Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (126)

124.
Още едно ковчеже

Щом остана сам, господин Дьо Сартин взе ковчежето в ръце и започна внимателно да го разглежда с вид на човек, който добре разбира стойността на находката. После протегна ръка и вдигна от пода изтърваните от Лоренца ключове. Опита с всички, но нито един от тях не влезе в ключалката. Трябва да кажем, че господин Дьо Сартин притежаваше по един от всички съществуващи ключове.

Магистратът изпробва двадесет, петдесет, сто ключа. Нито един от тях дори не помръдна ключалката на ковчежето. Господин Дьо Сартин направи мислено заключение, че ключалката беше подобие на ключалка, а следователно и не можеше да се отвори с ключ.

Той пак бръкна в същото чекмедже и извади длето и чукче. Потъналата му в маншет от малински дантели ръка най-после сръчно разби ключалката.

Пред очите му не се появиха нито страшни взривни машинки, нито пък отрови, причиняващи смърт само с аромата си, които всяка по свой начин можеха да лишат Франция от най-важния й служител. Ковчежето съдържаше само голям свитък документи. Първите думи, изскочили пред очите на господин Дьо Сартин, бяха: „Учителю, време е да промените името Балзамо.“ Почеркът беше леко подправен. Нямаше подпис, а само три букви: „L.P.D.“, чието значение читателят ни познава.

— Аха! — прошепна той, като си играеше с буклите на перуката. — Не познавам почерка, но съм чувал името. Хайде, да потърсим на буквата Б.

Господин Дьо Сартин отново отвори едно от двадесет и четирите чекмеджета и извади оттам указател, където по азбучен ред бяха подредени грижливо триста-четиристотин имена. Пред и зад всяко име стояха заградени в скоби завъртулки.

— Охо! Доста нещица има за Балзамо — прошепна той.

След това прочете цялата страничка, правейки жестове на явно недоволство. Малко по-късно той прибра обратно указателя в чекмеджето и отново се зае със съдържанието на ковчежето. Не след дълго лицето му изрази дълбоко смайване. Беше попаднал на бележчица с много имена и цифри. Тя му се стори твърде важна, тъй като краищата й бяха измачкани от пипане, а по нея имаше и голям брой направени с молив добавки. Висшият чиновник позвъни. Появи се един прислужник.

— Веднага да дойде при мен служителят от министерството. Нека мине през апартамента, за да не губим време.

Прислужникът излезе.

Две минути по-късно при господин Дьо Сартин влезе служителят. Господин Дьо Сартин видя в огледалата, че той чака на прага на кабинета му, и като му подаде през рамото си лист хартия, каза:

— Разшифровайте тези текстове!

Човекът, който умееше да отгатва гатанки, беше дребен, слаб мъж с бледо лице. Хлътналите му мрачни очи от време на време се оживяваха. Господин Дьо Сартин го наричаше Ла Фуин^[1].

Ла Фуин седна плахо върху една табуретка. После започна да прелиства сборника с шифри и да рови в паметта си, като от време на време пишеше нещо в поставения на коляното си бележник с безизразна физиономия. След пет минути той вече беше написал следното:

Заповед да бъдат свикани три хиляди братя в Париж.

Заповед да бъдат образувани три кръга и шест ложи.

Заповед да се осигури охрана на Великия копт и да се поставят на негово разположение четири жилища, едно от които — в някой кралски замък.

Заповед да му бъдат дадени на разположение петстотин хиляди франка, за да си има собствена полиция.

Заповед в първия от парижките кръгове да бъде въвлечен цветът на литературната и философската мисъл.

Заповед да бъде подкупена или спечелена на наша страна магистратурата, както и да си осигурим подкрепата на началника на полицията — с хитрост, с подкупи или с насилие.

Господин Дьо Сартин нетърпеливо изтръгна листа и прочете написаното. Като завърши последния пасаж, на лицето му се изписа такъв ужас, че той силно пребледня. Не върна този лист на служителя си, а му подаде друг — празен, на който Ла Фуин продължи да пише разшифрованите текстове. Всеки съставител на шифри би потреперил, ако можеше да види лекотата, с която той се справяше със сложните буквени комбинации.

Господин Дьо Сартин стоеше зад него и следеше движението на ръката му. Този път той прочете следното:

В Париж да не се действа от името Балзамо, което вече е твърде познато, и да се използва граф Дьо Фе…

Краят на думата беше зацапан от петно мастило. Докато господин Дьо Сартин се мъчеше да разгадае липсващите букви, отвън отекна звънец и след малко един прислужник извести:

— Граф Дьо Феникс!

Господин Дьо Сартин нададе вик. После побърза да освободи служителя си, който излезе през една скрита вратичка. Заставайки до бюрото си с гръб към вратата, господин Дьо Сартин каза:

— Нека влезе!

След две-три секунди той забеляза в огледалото строгото лице на графа, с когото вече се беше срещал в деня на представянето на госпожа Дю Бари.

Балзамо влезе решително и също от пръв поглед забеляза отвореното ковчеже, чието съдържание беше наполовина изпразнено върху бюрото на господин Дьо Сартин. Пробягалите по ковчежето очи не убягнаха на полицейския началник.

— На каква случайност дължа честта да ме посетите, господин графе? — попита господин Дьо Сартин.

— Господине — отвърна Балзамо с приветлива усмивка, — имах честта да бъда представен на всички крале в Европа, на всички техни министри и посланици. Никой от тях обаче не пожела да ме представи на вас. Ето защо дойдох да се представя сам.

— Наистина, господине — отвърна полицейският лейтенант, — идвате точно навреме. Ако не бяхте го направили, щях да изпратя да ви повикат.

— Ето, виждате ли — каза Балзамо, — мислите ни съвпадат.

Господин Дьо Сартин се поклони с иронична усмивка на устните.

— Ще имам ли щастието, господине — продължи Балзамо, — да ви бъда полезен?

Тези думи бяха произнесени, без в гласа му да трепне безпокойство и без някаква сянка от вълнение да помрачи усмихнатото му лице.

— Вие сте пътували много, нали, господин графе? — попита Сартин.

— Да, господине. Може би желаете някакво географско разяснение? Човек като вас не се занимава само с Франция. Неговият широк кръгозор обхваща също и Европа, дори целия свят…

— Географско не е точната дума, господин графе. По-скоро бих употребил израза нравствено разяснение…

— Не се стеснявайте… И в единия, и в другия случай аз съм на ваше разположение. Очаквам вашите заповеди.

— Е, щом е така, господин графе… Представете си, търся един много опасен човек. Бога ми, той е истински безбожник!

— Я виж ти!

— Фалшификатор, шарлатанин, водач на секта. Биографията му е в моите указатели, в ковчежето, което виждате пред вас, навсякъде.

— Аха! Разбирам. Притежавате биографията, но не сте заловили човека, на когото тя принадлежи, така ли?

— Да.

— По дяволите! Но това е най-важното нещо, струва ми се — да го заловите.

— Да, разбира се. Ще се изненадате обаче, като ви кажа колко сме близо до него. Разбира се, дори Юпитер и Протей^[2] не са имали толкова имена и не са претърпели толкова метаморфози като него…

Този тайнствен пътник се е казвал Ашарат в Египет, Балзамо в Италия, Сомини в Сардиния, маркиз Д’Ана на остров Малта, маркиз Пелегрини в Корсика, а накрая, във Франция, се е наричал граф Дьо…

— Граф Дьо…? — попита Балзамо.

— Не можах да разчета добре последното име, но вие ще ми помогнете, нали? Сигурен съм, че е невъзможно да не сте срещали този човек по време на пътуванията си в някои от страните, които споменах преди малко…

— Кажете ми подробности — каза спокойно Балзамо.

— Аха, разбирам. Искате отличителни белези, нали, господин графе? Е, добре — натърти господин Дьо Сартин, като втренчи изпитателен поглед в Балзамо, — този мъж е на вашите години, има същия ръст като вас, външно прилича на вас, също и поведението му наподобява вашето, ту е голям благородник, който сипе купища злато, ту шарлатанин, който „изследва“ природните тайни. Виждали са го да влиза като сянка при хората, участващи в тайни секти, и да се кълне, че ще настъпи време, когато кралете ще умрат, а монархиите ще рухнат.

— А къде се намира в момента?

— Във Франция.

— Какво прави във Франция?

— Ръководи един голям заговор.

— А! Ето това е вече някаква следа за щастие!

— А дали да го заловя или не?

— Не разбирам думата не, господин Дьо Сартин. След като този човек е заговорник…

— Той заговорничи, но ако случайно е защитен от някакво голямо име или пък е покровителстван от титлата си…

— О, разбирам. Но тогава кое е името? Каква е титлата? Трябваше да започнете оттук, щом искате да ви бъда от помощ в разследванията ви.

— Ех, господине, но аз вече ви съобщих, че зная името, под което той се прикрива, само че…

— Но не знаете името, с което се появява в обществото, нали?

— Точно така, иначе…

— Иначе щяхте да го арестувате, нали?

— Незабавно.

— Е, добре, скъпи ми господин Дьо Сартин! Чудесно е, че споделихте това с мен, тъй като аз ще ви окажа услугата, която ми поискахте.

— Значи вие ще ми кажете името му?

— Да.

— И кое е това име? — попита господин Дьо Сартин, който очакваше да чуе някоя лъжа.

— Граф Дьо Феникс.

— Как? Но това е името, под което се представихте.

— Името, което накарах да ви съобщят.

— Значи това е вашето име.

— Да. Моето е.

— Значи този Ашарат, Сомини, маркиз Д’Ана, маркиз Пелегрини, този Жозеф Балзамо, това сте вие.

— Разбира се — каза спокойно Балзамо. — Това съм аз.

На господин Дьо Сартин беше нужна цяла минута, за да се съвземе от смайването, което предизвика у него това дръзко признание.

— Виждате ли, бях се досетил. Познавах ви. Знаех, че Балзамо и граф Дьо Феникс са едно и също лице.

— О! Вие сте велик министър — заяви Балзамо. — Признавам качествата ви.

— А вие сте един твърде непредпазлив човек! — отсече магистратът, като се отправи към звънчето.

— Непредпазлив? Аз? И защо?

— Защото ще накарам да ви арестуват.

— Хайде де — каза Балзамо и направи крачка към господин Дьо Сартин и звънчето. — Нима е възможно да бъде арестуван човек като мен?

— По дяволите! А какво ще направите, за да ми попречите? Питам ви, какво?

— Скъпи мой, ще ви пръсна черепа.

Балзамо извади от джоба си красив пистолет с лакирана дръжка, която сякаш беше изработена и гравирана от Бенвенуто Челини^[3]. Той спокойно насочи оръжието си към господин Дьо Сартин, който пребледня и се строполи в креслото си.

— Така — каза Балзамо, като взе още едно кресло, постави го до креслото на началника на полицията и седна. — Сега и двамата сме седнали и можем да си побъбрим малко.