Метаданни
Данни
- Серия
- Мария Антоанета (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Joseph Balsamo, 1846–1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Силвия Колева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009)
Издание:
ИК „Труд“, 2005 г.
Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.
Художник: Виктор Паунов, 2005 г.
История
- — Добавяне
32.
Кралят се отегчава
Както беше казал, кралят замина за Марли. В три следобед той даде заповед да го закарат в Люсиен. Предполагаше, че след получаването на малката му бележка госпожа Дю Бари щеше да побърза да напусне на свой ред Версай и да отиде да го чака в очарователното си жилище. Той беше твърде изненадан, когато при пристигането си завари Замор, не показващ никаква управителска гордост и забавляващ се да скубе перата на папагал, който пък се опитваше да го ухапе.
Кралят се настани в малкия салон и отпрати свитата си. Започна да разпитва Замор.
— Госпожа графинята в градината ли е?
— Не, господарю — отговори Замор.
Тази дума заместваше обръщението Ваше величество, което госпожа Дю Бари беше отнела на краля, когато той идваше в Люсиен, изпълнявайки по този начин един свой каприз.
— Тогава е при шараните?
С големи разходи бяха издълбали езеро на възвишението, бяха го захранили с вода от водопровода и бяха пуснали в него най-красивите шарани от Версай.
— Не, господарю — повтори Замор.
— Къде е тогава?
— В Париж, господарю.
— Как така в Париж! Графинята не е ли идвала в Люсиен?
— Не, господарю, но тя изпрати тук Замор.
— С каква цел?
— С цел да чака краля.
— Ах, ах! — каза Луи XV. — Поверили са ти грижата да ме приемеш? Очарователно е да бъдеш в обществото на Замор. Благодаря, графиньо, благодаря.
И кралят се надигна малко отегчен.
— О, не — каза негърчето. — Кралят няма да бъде в обществото на Замор.
— А защо?
— Защото Замор си отива.
— И къде отиваш?
— В Париж.
— Тогава ще остана сам. Става все по-интересно. А какво ще правиш в Париж?
— Ще се присъединя към господарката Бари и ще й кажа, че кралят е в Люсиен.
— Аха, значи графинята те е натоварила да ми съобщиш това?
— Да, господарю.
— А каза ли ти какво да правя, докато я чакам?
— Да поспите!
— Тогава заминавай бързо и доведи графинята… Но всъщност как ще отидеш?
— С белия кон с червеникавокафявото покривало.
И кралят застана до прозореца, за да види как ще тръгне Замор. Един слуга го повдигна върху коня и с това прекрасно детско непознаване на опасността негърът потегли в галоп, вкопчен в огромното животно.
Останал сам, кралят попита един прислужник какво ново би могъл да види в Люсиен.
— Тук е — отговори слугата — господин Буше[1], който украсява големия кабинет на графинята.
— А, Буше, бедният Буше, той бил тук — каза кралят с нещо подобно на задоволство. — И къде казахте, че е той?
— В павилиона, в кабинета. Негово величество желае ли да го заведа при господин Буше?
— Не, не — каза кралят. — Решително предпочитам да отида и да видя шараните. Дай ми един нож.
— Нож ли, сир?
— Да, и голям хляб.
Слугата се върна, като носеше поднос от японски порцелан, върху който имаше голям хляб със забит в него голям и остър нож. Кралят направи знак на слугата да го придружи и доволен се отправи към езерото. Беше семейна традиция да се хранят шараните.
Времето миришеше на буря.
Шараните чуха ножа да пори коричката на хляба. Привикнали с този шум, който им известяваше за вечерята, те доплуваха възможно най-близо, показвайки се на Негово величество, който щеше да им поднесе ежедневното ядене. Те правеха това и за последния слуга, но кралят естествено мислеше, че те така се гласяха единствено заради него.
Беше любопитен и забавен спектакъл да се наблюдава как коричките хляб, подбутвани от невидимите глави на рибите, плуваха известно време по водата, докато тя ги погълнеше завинаги.
След като бе имал търпението да нареже почти сто парченца хляб, Негово величество забеляза със задоволство, че по водата не плува нито едно парченце. Изведнъж той изпита досада и си спомни, че господин Буше би могъл да му предложи някакво друго развлечение. Това развлечение щеше да бъде по-малко вълнуващо от спектакъла на шараните, но когато човек се намира на полето, се задоволява и с това, което среща.
И така, Луи XV се отправи към павилиона. Буше беше вече предупреден. Докато рисуваше или по-скоро, докато се правеше, че рисува, той следеше краля. Видя го как се отправя към павилиона и преизпълнен с радост, намести жабото си, изтегли маншетите си и се покачи върху стълбичката си. Бяха му препоръчали да се прави, че не знае за присъствието на краля в Люсиен. Той чу скърцането на паркета под краката на господаря си и започна да оформя с четката едно бузесто амурче, което крадеше роза от млада овчарка, облечена в корсет от син сатен и със сламена шапка на главата. Ръката му трепереше, а сърцето му туптеше. Луи XV застана на прага.
— А, господин Буше каза му той, колко силно мирише на терпентин.
После отмина.
Бедният Буше, който беше толкова художник, колкото и кралят, очакваше друг комплимент и без малко не падна от стълбата. Негово величество извади часовника си. Беше седем часът. Луи се върна в замъка, подразни маймуната, накара папагала да говори и изтегли едно след друго чекмеджетата, за да види дреболиите вътре. Дойде нощта.
Негово величество не обичаше тъмнината и затова запалиха. Но той още по-малко обичаше самотата.
— Конете ми да бъдат готови след четвърт час — каза кралят. — Бога ми — добави той, — давам й още четвърт час и нито минута повече.
Луи XV легна на софата срещу камината. Скоро обаче Негово величество вече спеше. Както и трябва да се сетим, лакеят, който дойде да му съобщи, че конете са готови, виждайки го, че спи, внимаваше да не го събуди. В резултат на това внимание към височайшия сън кралят се събуди сам и видя застаналата пред него госпожа Дю Бари, която изглеждаше съвсем будна и го наблюдаваше с големите си очи. Замор стоеше до вратата и чакаше първата заповед.
— А, ето ви и вас, графиньо! — каза кралят, като се изправи, но остана седнал.
— Но да, сир, ето ме и мен, при това от доста време.
Кралят погледна стенния часовник.
— Но аз съм спал почти три часа.
— Точно така, сир. Кажете сега, че човек не спи добре в Люсиен.
— Честна дума, да! Но какво, по дяволите, виждам там? — провикна се кралят, като забеляза Замор.
— Виждате управителя на Люсиен, сир.
— Още не е, още не е — каза кралят, като се смееше. — Как! Този смешник носи униформата, преди да съм го назначил. Значи той разчита много на думата ми!
— Сир, вашата дума е свещена и всички ние имаме право да разчитаме на нея. Но Замор притежава нещо повече или по-скоро нещо по-малко от вашата дума, сир. Той притежава документа за назначаването му.
— Как така!
— Изпрати ми го вицеканцлерът. Ето го. Сега единствената формалност, която липсва, е клетвата му. Накарайте го бързо да се закълне и нека той ни пази.
— Ще знае ли той как да се закълне? — попита кралят.
— О, разбира се, че да. Опитайте, сир!
— Приближи се — каза кралят, като гледаше с любопитство тази черна кукла.
— На колене — каза графинята.
— Кажи клетвата — добави Луи XV.
Младежът постави едната си ръка върху сърцето, а другата върху ръцете на краля и каза:
— Заклевам се във вярност и почит към своя господар и моята господарка. Заклевам се да защитавам до смърт замъка, който ми поверяват, да охранявам и да изям и последното гърненце с конфитюр, преди да се предам, ако ме нападнат.
Кралят избухна в смях едновременно заради текста на клетвата и заради начина, по който Замор го произнасяше.
— В замяна на тази клетва — отговори кралят, който доби обичайния си сериозен вид — аз ви поверявам, господин управител, суверенното право, правото за произнасяне на присъди над всички, които обитават въздуха, земята, огъня и водата в този дворец.
Замор излезе. Докато Замор излизаше през едната врата, Шон влезе през другата.
— А, ето ви и вас, малка ми Шон. Добър ден, Шон!
Кралят я притегли върху коленете си и я целуна.
— Хайде, малка ми Шон — продължи той, — нали ти ще ми кажеш истината.
— Пазете се, сир — каза Шон. — Не сте улучили момента. Истината! Мисля, че това ще бъде за първи път в живота ми, ако кажа истината. Ако искате да узнаете истината, обърнете се към Жана. Тя не може да лъже.
— Наистина ли, графиньо?
— Сир, Шон има твърде добро мнение за мен. Примерът й ме погуби. От тази вечер аз реших да лъжа като истинска графиня, ако истината е неподходяща за казване.
— А — каза кралят, — струва ми се, че Шон крие нещо от мен.
— Честна дума, не.
— Някой малък херцог, някой малък маркиз, някой малък виконт, когото сме ходили да видим?
— Не вярвам — отговори графинята.
— Какво ще кажеш, Шон?
— Ние не вярваме, сир.
— Ще трябва да поискам да ми изготвят един полицейски доклад. От полицията на господин Дьо Сартин.
— Най-напред графинята, госпожа Дю Бари, е била видяна в Париж този следобед към два часа. Към шест часа към нея се присъедини Замор.
— Възможно е, а какво правеше госпожа Дю Бари?
— Беше у дома си.
— Разбирам, но защо беше там?
— Очакваше кръстницата си.
— Кръстницата си! — каза кралят с такова недоволство, че не успя да го скрие напълно. — Ще я кръщават ли?
— Да, сир, в големите фонтани на Версай.
— Честна дума, тя греши — езичеството й отиваше толкова добре.
Кралят потрепери и вдигна рамене.
— Обичам много това ваше движение, сир. То ми доказва, че Ваше величество ще бъде отчаян, ако види поражението на привържениците на Дьо Грамон, на Дьо Гемене и на всички останали лицемерки в двора.
— Така ли?
— Несъмнено, защото вие сте в съюз с всички тези хора!
— Значи успяхте да си изфабрикувате кръстница.
— Намерих една съвсем готова, сир, при това от твърде добро потекло. Името й е графиня Дьо Беарн и е от семейство на принцове, което някога е управлявало. Само толкова. Надявам се, че няма да се посрами, след като е свързана роднински със Стюартите.
— Графиня Дьо Беарн ли? — каза кралят с изненада. — Та аз познавам само една и тя трябва да живее някъде около Вердюн.
— Същата е. При това тя дойде тук заради нас.
— И тя ви дава ръката си?
— Дава ми и двете си ръце!
— И кога ще стане това?
— Утре в единадесет часа сутринта тя ще има честта да бъде приета от мен тайно и в същото време, ако въпросът не е много недискретен, тя ще поиска от краля аудиенция, а вие ще я определите възможно в най-близко време, нали, монсеньор на Франция?
Кралят избухна в смях, но смехът не беше искрен.
— Разбира се, разбира се — каза той, — като целуна ръката на графинята.
А после изведнъж се провикна:
— Утре в единадесет часа ли?
— Разбира се, часът за закуска.
— Невъзможно, скъпа приятелко!
— Как така невъзможно?
— Няма да закусвам тук. Прибирам се тази вечер.
— Какво означава това? — каза госпожа Дю Бари, която усети как студът проникна до сърцето й. — Значи вие заминавате, сир?
— Налага се, скъпа графиньо. Определих среща на Дьо Сартин за една много спешна работа.
— Както желаете, сир, но поне ще вечеряте, нали?
— О, да, може би ще вечерям… Да, много съм гладен, ще вечерям.
— Накарай да ни сервират, Шон — каза графинята на зълва си, като й направи тайнствен знак, който несъмнено беше свързан с някоя по-раншна уговорка между тях…
Шон излезе. Кралят беше забелязал знака в едно огледало и въпреки че не можа да го разбере, отгатна някаква клопка.
— Всъщност не — каза той. — Невъзможно е дори да вечерям тук. Трябва веднага да замина, имам да подписвам документи, днес е събота.
— Добре, така да бъде. Ще заповядам да доведат конете.
— Да, скъпа красавице.
— Шон!
Шон се появи отново.
— Конете на краля! — каза графинята.
— Добре — каза Шон с усмивка и отново излезе.