Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (4)

2.
Алтотас

И така, пътникът седна срещу един старец със сиви очи, извит нос, треперещи, но дейни ръце, който, спотаен в голямо кресло, се ровеше с дясната си ръка в дебел пергаментов ръкопис, озаглавен „La Chivre del Gabinetto“, а в лявата държеше голяма надупчена лъжица от сребро.

Три стени — спомняме си, старецът наричаше така страните на каретата — отрупани с рафтове, пълни с книги, обграждаха креслото, обикновен и единствен престол на тази странна особа, заради която над книгите бяха наредени полици, където можеха да се поставят много стъкленици и бурканчета, вмъкнати в дървени кутии, както се прави със съдовете и стъкларията на кораб. До всеки от тези рафтове или кутии старецът, който, изглежда, имаше навика да се обслужва сам, можеше да достигне, придвижвайки своето кресло, и достигнал желаното място, да се вдигне или спусне с помощта на лост, разположен отстрани на седалката, който той самият управляваше.

Освен това сред шишенцата, дървените и картонените кутии и книгите, разпилени по земята в живописен безпорядък, се виждаха медни щипци, въглени, пригодени за различни цели, голям съд, наполовина пълен с вода, и окачени на връвчици висящи от тавана китки от билки, някой от тях изглеждаха брани наскоро, а други — преди сто години. Всичко това издаваше силна миризма, която в една не така чудновата лаборатория би наподобила екзотичен аромат.

В момента когато пътникът влизаше, старецът, придвижващ своето кресло с удивителна сръчност и лекота, се приближи до пещта и започна да обира пяната на своята смес с внимание, заслужаващо уважение. После, разсеян от неочакваната поява на пътника, той нахлупи с дясната си ръка кадифеното боне, било някога черно, което покриваше главата му до ушите и под което се подаваха няколко редки кичура посребрена коса, издърпвайки изпод колелцето на креслото със завидна ловкост края на дългата си копринена роба, която десет години непрестанна употреба бяха превърнали в безцветна, безформена и накъсана дрипа. Старецът сякаш бе в много лошо настроение и мърмореше, обирайки пяната от сместа и повдигайки робата си:

— Страхува се проклетото животно, а от какво, ви питам аз? То разтърси вратата ми, разклати пещта ми и разсипа четвърт от моя еликсир в огъня. Ашарат, в името на Бога, оставете това животно в първата пустиня, която прекосим.

Пътникът се усмихна.

— Първо, учителю — каза той, — ние не ще прекосим повече пустини, защото сме във Франция, а и аз не бих се решил да изоставя просто така един кон, струващ хиляда луидора?

— Хиляда луидора, хиляда луидора, ще ви ги дам, когато пожелаете, тези хиляда луидора. Ето, че вашият кон ми струва повече от милион, без да броим дните, които той отне от живота ми.

— Та какво е направил горкият Джерид? Да видим!

— Какво е направил ли? Направил е това, че още няколко минути и еликсирът щеше да заври, без нито една капка да се изплъзне, това, което не предписват наистина нито Заратустра, нито Парацелз^[1], но което препоръчва Бори.

— Е, добре, скъпи учителю, още няколко секунди и еликсирът ще заври.

— Как не, ще заври! Виждате ли, Ашарат, това е като проклятие, огънят ми изгасва, не зная какво пада от комина.

— Аз зная какво пада през комина — поде ученикът, като се засмя, — това е вода.

— Какво, вода? Вода! Но тогава моят еликсир е загубен! Отново трябва да започвам приготовлението, нима имам време за губене! Боже мой, боже мой! — извика старият учен, вдигайки отчаяно ръце към небето. — Вода! И каква вода, ви питам аз, Ашарат?

— Чиста вода от небето, учителю. Вали като из ведро, не сте ли забелязали?

— Та нима забелязвам нещо, когато творя! Вода… Значи това било! Виждате ли, Ашарат, това е нетърпимо за моята бедна душа! От шест месеца ви моля да сложите похлупак на комина… От шест месеца… А може би дори година. А ето, че вие въобще не помисляте за това… Вие, който имате да правите само това, защото сте млад. До какво ще доведе тази ваша небрежност? Днешният дъжд, утрешният вятър объркват всичките ми сметки и провалят всичките ми опити. А освен това трябва и да бързам, о, Зевсе! Вие добре знаете, моят ден наближава и ако не съм готов за него, ако не съм намерил животворния еликсир, сбогом, мъдри, сбогом, учени Алтотас! Стотната ми година започва на 13 юли, точно в единадесет часа вечерта, и дотогава моят еликсир трябва да е станал напълно съвършен.

— Но всичко се нарежда отлично, струва ми се, скъпи учителю — рече Ашарат.

— Без съмнение, вече направих опити чрез абсорбция. Лявата ми ръка, почти парализирана, възвърна цялата си гъвкавост. А още, аз спестявам времето, което отделях за ядене, тъй като вече имам нужда да се храня само на два или три дена и през това време една лъжица от моя еликсир, макар и още несъвършен, ме поддържа. О, като си помисля, че ни трябва вероятно само едно растение, едно листо от това растение, за да стане моят еликсир, че вероятно сме минавали вече сто, петстотин, хиляда пъти покрай това растение, че вероятно сме го стъпквали с краката на конете, с колелата на нашата кола. Да, Ашарат, това растение, за което говори Плиний и което учените не са открили или не са разпознали, тъй като нищо не се губи. Чуй, трябва да попиташ за неговото име Лоренца по време на някой от нейните екстази, нали?

— Да, учителю, бъдете спокоен, ще я попитам.

— Докато чакам — каза ученият с дълбока въздишка, — този път пак не успях с моя еликсир и ще ми трябват три пъти по петнадесет дни, за да постигна това, което успях до днес, вие добре знаете това. Погрижете се за това, Ашарат. Вие ще загубите не по-малко, отколкото аз в деня на моята смърт… Но какъв е този шум? Колата движи ли се?

— Не, учителю, това е гръмотевицата.

— Гръмотевицата?

— Да, тя едва не ни уби преди малко, така както сме всички, и особено мен. Вярно е, че бях облечен в коприна, но това нищо не ми гарантира.

— Ето значи — каза старецът, удряйки върху своето коляно, което отекна като куха кост — на какво ме излагат вашите детинщини, Ашарат: да умра от гръм, да бъда убит като глупак от един електрически пламък, който, ако имам време, бих вкарал в моята пещ, за да заври съдът ми. Сякаш не ми стига да бъда изложен на всички злополуки, предизвикани от хорското нехайство и лошотия, та трябва да ме излагате и на тези, които идват от небето, тези, които по-лесно се предотвратяват.

— Простете, учителю, но вие още не сте ми обяснили…

— Как? Нима не съм ви разкрил моята система от възгледи или идеите, които ме ръководят по моя път. Когато открия моя еликсир, аз ще ви ги доразясня, но в момента, разбирате, нямам време за това.

— Значи вие вярвате, че гръмотевицата може да бъде овладяна?

— Не само може да бъде овладяна, но и направлявана в желаната посока. Един ден, когато моята втора петдесетгодишнина отмине, когато ще ми остава само да завърша спокойно третата, аз ще поставя на гръмотевицата стоманена юзда и ще я направлявам така лесно, както вие — Джерид! Докато чакам, накарайте да сложат похлупак на комина ми, Ашарат, умолявам ви.

— Ще го направя, бъдете спокоен.

— О, Боже мой, ако бях така сигурен, че ще намеря моя еликсир, както съм сигурен, че мога да направя диамант…

— Значи сте съвсем сигурен, учителю?

— Погледнете, или по-скоро вижте.

— Къде?

— Там, вдясно от вас, в малкия стъклен съд, точно където сте.

Пътникът сграбчи алчно посочения съд. Това бе малка купа от изключително фин кристал, а цялото дъно бе покрито с почти невидим прилепнал към стените на съда, прах.

— Диамантен прах! — извика младият човек.

— Несъмнено диамантен прах, а в средата? Вижте по-добре.

— Да, да! Диамант с размерите на просено зърно.

— Големината не означава нищо. Ние ще успеем да съберем целия този прах, да направим от просеното зърно конопено, от конопеното — грахово. Но, за Бога, скъпи ми Ашарат, в замяна на това ми обвързване с вас сложете похлупак на моя комин и намерете добър водач за каретата ви, така че водата да не пада в комина.

— Да, да, бъдете спокоен.

— Пак, пак с вашето вечно „бъдете спокоен“, иде ми да крещя. Младост, луда младост, самонадеяна младост! — се провикна той със задгробен смях, показвайки беззъбата си уста, което сякаш накара очите му да хлътнат още по-дълбоко.

— Учителю — рече Ашарат, — огънят ви гасне, съдът изстива. И тъй, какво има в този съд?

— Погледнете вътре.

Младият човек се подчини, отвори съда и откри вътре късче стъкло, колкото малък лешник.

— Диамант! — извика той.

И веднага след това:

— Да, но без петна, незавършен, без стойност.

— Защото огънят изгасна, Ашарат, защото нямаше похлупак на комина, чувате ли?

— Е, хайде, простете ми, учителю — каза младият човек, оглеждайки диаманта, който ту проблясваше, ту оставаше тъмен. — Хайде, простете ми и хапнете малко, за да се подкрепите.

— Няма нужда, изпих моята лъжица с еликсир преди два часа.

— Грешите, учителю, беше шест часът сутринта, когато я изпихте.

— Така ли? Но тогава колко е часът сега?

— Близо два и половина следобед.

— Исусе! — се провикна ученият, като сключи ръце. — Още един отминал, пропилян, изгубен ден. Значи дните са намалели! Те нямат вече двадесет и четири часа!

— Ако не желаете да ядете, поне дремнете за миг.

— Виждате ли, Ашарат, когато заспивам — каза старецът с нежен глас, — винаги ме е страх това да не е във вечността. Ще дойдете да ме събудите, нали? Не ми обещавайте, закълнете се!

— Заклевам се, учителю.

В този момент на пътя се чу нещо подобно на конски галоп. Този шум бе последван от вик, който издаваше едновременно безпокойство и удивление.

— Но какво е това? — извика пътникът, отваряйки бързо вратата и изскачайки на пътя, без да използва стъпалото.