Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (117)

115.
Романът на Жилбер

В присъствието на мъж, при това чужд човек, Андре веднага избърса очите си, сякаш изпитваше срам, че беше плакала.

— А! Пак ли сте вие, господин Жилбер? — попита Андре с небрежност, каквато винаги използваше, щом двамата се срещаха случайно.

Жилбер не отговори. Той беше премного развълнуван. Болката, накарала тялото на Андре да потрепери, го беше разтърсила из основи.

— Какво ви е, господин Жилбер? — попита тя. — Защо ме гледате с горящ от болка поглед? Моля, отговорете ми.

— Нима искате да знаете? — произнесе печално Жилбер, който чувстваше, че зад привидния и интерес се крие ирония.

— Да.

— Е, добре! Виждам, че страдате, а това ме разстройва, госпожице.

— Но аз не страдам! Заблуждавате се, господине! — заяви Андре, като още веднъж избърса лицето си с кърпичката.

Жилбер усети надигаща се в душата й буря и реши да я предотврати със смирение.

— Никога не съм бил в състояние да гледам как плаче някоя жена! — изрече Жилбер с тон, който никак не се понрави на Андре.

— Значи в очите на господин Жилбер аз съм жена?! — каза високомерно младото момиче. — Аз не прося ничие състрадание, а най-малко от всичко на света състраданието на господин Жилбер!

— Госпожице — промълви с наведена глава Жилбер, — правите грешка, че се отнасяте толкова грубо с мен. Видях, че сте тъжна, и се разтревожих. Чух ви как се оплаквахте, че Филип е заминал, а вие сте сам-самичка на света. Не, това не е така, госпожице! Аз съм тук. Никога ничие сърце не е туптяло така предано за вас. Повтарям — никога госпожица Дьо Таверне няма да бъде сама в света, докато главата ми може да разсъждава, сърцето ми да бие, а ръката ми да се движи!

Докато изричаше тези думи, Жилбер беше наистина красив. От лицето му лъхаше благородство, сила и преданост, а от думите му — искреност и простота, продиктувани от почитта му към Андре.

Андре поиска да стане на крака, за да бъде груба не само в думите, но и в движенията си, но някаква нервна тръпка я задържа на пейката. Освен това, ако се изправеше, отдалече щяха да я видят да разговаря с Жилбер. Затова остана седнала, но веднъж завинаги реши да стъпче досадното нищожество.

— Нима вече не съм ви казвала, господин Жилбер — сви устни тя, — че никак не ви харесвам? Нима не съм ви обяснила, че вашият глас ме дразни, а философското ви поведение ме отвращава? Защо, след като знаете всичко това, упорствате и желаете да разговаряте с мен?

— Госпожице — поде Жилбер, като пребледня страшно, но се владееше, — една почтена жена не се дразни, когато й засвидетелстват внимание. А един честен мъж е равен на останалите. Съжалявам, че се отнасяте към мен с такова ожесточено презрение. Може би повече от много други хора аз заслужавам симпатия, която за съжаление не изпитвате към мен.

Като чу два пъти думата „симпатия“, Андре разтвори широко очи и ги прикова дръзко върху Жилбер.

— Симпатия ли?! — попита тя. — Да изпитвам симпатия към вас? Господин Жилбер, аз наистина съм се излъгала в преценката си за вас. Мислех, че сте нахален, а вие сте просто луд!

— Не съм нито нахален, нито луд — заяви Жилбер с привидно спокойствие. (Това спокойствие сигурно е струвало много на младежа и най-вече на болезнената му гордост, която ние добре познаваме.) — Не, госпожице. Грешите! Природата ме е създала равен вам, а случайността пък ви направи моя длъжница.

— Охо! Значи пак случайността! Така ли? — запита Андре иронично.

— Може би дори провидението. Никога не съм ви споменавал за това, но вашите обиди ме карат да ви припомня нещо.

— Аз?! Ваша длъжница?! Длъжница ли казахте?

— На ваше място бих изпитвал неудобство от неблагодарността си, госпожице! А Бог, който ви е дарил с такава красота, ви е дал и също толкова недостатъци.

Този път Андре стана от пейката.

— Вижте какво… Простете ми! — замоли се Жилбер. — Понякога ме предизвиквате твърде жестоко и тогава аз съвсем забравям за чувството, което ми вдъхвате.

Андре започна да се смее шумно, за да предизвика гнева на Жилбер. За нейна изненада той не пламна от яд, а скръсти ръце на гърдите си, запази враждебното изражение на лицето си, впери пламтящия си поглед в нея и търпеливо зачака да премине този обиден смях. После каза студено:

— Ще благоволите ли да ми отговорите на един въпрос, госпожице? Уважавате ли баща си?

— Струва ми се, че ме разпитвате, господин Жилбер! — възкликна младото момиче с подчертано високомерие.

— Да, вие уважавате баща си — продължи Жилбер. — Причината не се крие в това, че той притежава някакви добродетели. Съвсем не! Почитате го просто, защото ви е дал живот. Но за нещастие тази заслуга не е достатъчна, за да бъде уважаван един баща, и вие знаете много добре, че е така, госпожице! Нещо повече! Заради единственото му добро дело вие сте дори принудена да го обичате. Е, добре, госпожице — намръщи се Жилбер и на свой ред даде израз на презрението си, в което имаше и състрадание, — налага се да ви попитам нещо по принцип. Защо ме оскърбявате, защо ме отблъсквате? И защо мразите човека, който не ви е създал, но е спасил живота ви?

— Вие сте спасил живота ми? — провикна се Андре.

— Това се случи в оня ден, госпожице, когато сто хиляди души се мачкаха едни други, стремейки се да избегнат побеснелите коне и сабите, които косяха тълпата.

— А! На 31 май ли?

— Да, госпожице.

Андре се овладя и се усмихна иронично.

— И през този ден, господин Жилбер, вие сте пожертвали вашия собствен живот, за да спасите моя?

— Вече имах честта да ви го кажа.

— Значи вие сте барон Дьо Балзамо? Простете ми, не знаех.

— Не, аз не съм барон Дьо Балзамо — промълви Жилбер с пламтящи очи и треперещи устни. — Аз съм бедното дете на народа Жилбер, който има глупостта, нещастието и лудостта да ви обича — диво, свирепо, безразсъдно. И защото ви обичаше, ви последва в тълпата, която ви раздели за миг, но ви откри отново по ужасения вик, който нададохте, когато се олюляхте. Жилбер падна близо до вас и ви обгърна с ръце, а в това време двадесет хиляди други ръце тежаха върху неговите и можеха да го смажат… В този миг търкалящата се жива маса от палачи и жертви ме покри като огромна морска вълна и ме погреба. А вие като ангела на възкресението се издигахте високо към небето над бездната, където аз загивах.

В този разказ Жилбер се разкри целият — див, наивен и величествен както в решимостта, така и в любовта си. Въпреки презрението си към него Андре го изгледа с учудване. За миг той си помисли, че неговият разказ беше толкова неудържим, както истината и любовта. Но бедният клет Жилбер, който разчиташе да му повярват, не знаеше какво нещо е омразата. А Андре ненавиждаше младежа. Тя дори не се вслуша в нито едно от победоносните му доказателства, защото дълбоко презираше този влюбен в нея мъж.

— А отсега нататък, госпожице, не ме мразете толкова! Ако го направите, това ще бъде проява не само на несправедливост, но и на непризнателност. Всъщност аз вече ви казах мнението си, сега само ви го повтарям.

Андре гордо вдигна глава. После каза с възможно най-безразличния и жесток глас:

— Господин Жилбер, колко време бяхте ученик на господин Русо?

— Около три месеца, госпожице. Не броя дните, в които бях болен вследствие нараняването ми на 31 май — отвърна наивно и простодушно Жилбер.

— Не ме разбрахте — каза рязко Андре. — Не ви питам дали сте бил болен или не… О, може би това увенчава красиво разказа ви, но… за мен няма никакво значение. Исках само да ви кажа следното — макар че сте останали само три месеца у прочутия писател, сте използвали ползотворно времето си. И ученикът изведнъж съчинява романи, почти достойни за таланта на учителя си!

Внезапно, като чу последните думи, добродушието на Жилбер се изпари от унищожителната й ирония.

— Нима вие смятате онова, което ви разказах, за роман?!

— Да, господине! Ще повторя — това е роман! Много съм ви признателна, че поне не ме накарахте да го прочета. А съжалявам извънредно, че не мога да го платя. И да се бях опитала, нямаше да успея, тъй като той е безценен.

Андре отблъсна Жилбер, за да мине.

Всъщност в началото на алеята се беше показала Никол. Тя правеше отдалеч знаци на господарката си, за да не прекъсне разговора й, защото не виждаше кой е събеседникът й. Тя не позна Жилбер, скрит под сянката на дърветата.

Като дойде по-близо обаче, тя видя младежа, позна го и се стъписа от изненада. Тогава съжали и се укори, че не е направила завой, за да може да чуе какво казваше Жилбер на госпожица Дьо Таверне.

Андре се обърна към Никол с по-мек и по-нежен глас, за да подчертае още по-ясно пред Жилбер високомерието, с което бе му говорила.

— Какво има, дете мое? — попита тя.

— Търсят ви барон Дьо Таверне и херцог Дьо Ришельо — отговори Никол.

— Добре, да тръгваме.

Андре забърза и се отдалечи. Никол я последва, но преди това хвърли подигравателен поглед към Жилбер. Той беше блед като самата смърт, разтреперан до лудост, разгневен до ярост.

— О, ти, безсърдечно създание! О, бездушно тяло! Аз спасих живота ти, посветих ти цялата си любов, потиснах всяко чувство, което можеше да засегне твоята чистота, защото за мен в моето безумие ти беше чиста като Светата Дева на небето… Сега аз те опознах отблизо и ти си вече само жена! Е, добре, аз пък съм мъж! О, някой ден аз ще си отмъстя, Андре дьо Таверне! Държах те два пъти в ръцете си и два пъти опазих чистотата ти! Пази се от третия път, Андре дьо Таверне!

И Жилбер се отдалечи. Той тичаше през храстите като ранен млад вълк, който от време на време показва острите си зъби и кръвясалите си очи.