Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (75)

73.
Братът и сестрата

Жилбер виждаше Андре. Филип седеше на пода до шезлонга, с гръб към Жилбер. Ръката му все още се крепеше на превръзка и не трябваше да се движи. Андре ставаше от леглото си за първи път, а Филип за първи път беше напуснал стаята си.

Както казахме, Жилбер слушаше и гледаше, защото през полуотворената врата можеше да долови всяка дума от разговора им.

— Хайде, хайде, Андре! Кураж! Чистият въздух и красивите цветя ще ви възстановят силите и след осем дни вие ще можете спокойно да посетите госпожа дофината, която — както ми съобщиха — се осведомява с много загриженост за вашето състояние.

— Да, Филип. Надявам се, че това ще стане, защото госпожа дофината е наистина много благосклонна към мен.

Като каза това, Андре внезапно се впусна назад, допря ръка до гърдите си и затвори хубавите си очи. Жилбер направи крачка напред и протегна ръце.

— Боли ли ви нещо, сестричке? — попита Филип, като взе ръката й.

— Да. Имам болки. От време на време кръвта се качва в слепоочията ми и тупти. А понякога ми причернява пред очите и сърцето ми сякаш спира.

— А знаете ли, че аз всъщност още не съм разменил и дума с вас по повод на това невероятно избавление от катастрофата — продължи Филип, като се приближи до сестра си, за да придаде повече значение на този въпрос.

— А аз си мислех — каза младото момиче, — че при моето завръщане са ви дали необходимите разяснения. Баща ми ме уведоми, че те напълно го удовлетворяват.

— Но начинът, по който сте била спасена. Разкажете ми за това, Андре.

Младото момиче направи усилия, за да отговори.

— Боже мой! Разбирах, че иде и моят ред да бъда премазана, унищожена. Можех почти с точност да изчисля още колко секунди ми оставаха. Полупримряла и полуобезумяла, вдигнах ръце към небето за последна молитва и видях блестящия поглед на един човек, който сякаш управляваше цялата тълпа, а тълпата сякаш доброволно му се подчиняваше.

— И този човек беше граф Жозеф Балзамо?

— Е, добре! Стори ми се, че този човек е над бедствието, човешките болки не могат да го достигнат. По погледа му разбрах, че иска и може да ме спаси. Тогава стана нещо странно — аз бях изтощена, полумъртва, смазана, но изведнъж някаква непозната, непреодолима и тайнствена сила ме повдигна и понесе към него. Сякаш невидими ръце ме носеха над тази мелница, в която се гърчеха и умираха толкова нещастници, сякаш тези ръце ме връщаха към въздуха и към живота. О, разбираш ли, Филип — продължи Андре с известно въодушевление, — сигурна съм, че именно погледът на този човек ме издигаше нагоре. Щом докоснах ръката му, бях вече спасена.

— Уви! — прошепна Жилбер. — Тя е видяла само него, но не и мене, умиращия в краката й!

И той избърса плувналото си в пот чело.

— Така е. Било е почти полунощ! — продължи Филип. — И как стана така, че се прибрахте тук чак в три часа? Този мъж ви взе на ръце, така ли!

— На ръце ли? — Повтори Андре, като се изчерви. — Не си спомням добре. Знам само, че ме изтръгна от тълпата. А пък допирът на ръката му предизвика у мен същото усещане както в Таверне — щом ме докосна, аз припаднах отново или по-скоро отново заспах, тъй като преди припадък човек изпитва болка, а аз усетих само благотворното влияние на съня.

А Жилбер поглъщаше всяка дума на Андре, защото знаеше, че поне до този момент всяка дума беше истина.

— Когато дойдох на себе си — продължи младото момиче, — разбрах, че се намирам в богато обзаведен салон. От двете ми страни бяха застанали една камериерка и една дама. Те не изглеждаха обезпокоени, защото, щом отворих очи, ми се усмихнаха приветливо.

— А знаете ли колко часът беше, Андре?

— Биеше дванадесет и половина.

— О! — промълви младежът, като си поотдъхна. — Продължавайте, Андре, продължавайте.

— Благодарих на двете жени за грижите им и като знаех колко ще се безпокоите, поисках да ме откарат у дома веднага. Тогава те ми обясниха, че графът е отишъл отново на мястото на нещастието, за да помогне и на други ранени, но че щял да се върне и да ме откара у дома. И наистина, към два часа след полунощ чух, че по улицата се приближава карета. Обхвана ме познатият трепет, който съпътства винаги появата на този човек. Разлюлях се и паднах замаяна. Тогава са ме свалили по стълбата, настанили са ме във фиакъра и са ме довели тук. Ето всичко, което си спомням, братко…

— Благодаря, скъпа сестричке, благодаря. Ще посетя маркиза Дьо Савини и лично ще й изкажа благодарността си, а сега имам един последен въпрос, който е от второстепенно значение. Видяхте ли по време на нещастието нечие познато лице?

— Наистина — каза Андре, като се помъчи да си припомни нещо, — в момента, когато се разделихме с вас, Жилбер беше на десет крачки от мене.

— Видяла ме е — промълви Жилбер.

— Питам, защото докато ви търсех, Андре, намерих горкия младеж. Беше само ранен. Спасиха го и се надявам, че ще се оправи. Странното е — продължи Филип — и именно затова ви говоря за него, че намерих в сгърчената му ръка парче от вашата рокля. Не го ли зърнахте в последния момент?

— В последния момент, Филип, аз видях толкова ужасени и изплашени лица, лица, които изразяваха болка, егоизъм, любов, състрадание, алчност и цинизъм. Възможно е да съм видяла и този клетник, но не си спомням.

— Но все пак това откъснато от вашата рокля парче плат… а то е наистина от нея, защото аз го проверих с Никол и тя…

— И вие й казахте причината, поради която я разпитвате, така ли? — попита Андре, като си припомни странния разговор с Никол в Таверне по повод на същия този Жилбер.

— О, не! Но все пак това парче плат беше в ръката му. Как ще обясните това?

— О, Боже мой! — каза Андре със спокойствие, което контрастираше неописуемо със силно биещото сърце на Жилбер. — Ако е бил близо до мене в момента, когато аз съм се издигала нагоре, привлечена от погледа на онзи човек, той се е вкопчил в мен, за да се възползва като удавник, който се вкопчва в плувец.

— О! — въздъхна Жилбер с мрачно презрение, като чу предположението на младото момиче. — Какво недостойно тълкуване на моето себеотрицание! Ето какво мнение имат за нас, хората от народа, аристократите! О! Колко прав беше господин Русо! Ние имаме повече стойност от тях — сърцето ни е по-чисто, а ръцете — по-силни.

После той направи движение напред, за да чуе докрай разговора между Андре и брат й, от който за миг размисълът му го беше изтръгнал. Внезапно той чу шум зад себе си.

— Боже мой! — прошепна Жилбер. — В преддверието има някой.

И чувайки приближаващи се стъпки, той бутна вратата на тоалетната стая и се вмъкна в нея.

— Ах, няма ли я тази глупачка Никол? — чу се гласът на барон Дьо Таверне, който влезе при дъщеря си, като почти докосна пътьом Жилбер с полите на дрехата си.

— Сигурно е в градината — каза Андре със спокойствие.

— Ех, деца! Колко далеч е улица „Кок-Ерон“ от Версай, когато, вместо човек да отиде там с хубава дворцова карета, е принуден да се влачи с бричка, теглена само от един кон. Нищо, все пак се срещнах с госпожа дофината.

— Значи вие идвате от Версай, татко? — попита Андре.

— О, принцесата бе така добра да ме повика, след като е научила какво се е случило с дъщеря ми. Нейно кралско величество благоволи да ми обещае, че щом Андре се съвземе напълно, ще я повика при себе си в Малкия Трианон. Избрала е този дворец за своя резиденция и се готви да го обзаведе според вкуса си.

— Аз — в двореца? — попита Андре плахо.

— Дворецът ли?! — каза си Жилбер едновременно разгневен и отчаян. — Дворецът — с други думи върхът, до който аз не мога да се изкача, пропаст, която не мога да преодолея… Няма да виждам повече Андре! Тя е изгубена за мен! Изгубена е!

— Ние нямаме — възразяваше в това време Андре на брат си — нито пари, нито образование, които биха ни позволили да живеем в подобен дворец. Какво ще правя аз, едно бедно момиче, сред толкова бляскави дами?

— Пак глупости! — възрази баронът, като смръщи вежди. — Наистина не разбирам защо близките ми винаги се стараят да принизят всичко, което правя, или да попречат на всичко, което ме засяга! Незабележителни ли?! Наистина, госпожице, вие не сте с ума си! Умеете да разговаряте, а това ще се хареса на граф Д’Артоа и граф Дьо Прованс. Не само ще бъдете добре посрещната, но и… обожавана.

Андре сведе очи, а Филип взе ръката й.

— Господин баронът има право.

— Да, но Трианон е малък — възрази гордата Андре, която ставаше неотстъпчива, когато някой упорстваше с нея.

— Трианон ще бъде винаги достатъчно голям, за да предложи една стаичка на господин Дьо Таверне. Човек като мен може да живее навсякъде — каза баронът със скромност, която означаваше, че умее да се настани навсякъде.

Не особено доволна от възможността да живее близо до баща си, Андре се обърна към Филип.

— Сестричке — каза той, — вие няма всъщност да бъдете част от придворните. Просто, вместо да ви настани в някой манастир и да плати таксата за него, госпожа дофината е предпочела да ви задържи близо до себе си и да ви отличи.

— Добре. Ще отида там, татко.

— Между другото как сте с парите, Филип?

— Ако вие сте в нужда, татко, нямам достатъчно, за да ви дам! — отговори младежът. — Но, ако вие ми предлагате пари, напротив, ще ви отговоря, че имам достатъчно за себе си.

— Вярно, забравих, че си философ — каза баронът, като се заливаше от смях. — А ти, Андре, и ти ли мислиш по същия начин, и ти ли не искаш нищо? А имаш ли нужда от нещо?

— Не бих искала да ви притеснявам, татко.

— О, но ние вече не сме в Таверне. Кралят нареди да ни предоставят петстотин луидора… на кредит, така каза Негово величество. Така че помисли за тоалетите си, Андре.

— Благодаря, татко — отговори радостно младото момиче.

— А сега лека нощ, братко! — каза Андре. — Смазана съм от умора. За първи път говоря толкова дълго. Лека нощ, Филип, скъпи мой!

И Андре подаде ръка на младежа, който сложи върху нея братска целувка, но братското чувство бе примесено с уважение, което Филип винаги бе изпитвал към сестра си. После той тръгна по коридора, като докосна вратата, зад която се беше скрил Жилбер.

— Искате ли да извикам Никол? — попита Филип, отдалечавайки се.

— Не, не — извика Андре, — ще се справя сама. Сбогом, Филип.