Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (83)

81.
Заговорът се подновява

Докато кралят се разхождаше из Трианон, за да успокои напълно господин Дьо Шоазьол и за да убие времето си до лова, в Люсиен се събираха изплашени заговорници. Те пристигаха при госпожа Дю Бари с бързината на ято бързокрили птици, усетили миризмата на барут от ловджийска пушка. След като дълго си разменяха възмутени погледи, Жан и маршал Дьо Ришельо хукнаха първи.

Госпожа Дю Бари беше много уморена от дипломатическите си маневри и увенчалия ги лъжлив успех. Тя спеше следобеден сън, когато каретата на Ришельо пристигна с шума и бързината на ураган.

— Господарката Дю Бари спи — заяви невъзмутимо Замор.

Жан го ритна по онази част на дрехата му, която беше най-отрупана с бродерии, и управителят се търкулна на килима, като пищеше пронизително. Дотича Шон.

— Пак ли биете това малко създание! — възкликна тя.

— Ще пребия и самата вас, ако не събудите веднага графинята! — изрева Жан със святкащи очи.

Не стана нужда да будят графинята. Дочула виковете на Замор и крясъците на Жан, тя беше отгатнала, че се е случило някакво нещастие, и тичаше към тях, загърната в пеньоара си.

— Какво има? — попита уплашена.

— Ами, по дяволите, Шоазьол си е на мястото — отговори Жан.

— Какво?

— Непоклатим повече от всякога при това! Хиляда дяволи!

— Какво искате да кажете?

— Граф^[1] Дю Бари е прав — допълни Ришельо. — Херцог Дьо Шоазьол е по-силен от всякога.

Графинята извади от пазвата си малкото писъмце на краля.

— Ами това? — попита тя, като се усмихна.

— Добре ли прочетохте писъмцето, госпожо? — попита маршалът.

— Но аз зная да чета, херцог — отвърна госпожа Дю Бари.

— Не се съмнявам в това, госпожо. Ще ми позволите ли да го прочета и аз?

— О, разбира се, четете.

Херцогът пое писъмцето и бавно го разгърна. После прочете:

Утре ще благодаря на граф Дьо Шоазьол за службата. Обещавам твърдо да направя това.

Луи

— Ще победим утре. Още нищо не е загубено.

— Как така утре? Но кралят ми подписа това писмо вчера! Значи утре е днес.

— Извинете ме, госпожо — каза херцогът — тъй като на писмото няма дата, денят, когато вие пожелаете да видите господин Шоазьол свален, ще е все утре.

— Кралят се е подиграл с нас! — каза вбесен Жан.

— Невъзможно е — промълви графинята сломена. — Невъзможно е. Подобна измама е недостойна. Скъпо ще ми плати той — продължи графинята с нотки на гняв в гласа си.

— О, след подобно писмо не трябва да се сърдите на краля. Не трябва да обвинявате Негово величество в измама или хитрост! Не, кралят е изпълнил обещанието си.

— Не, по дяволите! Никой от нас не се шегува! Тази сутрин господин Дьо Шоазьол беше похвален, поласкан и почетен от краля. А в този час двамата си се разхождат из Трианон, хванати подръка.

— Подръка ли! — повтори Шон, която се беше вмъкнала в будоара.

— О, изиграна съм! — каза графинята. — Но ще види той… Шон, най-напред спри ловния екипаж.

— Добре! — измърмори Жан.

— Момент! — извика Ришельо. — Без бързане, без мръщене. Ах, простете ми, графиньо, че си позволявам да ви дам съвет.

— Продължавайте, херцог! Не се смущавайте. Мисля, че оглупявам. Вижте как стоят нещата — човек няма желание да се занимава с политика, но в деня, когато се намеси в нея, честолюбието го кара да се хвърли с главата напред… Та какво казвахте?

— Не е много разумно да се сърдите днес. Чуйте, графиньо, нещата са много сериозни. Ако кралят наистина държи на Шоазьол, ако той се влияе от дофината, ако той ясно ви казва истината в очите, това означава, че… Че трябва да станете още по-любезна, отколкото сте била досега, графиньо!

Графинята се замисли.

— Но аз се задушавам от гняв!

— Вярвам, че е така, по дяволите! Задушавайте се, графиньо, но нека кралят, или, по-точно казано, господин Дьо Шоазьол, не забележи това. Задушавайте се пред нас, но пред тях дишайте спокойно.

— Значи да отида на лов? Ще дойдете в моята карета тогава! — провикна се графинята, за да види каква физиономия ще направи съюзникът й.

— Графиньо, графиньо! Господин Дьо Шоазьол няма да ми прости никога!

— В толкова добри отношения ли сте вече с господин Дьо Шоазьол!

— Не ме познавате добре, графиньо — каза херцогът, като й целуна ръка. — Нима забелязахте колебание у мен, когато в деня на вашето представяне се наложи да ви търся рокля, фризьор и карета! Е, добре! Аз няма да се колебая и в днешния ден! О, много по-смел съм, отколкото си мислите, графиньо!

— Браво! Това се казва стратегия! Отиваме двамата при краля!

— Жан, ами вие какво правите?! Измъкнете се за малко от вашите възглавнички! Погребвате се жив, приятелю мой!

— Какво правя ли? Искате да знаете какво правя?! Аз размишлявам…

— Върху какво?

— Ами мисля, че в този час уличните певци и цялата област ни подготвят всевъзможни песнички. Мисля също, че вестниците ловко се прицелват в слабите ни места.

— И до какъв извод стигнахте? — попита херцогът.

— Ами до извода, че ще трябва да изтичам до Париж, за да купя малко превръзки и малко мехлем, за да намажем и превържем раните си. Дайте ми пари.

— Колко? — попита графинята.

— Ами поне двеста-триста луидора.

— Виждате ли, херцог — заяви графинята, като се обърна към Ришельо, — че се налага да плащам военни разноски.

— О, но това просто означава, че влизате във война, графиньо. Сей днес, за да пожънеш утре.

Графинята сви рамене, отиде до едно скринче, отвори го и извади оттам пълна шепа с банкноти, които подаде на Жан, без дори да ги преброи. Той ги пъхна в джоба си, като въздъхна дълбоко. После стана от софата, протегна се като човек, съсипан от умора, и се разходи из стаята.

— Ето — промърмори той, като посочи към херцога и графинята, — тези хора ще се забавляват на лова, а аз ще препускам към Париж. Те ще съзерцават красиви жени и изискани благородници, докато аз ще зяпам омразните лица на вестникарските драскачи. Не, наистина, аз не съм нищо повече от едно домашно куче.

— И забележете, херцог — каза графинята, — че той изобщо няма да се занимава с нас. Ще даде половината пари на някоя развратница, а останалото ще проиграе на комар в някой игрален дом. Ето какво ще стори, а надава вой, нещастник такъв! Хайде, Жан, вървете си, ужасявате ме.

Жан опразни съдържанието на три бонбониери и го натъпка в джобовете си, открадна от етажерката една китайска статуетка с очи от диаманти и потегли, като си придаваше важност, подканян от нетърпеливите подвиквания на графинята.

Часовникът удари.

— Дванадесет и половина е, графиньо — каза херцогът. — За щастие вие сте почти облечена. Покажете се за малко на чакащите придворни, които ще помислят, че има слънчево затъмнение, и да се качваме бързо в каретата. Знаете ли къде ще се проведе ловът?

— Вчера се уговорихме с Негово величество, че ще отидем в гората на Марли, а освен това и че пътьом ще ме вземат оттук.

— Госпожо, вчера писах на моя племенник, който, ако предчувствията ми не ме лъжат, трябва да е вече на път.

— И вие разчитате на него?

— Ех, госпожо, той е пълен с идеи.

— Няма значение, твърде много сме загазили. Кралят щеше да отстъпи, ако не изпитваше ужасен страх от съдебните процеси. И в края на краищата аз се страхувам, че той няма да се съгласи никога да пожертва господин Дьо Шоазьол.

— Искате ли да говоря с вас откровено, графиньо?

— Разбира се.

— Е, добре. Аз също се страхувам, че той няма да го стори. Ще ни изиграе стотина подобни номера като вчерашния, Негово величество е толкова изобретателен! А вие, графиньо, няма да поемете риска да изгубите любовта му заради едно безсмислено упорство. За да бъде отстранен, трябва да се случи чудо.

— Да, чудо — повтори Жана.

— Но за нещастие хората вече не правят чудеса.

— Не! — възрази графинята. — Аз познавам един човек, който все още прави чудеса.

— Познавате човек, който прави чудеса ли, графиньо?

— Бога ми, да!

— Охо… И какво чудо е направил? Разкажете ми едно от тях, за да го преценя.

— Херцог — каза госпожа Дю Бари, като се приближи до Ришельо и неволно понижи глас, — този човек ме срещна преди десет години на площад „Луи XV“ и ми предрече, че ще стана кралица на Франция.

— Наистина, това е чудо. Може би този човек ще ми предскаже, че ще умра като пръв министър на Франция.

— Възможно е…

— О, не се съмнявам. И как се казва този човек?

— Името му няма да ви каже нищо.

— Но как да го намерим?

— Той има две имена.

— Да караме подред — кое е първото от тях?

— Граф Дьо Феникс.

— Как, нима става въпрос за мъжа, когото вие ми показахте в деня на представянето ви?

— Точно така.

— За пруския офицер? О, в такъв случай не вярвам. Всички магьосници, които съм познавал, имаха имена, завършващи на „и“ или „о“.

— Какво съвпадение, херцог! Второто му име завършва на „о“, както се харесва на вас.

— И кое е то?

— Жозеф Балзамо.

— Но в края на краищата няма ли никакъв начин да го откриете?

— Ще положа усилия, херцог. Мисля, че познавам един човек, който би могъл да го намери.

— Браво! Но побързайте, графиньо! Вече е дванадесет и петнадесет.

— Готова съм! Повикайте каретата ми!

Десет минути по-късно, седнали един до друг в каретата на графинята, госпожа Дю Бари и херцог Дьо Ришельо препускаха, за да настигнат ловното шествие.