Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (7)

5.
Барон Дьо Таверне

Предупреден от Жилбер за оскъдицата, в която беше изпаднал барон Дьо Таверне, този, който току-що се представи под името барон Жозеф дьо Балзамо, не бе ни най-малко изненадан от сградата, пресилено назована от Жилбер замък.

Къщата бе едноетажна, образуваща дълго каре, в краищата на което се издигаха два квадратни павилиона, завършващи с островърхи кули. На тази неравномерна цялост, гледана на бледата светлина на луната, плъзгаща се сред разкъсаните от бурята облаци, все пак не липсваше известна живописна привлекателност.

Барон Дьо Таверне бе дребен шестдесет-шестдесет и пет годишен старец с живи очи, високо, но полегато чело. Беше сложил несресана перука, на която свещите над камината постепенно бяха опустошили всичко онова от буклите, което плъховете от гардероба бяха спестили. Той държеше в ръка кърпа със съмнителна белота и това показваше, че е бил обезпокоен в момента, когато е сядал на масата. Лукавото му лице, в което би могло да се намери прилика с Волтер, се оживи в този момент от лесно забележимо двойствено изражение; учтивостта изискваше да се усмихне на своя непознат; нетърпението промени тази готовност в гримаса, изразяваща меланхолия и начумереност, така че, осветявано от трепкащата светлина, чиито сенки сливаха главните черти, лицето на барон Дьо Таверне можеше да мине за лице на някой много грозен благородник.

— Господине — каза той, — мога ли да знам на каква щастлива случайност дължа удоволствието да ви видя?

— Господине, бурята изплаши конете, които, побеснели, за малко не счупиха колата ми. Един младеж, Жилбер, ми показа пътя, водещ към вашия замък, като ме убеди в прочутата ви гостоприемност.

Баронът повдигна свещника, за да освети по-голямо пространство и да види дали там ще открие нещастника, на когото дължи тази щастлива случайност, за която току-що бе споменато. От своя страна пътникът се огледа наоколо, за да види дали младият му водач наистина се е отдалечил.

— Аха! Жилбер! Не знаех, че е годен дори и за това. Ленивецът Жилбер, философът Жилбер!

При този поток от епитети, подчертани по заплашителен начин, посетителят разбра, че съществува много малко симпатия между господаря и неговия подчинен.

— Ла Бри — извика баронът, — Ла Бри! Докарайте колата на господин барона под навеса, там тя ще бъде поне малко по-закрита, отколкото в средата на двора, тъй като има още много места, където са останали дъски. Що се отнася до конете, това е друго нещо, не ви обещавам, че ще намерят храна, но тъй като те съвсем не са ваши, а на началника на пощата, трябва да ви е почти все едно.

— И все пак, господине — каза нетърпеливият пътник, — ако прекалено ви притеснявам, както започвам да мисля…

— О, не е така, господине — прекъсна го учтиво баронът, — съвсем не ме притеснявате. Само вие ще бъдете притеснен, вие, предупреждавам ви.

— Господине, бъдете сигурен, че винаги ще съм ви признателен…

— Добре, добре, зная какво говоря. За нещастие познавам възможностите си; те са твърде ограничени. Ако сте французин, господин барон, но немският ви акцент ми подсказва, че не сте независимо от италианското ви име… Но това няма значение. Ако, да речем, сте французин, името Таверне би извикало у вас спомени за разкош — навремето казваха Таверне Богатия.

Отначало Балзамо мислеше, че това изречение ще завърши с въздишка, но не последва нищо. „Философстване!“ — помисли той.

— Оттук, господин барон, оттук — продължи Таверне, като отвори вратата на трапезарията. — Хей, Ла Бри, сервирайте ни така, както биха го направили сто слуги.

Ла Бри се впусна, подчинявайки се на своя господар.

— Имам само този лакей, господине — каза баронът, — а той ми служи доста зле.

Балзамо следваше хода на мислите си. „Безсърдечен човек! — си каза той. Но впрочем това може би е прибързано.“

Баронът затвори вратата на трапезарията и едва тогава благодарение на свещника, който държеше над главата си, пътникът можа да обгърне с поглед стаята. Това беше голяма ниска стая, която някога е била главното помещение на малка ферма, издигната от своя собственик в ранг на замък.

— Ето, господине, ето — каза баронът, като предложи стол на своя гост, чийто изпитателен поглед бе проследил. — А, погледът ви се спира на моята солница, вие й се възхищавате, проявявате добър вкус. Учтиво е от ваша страна, тъй като попадате на единственото представително нещо тук. Господине, благодаря ви от все сърце, но не, аз греша, имам още нещо ценно, Бога ми, и това е моята дъщеря.

— Госпожица Андре — рече Балзамо.

— За Бога, да, Андре — каза баронът, учуден, че неговият гост е така добре осведомен — искам да ви я представя. Андре, ела, детето ми, не се бой!

— Не се боя, татко — отговори с нежен и звучен глас висока и стройна особа, която се показа на вратата без притеснение, но все пак и без дързост.

Жозеф Балзамо, макар и дълбоко господар на себе си, както вече можахме да видим, не устоя и се поклони пред тази върховна красота. Всъщност Андре дьо Таверне, която току-що се бе появила, като че за да украси и разхубави всичко, което я заобикаляше, имаше тъмноруси коси, които ставаха по-светли при слепоочието и врата. Черните й очи, ясни, широко отворени, гледаха втренчено като очите на орел. Благостта на погледа й беше необяснима. Румената й уста, извита и изящно дълга, наподобяваше великолепен влажен корал. Ръцете й, заслепяващи с формата и блясъка си, завършваха с възхитителни бели длани, изтънчени като при античен рисунък. Снагата й, едновременно гъвкава и стройна, приличаше на красива езическа статуя, оживяла по някакво чудо. Кракът й, чиято извивка не бе по-малко забележителна от тази на Диана Ловджийката, сякаш носеше тежестта на тялото й по някаква прищявка на равновесието. Накрая нейното облекло, макар и съвсем скромно, бе с такъв съвършен вкус и така добре й подхождаше, че пълен тоалет, взет от гардероба на кралицата, може би на пръв поглед би се сторил по-малко елегантен и по-малко пищен от нейните скромни дрехи.

Всички тези великолепни подробности заплениха от пръв поглед окото на Балзамо; той беше видял, беше забелязал всичко.

— Имате право — каза с тих глас Балзамо, като се обърна към своя домакин, — госпожицата притежава изящна красота.

— Не правете много комплименти на бедната Андре, господине — рече нехайно баронът, — тя излиза от манастир и ще повярва на всичко, което й кажете. Не че се съмнявам в нейната кокетност, напротив — скъпото дете не е достатъчно кокетно, господине, и като добър баща аз се старая да развия у нея това качество, което е най-голямата сила на жената в днешно време.

Андре сведе очи и се изчерви. Колкото и голямо усилие да направи, тя нямаше друг изход, освен да чуе тази странна теория на баща си.

— Добре — продължи старецът, отговаряйки на изражението на Балзамо. — Казвам ви, аз познавам Таверне, но какъвто и да е той и колкото и далече да се намираме от онова ослепително слънце, наречено Версай, моята дъщеря ще опознае света, който аз познавах така добре някога. Тя ще влезе в него… с пълен арсенал, който аз ще й изкова с помощта на своя опит и на своите спомени. Но, господине, трябва да ви призная, манастирът развали всичко това… Моята дъщеря е първата послушница, която взе доброто от учението и последва писаното в Евангелието и всичко това — единствено заради мен. Дявол да го вземе, съгласете се, че нямам късмет, бароне!

— Госпожицата е истински ангел — отговори Балзамо — и наистина, господине, това, което ми казвате, не ме изненадва.

Андре кимна на барона в знак на благодарност и симпатия, после седна, както й заповядваше старият барон с очи.

— Седнете, бароне — каза Таверне, — и ако сте гладен, яжте. Какво ужасно рагу е приготвил това животно Ла Бри.

— Яребици! И вие наричате това отвратително рагу! — каза гостът на барона, като се усмихна. — Проклинате вашата маса! Яребици през май! Значи ги има по вашите земи?

— Мои земи! Мина много време, откакто аз притежавах всичко това. О, Боже мой, не, благодарение на небето нямам и педя земя, не. Този безделник Жилбер, който не го бива за нищо, освен да чете и мечтае, и който в свободното си време открадна отнякъде пушка, барут и куршуми и уби тези пернати, бракониерствайки из земите на моите съседи. Той ще отиде на каторга и аз, разбира се, ще го оставя да отиде, защото това ще ме отърве от него. Но Андре обича дивеча и това ме кара да прощавам на моя Жилбер.

Балзамо гледаше красивото лице на Андре и не откри нито една бръчка, нито едно потрепване, нито следа от червенина. Той седна на масата между нея и барона и тя му сервира, без ни най-малко да бъде притеснена от оскъдицата на масата, неговата порция от ястието — набавено от Жилбер, приготвено от Ла Бри и така лошо оценено от барона.

— Той дори не е насолил ужасното си рагу — провикна се старият барон, след като бе разкъсал две яребични крилца, които неговата дъщеря бе сложила в чинията му сред мазен слой зеле. — Андре, подайте солницата на господин барона.

Андре се подчини, протягайки ръце със съвършена грация.

— А, отново ви хващам да се възхищавате на моята солница, бароне! — каза Таверне.

— Този път грешите, господине — отвърна Балзамо, — възхищавам се на ръката на госпожицата.

— Оригинална е, в стил „Ришельо“, но тъй като в ръцете си държите тази известна солница, която веднага разпознахте, огледайте я! Това са любовни сцени между сатири и вакханки, малко по-свободни са, но са красиви.

Едва тогава Балзамо забеляза, че групата фигури, очароващи с изработката си, съвсем не бяха по-свободни, а срамни. Това го накара да се възхити на спокойствието и безразличието на Андре, която по заповед на баща си му бе поднесла солницата, без да й мигне окото, и която продължаваше да се храни, без да се изчерви.

Но тъй като баронът беше решил да съхрани невинния блясък, който подобно на девствена роба, за която говори Писанието, обгръщаше цялата личност на дъщеря му, той продължи да описва с подробности красотите на златния предмет въпреки усилията на Балзамо да отклони разговора.

— Но яжте, бароне — каза Таверне, — защото само това е яденето, предупреждавам ви. Може би си мислите, че печеното ще дойде след малко и чакате — грешите, защото ще сте ужасно разочарован.

— Извинете, господине — каза Андре с присъщата си студенина, — но ако Никол ме е разбрала добре, трябва да е започнала да прави бърз сладкиш, за който съм й дала рецептата.

— Рецепта! Вие сте дали рецептата за едно ястие на Никол Льоге, на вашата камериерка? Вашата камериерка готви? Липсва само едно нещо — вие самата да готвите. Херцогиня Дьо Шатору^[1] или маркиза Дьо Помпадур готвиха ли на краля? Не, точно обратното, кралят им правеше омлети… За бога! Виждам, че жените готвят у нас! Бароне, моля простете на дъщеря ми!

— Но, татко, нали трябва да се яде — каза спокойно Андре. — И тъй, да видим! Льоге! Готово ли е?

— Да, госпожице — отговори младото момиче, което носеше апетитно ухаещо ястие.

— Добре знам кой няма да яде от това — каза Таверне разярен, счупвайки чинията си.

— Господинът може би ще яде — каза студено Андре.

После се обърна към баща си:

— Знаете ли, господине, че в сервиза има само седемнадесет чинии, които съм наследила от майка си?

След като каза това, тя наряза горещия сладкиш, който Никол Льоге, красивата камериерка, току-що бе поставила на масата.