Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (160)

158.
Отвличането

В промеждутъците на възстановителния сън, който идва след голяма умора, духът сякаш придобива двойна мощ — способността да прецени доколко наоколо е спокойно и способността да бди над тялото, чието крайно изтощение прилича на смъртта.

Андре, чието чувство към живота се беше завърнало, отвори очи и видя до себе си спящата прислужница. Чу веселото пращене на огнището и се зарадва на приглушеното спокойствие в стаята, където всичко си почиваше като нея самата.

Съзнанието й не беше нито напълно будно, нито напълно приспано. Беше удоволствие да удължи това състояние на нерешителност, на отпусната сънливост. Позволяваше на мислите си да се завърнат една след друга в уморения й мозък, като че ли се боеше от внезапното им нахлуване.

Изведнъж през стената до ушите й достигна плач на дете, слаб и едва доловим. Този шум възобнови треперенето на Андре, което толкова я беше измъчило. Завърна се и усещането й за омраза, което от няколко месеца насам тровеше невинността и добротата й, както ударът размътва водата за пиене в тинята, където дреме утайката.

От този миг нататък за Андре нямаше нито сън, нито покой. Тя си спомняше и мразеше отново. Но силата на усещанията обикновено е съзвучна със силите на тялото. Андре не откри в себе си същото настървение, което беше показала по време на сцената си с Филип предишната вечер. Викът на детето разтърси мозъка й най-напред като болка, а после — като смущение… Тя се запита дали Филип, като беше поставил детето далеч от нея с обичайната си деликатност, не беше станал изпълнител на едно малко жестоко желание. Мисълта за злото, което човек е пожелал на някого, не отвращава повече от самата гледка на това зло. Така Андре, която беше пожелала смъртта на детето, се почувства наранена, щом чу нещастното създание да плаче.

— То се измъчва — помисли тя.

И веднага отговори сама на себе си:

— Защо ли проявявам интерес към неговите страдания? Та аз съм най-нещастното от всички живи същества!

Детето пак проплака — по-отчетливо и по-болезнено. Тогава Андре си даде сметка, че това гласче като че ли предизвиква безпокойство у нея, и усети как някаква невидима нишка тегли сърцето й към изоставеното същество, което хленчеше.

Онова, което младото момиче беше предусетило, се превръщаше в действителност. Природата беше извършила едно от своите приготовления. Физическата болка, тази могъща връзка, току-що беше споила сърцето на майката към най-малкото движение на детето й.

— Не трябва — помисли си Андре — това бедно сираче да плаче сега и да изпраща към небето послание за отмъщение срещу мене. Бог е дал на тези малки, наполовина излюпени същества най-красноречивите гласове… човек може да ги убие, с други думи — да ги освободи от страданието, но няма право да ги подлага на мъчение… Ако имахме правото да сторим това, Бог не би им позволил да се жалват така.

Андре повдигна глава и поиска да събуди прислужницата, но слабият й глас не можа да разбуди силната селянка, а и детето вече не проплакваше.

— Разбира се, кърмачката е дошла — помисли Андре, — защото чух външната врата да се отваря… Да, някой върви в съседната стая… А малкото създание вече не плаче… върху него вече се протяга покровителствено чужда ръка и успокоява все още неясното му чувство за тревога. О! Тази ли е майката, която се грижи за детето… За няколко екю… детето, излязло от моята утроба, си намира майка и по-късно, ако мине покрай мен, няма да ме погледне, въпреки че страдах заради него и му дадох живот, и ще каже „майко“, на една наемничка, която проявява повече щедрост в платената си любов, отколкото аз в моята справедлива неприязън. Това няма да го бъде. Страдах и откупих правото си да гледам това дете в очите… Имам право да го накарам да ме обича заради моите грижи по него и да ме уважава заради моята саможертва и болките ми.

Направи по-рязко движение, събра сили и повика прислужницата:

— Маргьорит! Маргьорит!

Прислужницата се събуди бавно, но не помръдна от креслото, където я беше приковало едно почти летаргично замайване.

— Чувате ли ме?

— Да, госпожо — отговори прислужницата, като най-сетне дойде на себе си и се приближи до леглото. — Госпожата иска да пие ли?

— Не.

— Госпожата може би иска да знае колко е часът?

— Не… не.

Очите на Андре не се отделяха от вратата на съседната стая.

— А, разбирам. Госпожата иска да знае дали брат й се е върнал?

Ясно беше, че Андре се бори срещу желанието си с цялата слабост на гордата си душа, с цялата енергия на горещото си и щедро сърце.

— Искам — подчерта тя, — искам да отворите тази врата, Маргьорит.

— Да, госпожо. О, какъв студ нахлува оттам! Какъв вятър духа! Какъв вятър само, госпожо!

Вятърът проникна дори в стаята на Андре и разклати пламъка на свещите и на нощната лампа.

— Сигурно кърмачката е оставила вратата отворена. Слушайте, Маргьорит, на детето сигурно му е студено…

Маргьорит се запъти към съседната стая.

— Ще го завия, госпожо — каза тя.

— Не, не! — протестира Андре кратко и рязко. — Донесете ми го.

Маргьорит се спря насред стаята.

— Госпожо — каза тя кротко, — господин Филип поръча да оставим детето там, несъмнено за да не безпокои госпожата или да не я развълнува.

— Донесете ми детето! — извика младата майка, като избухна така сякаш сърцето й беше разбито. Очите й бяха останали сухи дори и при най-големите болки, но сега от тях избликнаха две сълзи, на които добрите ангели — закрилници на малките деца на небето, би трябвало да се усмихнат.

Маргьорит се втурна в стаята. Андре пък остана, където си беше, и скри лице в ръцете си. Прислужницата се върна веднага. Лицето й изразяваше смайване.

— Е? — попита Андре.

— Ами, госпожо… идвал ли е някой?

— Как така идвал ли е някой?

— Госпожо, детето го няма!

— Наистина, преди малко чух шум — каза Андре, — а също и стъпки… Сигурно, докато вие спяхте, е идвала кърмачката… Не е искала да ви събуди. Но къде е брат ми? Погледнете в стаята му.

Маргьорит изтича в стаята на Филип. И там нямаше никого!

— Странно — каза Андре, а сърцето й заби лудо, — нима брат ми е излязъл отново, без да дойде да ме види?

— Ах, госпожо! — извика високо прислужницата.

— Какво има?

— Външната врата се отваря.

— Вижте, вижте кой е!

— Господин Филип се връща! Влезте, господине, влезте!

Това наистина беше Филип. Зад него вървеше селянка, обвита в грамадно наметало от вълнен плат на райета. Тя отправи на всички в дома доброжелателна усмивка, както всеки наемник поздравява новите си господари, на които ще служи.

— Ето ме, сестричке — каза Филип, като влезе в стаята й.

— Добри ми братко, колко грижи и колко мъка ти причинявам! А, ето и кърмачката. Толкова се боях, че си е тръгнала!

— Да си тръгне ли? Ами че тя сега пристига.

— Искаш да кажеш, че се връща или че идва пак? Не… чух стъпките й преди малко, въпреки че стъпваше толкова леко…

— Не разбирам какво казваш, сестричке… никой…

— О, благодаря ти, Филип — каза Андре, като го привлече към себе си и като натъртваше всяка дума, която произнасяше, — че не си накарал да вземат детето, без да съм го видяла и целунала… Филип ти много добре познаваш сърцето ми… Да, да, бъди спокоен, ще обичам детето си.

Филип взе ръката на Андре и я покри с целувки.

— Кажи на кърмачката да ми го даде… — добави младата майка.

— Но, господине — намеси се прислужницата, — знаете много добре, че детето вече не е тук!

— Какво? Какво говорите? — възрази Филип.

Андре погледна брат си. Очите й издаваха страх. Младият човек изтича до леглото на прислужницата. Затърси и като не намери нищо, нададе ужасен вик.

Андре следеше всичките му движения в огледалото. Видя го как се връща пребледнял, а ръцете му бяха безволно и отчаяно отпуснати надолу. Разбра част от истината и отговори като ехо с въздишка на вика на брат си. После падна в безсъзнание върху възглавницата. Филип не очакваше тази нова беда, нито пък тази огромна мъка. Събра цялата си енергия и с милувки, думи на утеха и сълзи свести Андре.

— Детето ми — прошепна Андре. — Детето ми!

— Да спасим майката! — каза си Филип. — Сестричке, добра ми Андре, та ние всички сме полудели, както изглежда! Забравихме, че добрият доктор Луи отнесе детето със себе си.

— Докторът ли? — попита Андре. В гласа й се прокрадваха и мъката, породена от съмнението, и радостта, предизвикана от надеждата.

— Да, да, но всички ние тук сме объркани…

— Филип, кълнеш ли ми се в това?

— Скъпа сестричке, и ти не си по-разумна от мен… Как така си представяш, че това дете може да изчезне?

И той се засмя, като зарази със смеха си кърмачката и прислужницата. Андре се оживи.

— Но аз все пак чух… — каза тя.

— Какво?

— Стъпки…

Филип настръхна от ужас.

— Невъзможно. Ти спеше.

— О, не, не! Бях съвсем будна! И чух! Чух!

— Добре, но си чула добрия доктор, който е дошъл след моето излизане, тъй като се е притеснявал за здравето на детето. Поискал е да го вземе със себе си… Той всъщност ми беше споменал, че възнамерява да го направи.

— Говориш така, за да ме успокоиш.

— Наистина, бъди спокойна! Та всичко е толкова просто…

— Но тогава — възпротиви се кърмачката — какво правя аз тук?

— Въпросът ви е правилен… Лекарят ви чака у вас.

— О, как така?

— По-скоро у тях! Ами, ето… Маргьорит сигурно е спяла толкова дълбоко, че не е чула нищо от онова, което е казал лекарят… Или пък той може да не е искал да каже нищо.

След страшното сътресение Андре се поуспокои. Филип освободи кърмачката и забрани на прислужницата да излиза. После взе лампа и прегледа внимателно съседната врата. Забеляза, че една от градинските врати е отворена, видя отпечатъци от стъпки върху снега и ги проследи. Те водеха до същата врата.

— Следи от стъпки на мъж! — провикна се той. — Детето е отвлечено! О, нещастие, нещастие!