Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (87)

85.
Гласът

За миг настъпи тържествена тишина. После Балзамо попита на френски:

— Прочетете в мисълта ми името на мъжа, който е до мен.

— Херцог Дьо Ришельо.

— А сега кажете ми името на жената.

— Графиня Дю Бари.

— Добре — каза Балзамо. — А сега прочетете първия ред от писмото, което държа в ръката си.

Гласът се подчини. Графинята и херцогът размениха погледи, в които се четеше учудване, преминаващо постепенно във възхищение.

— Какво стана с писмото, което аз преписах под ваша диктовка?

— Писмото пътува. На запад.

— Кой носи писмото?

— Един мъж, облечен в зелена дреха, с кожена шапка и високи ботуши.

— Пеша ли върви или язди кон?

— Язди кон.

— Къде е сега?

Последва кратко мълчание.

— Погледнете — каза заповеднически Балзамо.

— Препуска по дълъг път с дървета от двете страни…

— Какво? Нима не виждате кой е този път? Няма ли някакъв стълб или някакъв надпис?

— Чакайте, чакайте. Близо до човека на кон минава някаква карета. А, те се разминават и каретата идва насам.

— Каква е каретата?

— Тежка карета, пълна е със свещеници и с военни.

— Това е дилижанс — промълви Ришельо.

— О, той препуска с всички сили и често поглежда часовника си.

— Какво виждате пред коня?

— Дълга алея, прекрасни сгради, някакъв голям град. Пратеникът пришпорва силно коня, животното е обляно в пот, подкованите му копита така чаткат по паважа, че минувачите се обръщат. Сега потъва в една дълга стръмна улица. Сега завива надясно и кара коня си да намали хода. Спира пред някаква голяма къща.

— Сега трябва да го следвате много внимателно, чувате ли ме?

Чу се въздишка.

— О, разбирам. Вие сте уморена. Нека тази умора изчезне. Аз искам това.

— Благодаря ви.

— Следите ли още куриера?

— Почакайте… О, да. Той се изкачва по огромно каменно стълбище. Пред него върви лакей, облечен в златисто-синя ливрея. Сега той преминава през огромни салони, целите в позлата. Стига до ярко осветен кабинет. Лакеят отваря вратата на кабинета и се оттегля.

— Какво виждате вътре?

— Куриерът се покланя.

— На кого?

— Не го виждам… А! Мъжът се обръща.

— Как изглежда?

— Жив поглед, неправилни черти, хубави зъби.

— На колко години е?

— Между петдесет и петдесет и осем.

— Херцогът! — подсказа графинята на маршала.

Маршалът направи знак с глава, който сякаш казваше: „Да, той е, но… слушайте.“

— А какво става сега? — попита Балзамо.

— Куриерът — поде послушно гласът — подава на херцога писмо, което вади от висяща зад гърба му кожена торба. Херцогът го разпечатва и чете с внимание.

— Ами после?

— Той взема перо и хартия. Пише.

— Той пише! — прошепна Ришельо. — О, по дяволите! Ако можехме да разберем какво пише?! Би било чудесно.

— Кажете ми какво пише?

— Почеркът е лош, дребен, накъсан.

— Прочетете какво пише. Аз го искам.

Графинята и Ришельо затаиха дъх.

— Сестро, успокойте се — чу се отново гласът, — имаше криза, вярно е, тя беше жестока, и това е вярно, но отмина. Чакам утрешния ден с нетърпение, защото утре е моят ред да настъпя, така поне разчитам и всичко ме кара да вярвам, че ще успея — при това решително. Новината за Руан е добра, както и вестта за милорд Х… добри са и фишеците. Утре, след работната ми среща с краля, ще добавя към писмото си послепис и ще ви го изпратя по същия куриер.

Балзамо бе протегнал лявата си ръка напред и сякаш изтръгваше с мъка всяка дума на гласа. В същото време с дясната си ръка той записваше бързо думите, които господин Дьо Шоазьол пишеше във версайския си кабинет.

— Какво прави херцогът сега?

— Сгъва на две писмото, което досега писа. После го сгъва на още две. Сега вади от левия джоб на дрехата си малък червен портфейл и слага листа вътре.

— Чувате ли? — обърна се Балзамо към вцепенената от изненада графиня.

— Ето, че херцогът освобождава куриера. Говори му нещо…

— Какво му казва?

— Чух само края на изречението. В един часа, до решетъчната ограда на Трианон. Куриерът се покланя и излиза.

— Точно така — заяви Ришельо. — Той възнамерява да се види с куриера след работната си среща, както написа в писмото.

Балзамо направи знак с ръка, с който призоваваше към мълчание.

— Ами сега? Какво прави херцогът? — попита той.

— Става от мястото си. Отива право към леглото си, като държи в ръка писмото, което му донесоха. После се промъква между стената и леглото, натиска някаква пружина и отваря малко желязно ковчеже. Хвърля писмото там и затваря отново ковчежето.

— Знаете ли вече всичко, което искахте, госпожо? — попита Балзамо.

— Господин графе — каза госпожа Дю Бари, като се приближи до него, тръпнеща от уплаха, — вие току-що ми направихте услуга, която бих могла да заплатя с десет години от живота си. Поискайте от мен каквото желаете.

— О, госпожо, нали сме се разбрали?

— Тогава кажете какво желаете.

— Времето за отплащане още не е дошло.

— Е, добре, когато то настъпи, дори да струва милион…

Балзамо се усмихна.

— О, госпожо графиньо — провикна се маршалът — по-логично е вие да поискате един милион от графа. Та нима човек, който знае толкова много и най-вече който вижда навсякъде, няма да съзре и диамантите в земните недра, така както чете мисълта в душите на хората?

— В такъв случай, графе — каза графинята, — аз съм напълно безпомощна и се налага да падна на колене пред вас.

— Не, графиньо, един ден вие ще ми се издължите.

— Графе — обърна се херцогът към Балзамо, — аз съм поразен, покорен, победен. Вече вярвам.

Балзамо се усмихна.

— А сега, госпожо — обърна се той към графинята, — позволете ми да направя нещо. Моят дух се измори. Дайте ми възможност да го освободя чрез едно магическо заклинание.

— Но, моля ви, господине.

— Лоренца — каза Балзамо на арабски, — благодаря ти, обичам те. Върни се в стаята си по същия път и ме чакай. Върви, любима моя.

— Много съм уморена — прошепна гласът на италиански. Сега той звучеше много по-нежно, отколкото по време на гадаенето. — Ела по-бързо, Ашарат.

— Идвам.

Чу се лек шум, наподобяващ пърхане от криле на птица, и стъпките се отдалечиха.