доближи триона към костта.

— Приятелю — продължи Балзамо, — изпейте ми онази песен, която работниците, добиващи сол в Бац, пеят при завръщането си вечер у дома. Спомням си само първия й стих: „На моята покрита с морска пяна сол…“

Трионът вече режеше костта.

Подканен от Балзамо, болният запя — бавно, мелодично, вдъхновено, сякаш беше поет или влюбен.

Кракът падна върху леглото, а болният продължаваше да пее.