Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (81)

79.
Как крал Луи XV работеше със своя министър

На другия ден във Версай се вдигна голяма врява. Към десет часа сутринта господин Дьо Ришельо, придружен от голяма група съмишленици, чакаше в кралското преддверие на Трианон.

Виконт Жан, целият отрупан с дантели, разговаряше с маршала. Ако се съди по грейналото му лице и гордата му осанка, разговорът им беше приятен.

Към единадесет часа кралят мина през преддверието на път за кабинета си. Той вървеше бързо и не заговори никого.

В единадесет и пет господин Дьо Шоазьол слезе от каретата си и пресече галерията, като носеше под мишница папка с документи. Той смело влезе в кабинета, където кралят прелистваше някакъв доклад и пиеше горещ шоколад.

— Добър ден, херцог! — поздрави кралят приятелски. — В добро разположение на духа ли сме днес?

— Сир, господин Дьо Шоазьол се чувства добре, но министърът е сериозно болен. Понеже Ваше величество не ме информира за нищо, министърът е дошъл да помоли да приемете оставката му.

— Как така вашата оставка? Какво искате да кажете, херцог?

— Сир, Ваше величество вчера е подписал заповед за освобождаването ми от длъжност и я е предал в ръцете на госпожа Дю Бари. Тази новина вече обиколи Версай и цял Париж. Злото е сторено. Но независимо от това аз не пожелах да напусна службата си при Ваше величество, без да съм получил нареждане и разрешение да го сторя. Аз съм назначен официално и мога да се считам уволнен само чрез официална заповед.

— Как е възможно, херцог? — провикна се кралят, като се смееше, защото поведението на господин Дьо Шоазьол, строго и изпълнено с достойнство, будеше у него тревога. — Как така вие, умен човек, който познава законите, повярвахте на този слух?

— Но, сир — подхвана изненаданият министър, — вие сте сложили подписа си…

— Къде?

— Върху едно писмо, което притежава госпожа Дю Бари!

— Ех, херцог, никога ли не сте имали нужда от спокойствие? Вие сте щастлив човек… Причината е във факта, че госпожа Дьо Шоазьол е безупречна съпруга.

Засегнат от сравнението, херцогът сви вежди.

— Шоазьол, трябва да ви разкажа случая. Много е забавен. Знаете ли, че дамата се бои много от вас?

— Искате да кажете, че ме мрази, сир.

— Щом предпочитате да го наречете така… А знаете ли, че тази безумна жена — графинята, ме накара да избирам — или да изпратя нея в Бастилията, или да освободя от длъжност вас, като ви благодаря за вярната служба.

Кралят подаде ръка на министъра си, който се поклони над нея, без да изрази нито признателност, нито озлобление.

— А сега да поработим малко, ако желаете, херцог. Да преминем към Съда. Отправят ни упреци.

— Упреците са отправени към мен, сир. Осъждат ме, че не съм подкрепил господин Д’Егийон срещу господин Дьо ла Шалоте. А кой ме упреква? Същите хора, които посрещнаха с радостни възгласи писмото на Ваше величество! Спомнете си, сир, че господин Д’Егийон превиши правата си в Бретан, че йезуитите бяха наистина заточени, че правото беше на страната на господин Дьо ла Шалоте, а също, че Ваше величество обяви с публично постановление невинността на главния прокурор. Все пак кралят не може да си противоречи непрекъснато. Пред министъра си — както и да е, но не и пред народа си!

— Хайде, херцог! Успокойте се. Злото е сторено. Да намерим сега лек… Как да обуздаем тези непокорни мъже?

— Нека господин канцлерът прекрати интригите си, така господин Д’Егийон няма да има вече подкрепа и гневът на Съда ще се уталожи.

— На ваше място аз бих отстъпил, херцог.

— Значи господин Д’Егийон представлява вашите интереси, а не аз.

Заключението беше грубо. Кралят почувства това.

— Вие знаете, че не обичам да отблъсквам служителите си дори когато те грешат… Но да оставим тази история. Да поговорим за външната политика. Твърди се, че ще обявя война.

— Ако това се наложи, сир, войната ще бъде справедлива и необходима.

— С англичаните ли, дявол да го вземе?

— Нека Ваше величество бъде спокоен! Моят братовчед и ваш военноморски министър херцог Дьо Праслен ще ви увери, че имаме шестдесет и четири кораба, без да броя плавателните съдове, които се строят в момента… А освен това имаме и материал да построим още дванадесет за една година… Имаме и петдесет отлични фрегати. Звучи внушително за една война по море. А що се отнася до сухопътните военни действия, там нещата са по-обнадеждаващи — имаме примера на Фонтьоноа.

— Много добре, но защо да се бия с англичаните, скъпи херцог? Правителството на абат Дюбоа^[1] — а то беше много по-неспособно от вашето — избягваше да води войни с Англия.

— Англия иска да завладее цяла Индия. Бях принуден да дам на вашите офицери най-строги заповеди. Първият сблъсък там ще предизвика искания от страна на Англия. Моето категорично мнение е, че ние не трябва да ги сметнем за справедливи и не трябва да ги удовлетворяваме. Необходимо е правителството на Ваше величество да бъде уважавано, дори ако се наложи да приложим сила.

— По-спокойно! В Индия ли? Кой ще разбере какво става там? Толкова е далече!

Херцогът прехапа устни.

— Има един casus belli^[2], който е значително по-близо до нас, сир! — каза той.

— И в какво се състои той?

— Ами… испанците имат претенции към Фолклендските острови… Пристанището на Егмон беше завзето от англичаните самоволно. Испанците ги прогониха оттам със сила и така предизвикаха бесния гняв на Англия. Тя заплашва испанците от колониите с крайни мерки, ако исканията й не бъдат удовлетворени.

— Ами хубаво! Щом испанците са виновни, оставете ги те да се оправят!

— Не се тревожете, сир! — каза Шоазьол. — Имате прекрасна армия, внушителна флота, пари. Предвиждам разширяване на територията, за което ще ни дадат и повод, а ние ще имаме оправдание.

— В такъв случай, херцог, да осигурим мир в страната. Не може да водим война навсякъде.

— Но страната е спокойна, сир — възрази херцогът, като се преструваше, че не разбира за какво става дума.

— Не, виждате добре, че не е така. Вие ме обичате и ми служите добре. Но има други хора, които твърдят, че ме обичат и чиито обноски въобще не приличат на вашите. Хайде, да постигнем съгласие между всички групировки, скъпи ми херцог, и аз ще заживея щастливо!

— Най-малкото ще съм аз този, който ще попречи на вашето истинско щастие.

— Ама че думи! Е, добре! Елате да вечеряте с мен днес!

— Във Версай ли, сир?

— Не, в Люсиен.

— О, съжалявам много, сир, но семейството ми е силно разтревожено от разпространилия се вчера слух. Смятат, че съм изпаднал в немилост пред Ваше величество! Не мога да оставя толкова сърца да страдат.

— Ами онези, за които ви споменах, не страдат ли, херцог? Спомнете си колко щастливо си живеехме тримата по времето на горката маркиза!

Херцогът наведе глава, очите му се навлажниха и една сподавена въздишка излезе от гърдите му.

— Госпожа Дьо Помпадур жадуваше да ви създаде политическа слава, сир! — каза той. — Тя имаше велико политическо мислене. Признавам, че нейната гениалност будеше симпатии у мен. Неведнъж, сир, аз смело си слагах главата в ярема на големите планове, които тя кроеше. Да, сир, ние се разбирахме.

— Но тя се бъркаше в политическия живот, херцог, и всички я упрекваха за това.

— Вярно е.

— А тази, напротив, тя е кротка като агънце. Тя не ме е накарала да подпиша още нито една заповед за арест, дори за памфлетистите и уличните певци! Но вижте, упрекват я за нещо, което у другата хвалеха. Ех, херцог, ами че това пречи на напредъка! Хайде, ще дойдете ли да се помирите в Люсиен?

— Сир, бъдете така добър да уверите госпожа Дю Бари, че я смятам за очарователна жена, напълно достойна за любовта на Ваше величество. Но — продължи господин дьо Шоазьол — моето убеждение е, че както вие сте необходим на Франция, така и на Ваше величество е необходим един добър министър. Той ви трябва повече, отколкото една очарователна любовница.

— Да не говорим повече за това, херцог, и да си останем добри приятели. Но приласкайте малко госпожа Дьо Грамон, нека тя да не заговорничи срещу графинята. Жените ни скарват помежду ни.

— Херцогиня Дьо Грамон прекалено много се стреми да се хареса на Ваше величество. Там й е грешката.

— Но тя ми става несимпатична, като вреди на графинята, херцог.

— Ето защо госпожа Дьо Грамон заминава, сир. Няма да я видим повече, а това означава един неприятел по-малко.

— Не така разбирам аз нещата. Главата ми гори. Тази сутрин ние двамата работихме като Луи XIV и Колбер както по времето на Златния век по думите на философите. Между другото, херцог, вие философ ли сте?

— Аз съм просто служител на Ваше величество! — отговори господин Дьо Шоазьол.

— Очарован съм. Вие сте безценен човек. Подайте ми ръката си, чувствам се доста замаян.

Херцогът побърза да предложи ръката си на Негово величество.

Той отгатна, че се канеха да отворят двете крила на вратата и че всички придворни чакаха в галерията. Всички щяха да го видят на върха на славата му. След като беше толкова страдал, той нямаше нищо против да поизмъчи враговете си. Вратарят наистина разтвори вратите и извика „кралят“ по посока на галерията.

Като разговаряше усмихнат с господин Дьо Шоазьол и като се подпираше на ръката му, кралят премина тежко през тълпата, без да забележи или без да пожелае да забележи колко беше побледнял Жан дю Бари и колко беше почервенял херцог Дьо Ришельо. Но господин Дьо Шоазьол забеляза добре всички тези отсенки.

— Постойте тук! — каза му кралят, като стигнаха до края на галерията. — Почакайте ме, херцог, ще ви отведа в Трианон. Спомняте ли си какво ви казах?

— Запазих го в сърцето си — отговори министърът.

Кралят влезе в покоите си. Господин Дьо Ришельо проби навалицата и дойде да стисне с двете си мършави ръце ръката на министъра.

— Отдавна зная, че един Шоазьол е издръжлив човек — каза му той.

— Благодаря — отвърна херцогът, като се задоволи с този кратък отговор.

— А какви са тези невероятни слухове? — продължи маршалът.

— Кралят си е послужил със заблуда — каза министърът, като всъщност отправи тези думи към Жан дю Бари, който губеше присъствие на духа.

— Прекрасно! Прекрасно! — повтори два пъти маршалът.

Веднага щом господин Дьо Шоазьол изчезна и не можеше да го види, той се върна при виконта. В това време кралят слезе по стълбичката и повика херцога, който побърза да го последва.

— Ето че ни изиграха! — каза маршалът на Жан.

— Къде ли отиват?

— В Малкия Трианон, за да ни се подиграват.

— Триста дяволи! — изруга Жан. — Ах, извинете ме, господин маршал.

— Сега е мой ред — каза маршалът. — Ще видим дали моят начин няма да се окаже по-добър от този на графинята.