Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (127)

125.
Разговорът

На господин Дьо Сартин му беше необходимо малко време, за да се съвземе от страха.

— Господине — заяви той, — аз имам предимство пред вас. Знаейки с кого точно имам работа, не взех предпазните мерки, които се налагат при работа с обикновени злосторници.

— О, не се ядосвайте, господине! — усмихна се Балзамо. — Дразните се и изричате обидни думи! Та вие дори не си давате сметка колко сте несправедлив! Аз просто съм дошъл да ви направя услуга.

Господин Дьо Сартин махна с ръка.

— Точно така, господине, услуга — поде отново Балзамо, — а вие тълкувате погрешно моите намерения — говорите ми за заговор и заговорници в момент, когато самият аз съм дошъл при вас, за да ви разкрия един заговор.

Балзамо хабеше красноречието си напразно. Господин Дьо Сартин не слушаше внимателно опасния посетител. Ето защо при думата заговор той не подскочи както обикновено, а едва наостри уши.

— Щом като знаете кой съм, господине, вие знаете и каква е мисията ми във Франция — изпратен съм лично от Фридрих Велики, с други думи, аз съм повече или по-малко тайният посланик на Негово величество пруския крал. А всеки посланик е по традиция любознателен човек. Е, щом това правило се отнася и за мен, аз съм в течение на доста неща, които стават тук, и най-вече как се изкупува житото.

Колкото и небрежно да беше произнесъл Балзамо последните думи, те оказаха много по-голямо въздействие върху началника на полицията, отколкото всичко, казано досега, и той стана много по — внимателен.

— За какво жито говорехте? — попита Дьо Сартин, като се преструваше на спокоен, както правеше в началото на разговора им с Балзамо. — Бъдете така добър да ме осведомите, господине!

— Твърде хитри спекуланти убедиха Негово величество да построи хамбари за запаси от зърно, в случай че народът бъде заплашен от глад. И така, построиха ги, но докато ги правеха, решиха да са по-големички. Не спестиха нищо — нито камък, нито пясък, и издигнаха огромни хамбари. А, за да бъдат напълнени такива големи хамбари, беше необходимо много жито. Логично е, нали?

— Разбира се.

— После на пазара няма много жито и по този начин лишаваш хората от хляб. Но, забележете, че колкото по-малко се предлага на пазара, толкова по-малко се произвежда. Хиляда чувала жито в хамбарите означават хиляда чувала по-малко на пазара. А сега умножете ги само по десет и ще видите какво количество се получава.

В този момент господин Дьо Сартин започна нервно да кашля. Балзамо замълча и спокойно изчака пристъпът на кашлица да премине.

— И така — продължи той, щом началникът на полицията го остави да говори, — спекулантите със зърно се обогатяват бързо от нарастването на цените. Сега ясно ли ви е?

— Напълно — заяви господин Дьо Сартин. — Както виждам, господине, вие нагло твърдите, че сте дошли при мен, за да разкриете един заговор, чийто автор може би е кралят.

— Точно така! — отвърна Балзамо.

— Много е дръзко твърдението ви, господине. Много съм любопитен как кралят ще възприеме вашето обвинение. Страхувам се, че резултатът ще бъде същият, какъвто си го представях, докато разлиствах документите от ковчежето, преди да дойдете. Внимавайте, господине, чака ви Бастилията.

— А! Ето, че престанахте да разбирате.

— Как така?

— Боже мой, господине, колко лошо мнение имате за мен и колко прибързани са заключенията ви! Нима ме вземате за глупак? Нима мислите, че ще хукна да обвинявам краля? Аз, един посланик! И както споменах преди малко, един любознателен човек! Така би постъпил един глупак! Изслушайте ме докрай, умолявам ви.

Господин Дьо Сартин кимна утвърдително с глава.

— Простете ми, че ви отнемам време. Ще се убедите впрочем, че не е загубено… Та хората, които разкриха този заговор срещу народа на Франция, са работливи и съвестни. Естествено забелязали са, че кралят не действа сам. Запознати са с това, че Негово величество има счетоводна книга, в която се отбелязва количеството жито на пазарите. И добре знаят, че той потрива радостно ръце всеки път, когато повишението на цените му донесе осем-десет хиляди екю печалба. Те знаят още, че до краля стои един висш чиновник, чието положение улеснява тези операции… Та този висш чиновник благодарение на функциите си наблюдава изкупуването, доставките, печалбите… С други думи, действа като подставено лице на краля. А хората с лупа в ръка, искам да кажа, икономистите, няма да се заемат с краля, те не са чак толкова глупави! Ще потърсят висшия чиновник, пълномощника, агента, човека, който върши тези спекулации, за да спечели Негово величество!

Господин Дьо Сартин се опита да намести перуката си, но усилията му бяха напълно безуспешни.

— И така — продължи Балзамо, — аз вече приближавам към същността на нещата. Така както вие сте убеден, че разполагате с полицията, и знаете, че съм граф Дьо Феникс, така и аз знам, че сте господин Дьо Сартин.

— Е, добре! И какво? — попита смутеният началник. — Да, аз съм господин Дьо Сартин! Голяма работа!

— Да, но разбирате добре, че именно господин Дьо Сартин е човекът, който, било със или без знанието на краля, е дърпал конците и е прибирал парите.

Господин Дьо Сартин свали перуката си и попи мократа си от пот коса и лъщящото си чело, без повече да се грижи за приличието на външния си вид.

— Така да бъде — отсече той. — Но това няма да ви помогне. Ако можете, унищожете ме. Вие имате ваши доказателства, аз имам мои. Запазете си тайната, аз пък ще задържа ковчежето.

— Ах, господине, ето още една грешка! — каза Балзамо. — Учудвам се как е възможно човек като вас да я допусне… Това ковчеже…

— Какво това ковчеже?

— … Вие няма да го задържите.

— Охо! — провикна се господин Дьо Сартин и избухна в подигравателен смях. — Забравих, че граф Дьо Феникс е странстващ благородник, който обира хората с пистолет в ръка. О, извинете ме, не виждам пистолета, който прибрахте. Извинете ме, господин посланик!

— О, Боже мой, но работата вече не опира до пистолета, господин Дьо Сартин. Нали не допускате, че аз със сила ще ви отнема ковчежето, за да позвъните веднага след излизането ми от този кабинет и да закрещите „дръжте крадеца!“, докато аз съм още по стълбите?! О, не! Щом ви казвам, че няма да го задържите, това означава, че ще ми го върнете лично вие и напълно доброволно.

— Аз ли?! — изрева магистратът, като удари с юмрук по ковчежето с такава сила, че едва не го счупи.

— Да, вие.

— Чудесно! Подигравайте се с мен, господине! Но що се отнася до ковчежето, казвам ви, че ще го получите само през трупа ми! Убийте ме! Специалист сте по тези работи! Но знайте, че шумът ще привлече хора, а на мен все ще ми остане малко глас, за да ги уведомя за престъпленията ви, пък те ще отмъстят за мен!

— Ще се задоволя с намесата на лицето, което в този миг чука на вратата.

Наистина точно в тази минута по външната врата отекнаха три удара.

— Ето, че каретата на това лице влиза в двора — продължи Балзамо.

— Значи на посещение при мен идва някой ваш приятел, струва ми се?

— Отгатнахте.

— На когото аз ще предам ковчежето ли?

— Да, скъпи ми господин Дьо Сартин, ще му го предадете.

Господин Дьо Сартин се опитваше да махне пренебрежително с ръка, когато един забързан лакей влезе и съобщи, че при монсеньор е дошла госпожа графинята Дю Бари и че го моли да я приеме. Господин Дьо Сартин погледна смаяно Балзамо, който пък положи неимоверни усилия, за да не му се изсмее в лицето. През това време зад лакея се появи една жена. Тя очевидно не смяташе, че трябва да чака разрешение, за да влезе. Това беше графинята. Тя прекрачи с бърза стъпка прага, докосна дървената врата с роклята си и в кабинета се дочу приятното й шумолене и се разнесе силна миризма на парфюм.

— Вие, госпожо?! — прошепна ужасеният господин Дьо Сартин и притисна до гърдите си все още отвореното ковчеже.

— Добър ден, Сартин — поздрави весело графинята.

После се обърна към Балзамо.

— Добър ден, скъпи графе.

Госпожа Дю Бари подаде ръка на Балзамо. Той се наведе над нея, целуна бялата кожа точно там, където много пъти се бяха докосвали устните на краля, и докато правеше тези движения, можа да прошепне три-четири думи, които господин Дьо Сартин не успя да долови.

— А, ето го моето ковчеже! — възкликна графинята.

— Вашето ковчеже ли? — изпелтечи господин Дьо Сартин.

— Да, моето. Но вие сте го отворили, не ви ли е неудобно?

— Но, госпожо…

— О, колко хубаво, че е тук! Така си и помислих. Като ми го откраднаха, си казах: „Трябва да ида при Сартин, той ще ми го намери.“ А вие вече сте го намерили. Благодаря ви!

— И както виждате, дори го е отворил — допълните думите й Балзамо.

— Да, можете ли да си го представите! Това е недостойно, Сартин.

— Госпожо, при цялото ми уважение към вас ще ви кажа следното — страхувам се, че ви налагат волята си.

— Да не би случайно да казвате това по мой адрес? — възкликна Балзамо.

— Казвам, каквото казвам — възрази господин Дьо Сартин.

— Аз пък не знам нищо — каза тихичко госпожа Дю Бари на Балзамо. — Какво става, скъпи графе? Изпълних обещанието си да се отзова веднага щом ме повикате. Както виждате, държа на думата си. Хайде, кажете какво искате от мене?

— Госпожо — отговори високо Балзамо, — преди няколко дни вие ми поверихте това ковчеже с цялото му съдържание, нали така беше?

— Но това е ковчеже с доказателства за поне десет заговора!

Балзамо погледна многозначително графинята.

— Няма нещо, което да не знам. Върнете ми ковчежето. Не съм се разкарвала за нищо дотук, разбирате ли? — каза сухо госпожа Дю Бари.

— В името на Бога и в името на Негово величество, госпожо…

Балзамо нетърпеливо махна с ръка.

— Ковчежето! — настоя кратко графинята. — Да или не? Помислете добре, преди да кажете не.

— Както обичате, госпожо — съгласи се смирено господин Дьо Сартин.

После той подаде на графинята ковчежето, в което Балзамо беше натъпкал всички разпилени по масата листа. Графиня Дю Бари се обърна към него с очарователна усмивка.

— Графе — каза му тя, — искате ли да носите ковчежето ми до каретата и да ми подадете ръка, за да не прекосявам сама тези чакални, пълни с грозни лица? Благодаря ви, Сартин.

Балзамо вече беше се запътил към вратата заедно със своята покровителка, когато забеляза, че господин Дьо Сартин протегна ръка към звънеца.

— Госпожо графиньо — обърна се Балзамо към госпожа Дю Бари, спирайки с поглед неприятеля си, — бъдете така добра да кажете на господина, който ми е ужасно сърдит, че се осмелих да му поискам вашето ковчеже, че ще бъдете много нещастна, ако заради него ми се случи някоя неприятност, както и колко ще му се разсърдите, ако това стане.

Графинята се усмихна на Балзамо.

— Чувате ли какво казва господин графът, скъпи ми Сартин? Точно така е! Графът е мой близък приятел, чудесен приятел. Ще ви се разсърдя ужасно, ще ви се обидя до смърт, ако го раздразните или пък му причините някаква неприятност, колкото и малка да е тя. Сбогом, Сартин.

Този път госпожа Дю Бари наистина напусна кабинета. Тя се опираше на ръката на Балзамо, който с другата си ръка отнасяше ковчежето. Господин Дьо Сартин не избухна в гняв, както гостът му очакваше, а мълчаливо наблюдаваше как се отдалечават.

— Добре! — прошепна победеният магистрат. — Задръж ковчежето! Аз пък ще задържа жената!

Господин Дьо Сартин изля яда си върху звънеца, дърпайки го с всичка сила.