Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (18)

16.
Барон Дьо Таверне вярва, че най-сетне съзира късче от бъдещето

Първият, който забеляза припадъка на госпожа дофината, беше, както казахме, барон Дьо Таверне. Той чакаше скрит и по-обезпокоен от всички заради онова, което щеше да се случи между нея и магьосника. Той беше чул вика на Нейно кралско величество, беше видял Балзамо да излиза стремглаво от гъсталака и беше дотичал тутакси.

Първата дума, която изрече дофината, бе да й покажат гарафата, втората — никой да не закача магьосника. Тогава придворната дама се доближи до Мария-Антоанета и на свой ред я заразпитва на немски. Тя не отговаряше на нито един от въпросите й, освен че Балзамо не беше се отнесъл с нея без уважение. Може би уморена от дългия път и бурята предишната вечер, тя бе получила пристъп на нервна треска. Отговорите бяха превеждани от господин Дьо Роан, който чакаше обяснения, но не смееше да пита. В двора човек трябва да се задоволи и с недомлъвки. Но тези на дофината не задоволяваха никого. Филип се приближи към нея.

— Госпожо — каза той, — аз съм тук, за да се подчинявам на заповедите на Нейно кралско величество. Но за съжаление трябва да ви напомня, че вие решихте да спрем тук за половин час и той вече изтече. Конете са готови.

— Добре, господине — рече тя с изящен жест на болезнена незаинтересуваност, — но се връщам към първото си намерение. Неспособна съм да тръгна в това състояние. Ако поспя няколко часа, струва ми се, че тези часове на почивка ще ме възстановят.

Баронът пребледня. Андре погледна с безпокойство баща си.

— Ваше величество знае, че тази къща не е подходяща за вас — запелтечи барон Дьо Таверне.

— О, моля ви, господине, всичко ще бъде наред, ако си почина малко — отговори дофината като жена, която всеки миг ще припадне.

Андре веднага отиде да приготви своята стая. Тя не беше нито най-голямата, нито най-богато украсената. Но в стаята на младо аристократично момиче, дори бедно като Андре, винаги има нещо кокетно, което привлича погледа на другите жени. Всеки искаше да покаже усърдие спрямо дофината, но с меланхолични усмивки тя направи знак, че повече няма сила да говори и че би предпочела да остане сама.

Не бяха ли наистина страшни предзнаменованията, които я следваха във Франция? Тази стая, в която тя бе спряла в Страсбург, първото място на земята, където стъпи и на която земя трябваше да бъде кралица, бе украсена с гоблен, изобразяващ клането на Невинните, и бурята предишната нощ, дървото, което падна до каретата й, изтръгнато от корените си, и накрая, предсказанията, направени от един толкова необикновен човек, последвани от онова странно видение, чиято тайна дофината бе решила да не разкрива на никого.

След около десет минути Андре се върна, за да съобщи, че стаята е готова. Момичето остана известно време право пред принцесата. Не смееше да заговори, до такава степен Нейно кралско величество изглеждаше потънала в мислите си. Накрая Мария-Антоанета вдигна глава и като се усмихна, направи на Андре знак с ръка.

— Стаята на Нейно величество е готова. Бихме искали само да я помолим… — Дофината не я остави да довърши.

— Много благодаря, госпожице — каза тя. — Извикайте, моля ви, графиня Дьо Лангерсхаузен и ни бъдете водач.

Андре се подчини. Старата придворна дама се приближи забързано.

— Подайте ми ръка, добра ми Бригит — каза дофината на немски, — защото всъщност не се чувствам способна да вървя сама.

Графинята се подчини. Андре направи движение, че ще я последва.

— Разбирате ли немски, госпожице? — попита Мария-Антоанета.

— Да, госпожо — на немски й отговори Андре, — и дори мога да говоря малко.

— Чудесно! — извика дофината радостно. — О, това съвпада точно с плановете ми.

Въпреки желанието си Андре не посмя да попита величествената си гостенка за плановете й, макар че искаше много да ги научи. Дофината се подпря на ръката на госпожа Лангерсхаузен и тръгна с бавни крачки. Коленете й сякаш щяха да се счупят под тежестта й.

Напускайки свода със залитане, тя чу господин Дьо Роан да казва:

— Но как, господин Дьо Стенвил, вие смятате да говорите с Нейно кралско величество въпреки заповедта й.

— Трябва — каза той с твърд глас. — Тя ще ме извини, сигурен съм.

— Наистина, господине, не знам дали не трябва…

— Оставете нашия управител да се изкаже, господин Дьо Роан — каза дофината, появявайки се в рамката на свода със зеленина. — Елате, господин Дьо Стенвил.

Всички се подчиниха на заповедта на Мария-Антоанета и се отдръпнаха, за да мине зетят на влиятелния министър, който тогава управляваше Франция.

— Бързайте към Версай, госпожо — каза шепнешком той, показвайки на дофината писмо, скрито досега под украсената му шапка. Тя го взе и прочете на плика:

За господин барон Дьо Стенвил, управител на Страсбург

— Писмото съвсем не е за мен, а за вас, господине. Счупете печата и ми го прочетете, ако то действително съдържа нещо интересно за мен.

— То е адресирано до мен наистина, госпожо, но в този ъгъл вижте знака на брат ми, господин Дьо Шоазьол, показващ, че писмото е именно за Ваше величество.

— А, наистина, има кръст, но не го видях, дайте!

Принцесата отвори писмото и прочете следното:

Представянето на госпожа Дю Бари е решено, ако тя си намери кръстница. Все още се надяваме, че няма да открие такава. Но най-сигурното средство да попречим е, като госпожа дофината побърза. Влезе ли веднъж Нейно кралско величество във Версай, никой вече няма да посмее да предлага такова нахалство.

— Много добре! — каза Мария-Антоанета. Не изглеждаше въобще обезпокоена, сякаш писмото не представляваше интерес за нея.

— Ще си почине ли Ваше величество? — попита плахо Андре.

— Не, благодаря, госпожице — каза ерцхерцогинята, — чистият въздух ме изправи на крака. Вижте колко по-силна и добре разположена съм сега.

Тя пусна ръката на графинята и направи няколко крачки с такава бързина и енергия, сякаш нищо не се бе случило.

— Конете ми! Потегляме! — каза тя.

Господин Дьо Роан погледна учуден господин Дьо Стенвил, като че чакаше обяснение за тази внезапна промяна.

— Дофинът губи търпение — отговори той на ухото на кардинала.

Колкото до Андре, баща й я беше научил да съблюдава всички капризи на коронованите глави, тя не бе изненадана от тази промяна у Мария-Антоанета. Дофината се обърна към нея и не видя по лицето й нищо друго освен неизразима кротост.

— Благодаря за всичко, госпожице, защото гостоприемството силно ме впечатли.

После се обърна към барона:

— Господине — каза тя, — трябва да знаете, че заминавайки от Виена, аз дадох дума да направя богат първия французин, който срещна, преминавайки границите на Франция. Този французин е вашият син. Но това не значи, че ще спра дотук и че госпожицата… как се казва дъщеря ви, господине?

— Андре, Ваше величество.

— …И че госпожица Андре ще бъде забравена.

— О, Ваше величество! — прошепна младото момиче.

— Да, бих искала да ви направя придворна дама. Ние сме в състояние да направим това, нали, господине — продължи дофината, като се обърна към Таверне.

— О, Ваше величество — провикна се баронът, за когото тези думи превръщаха в реалност всичките мечти, — не сме обезпокоени в това отношение, защото ние имаме повече благородство, отколкото богатство… и все пак толкова голямо щастие…

— То ви принадлежи… Синът ще защитава краля, дъщерята ще служи на дофината в двора. Бащата ще ги напътства, като дава на сина съвети по лоялност, а на дъщерята съвети по добродетелност.

— Но… — проговори баронът, когато малко по малко способностите му да мисли се възвърнаха.

— Да, разбирам — каза дофината, — трябва да се подготвите, нали?

— Без съмнение, госпожо — отговори Таверне.

— Приемам, но се надявам да свършите бързо.

Една тъжна усмивка, която се изписа върху устните на Андре и Филип, очерталата се горчивина върху тази на барона спря Мария-Антоанета този път, защото този глас се превръщаше в жесток за честолюбието и на тримата Таверне.

— Без съмнение ще се подготвите бързо, ако съдя по желанието ви да ми се харесате — добави дофината. — Всъщност чакайте, ще ви оставя една от моите карети, с която ще ме настигнете. Хайде, господин управител, елате да ми помогнете.

Управителят се приближи.

— Оставям каретата на господин Дьо Таверне, когото отвеждам в Париж с госпожица Андре — каза Мария-Антоанета. — Назначете някой, който да я кара.

— Веднага, госпожо — отговори барон Дьо Стенвил. — Елате, господин Дьо Бозир.

Млад, двадесет и четири-двадесет и пет годишен мъж с жив и интелигентен поглед се отдели от ескорта със сигурна стъпка и с шапка в ръка.

— Ще запазите карета за господин Дьо Таверне и ще я придружавате. Постарайте се да ни настигнете бързо — каза дофината, — упълномощавам ви да удвоите, ако трябва, броя на впряговете за смяна.

Баронът и децата му започнаха да благодарят.

— Това внезапно заминаване не ви притеснява много, нали, господине? — запита принцесата.

— Ние сме на разположение на Ваше величество — отговори баронът.

— Довиждане, довиждане — извика усмихната дофината. — По колите, господа! Господин Филип, на коня!

Филип целуна ръка на баща си, прегърна сестра си и скочи на седлото.

Четвърт час по-късно, след цялата тази шумотевица, разразила се като бурята от предния ден, в двора на Таверне нямаше никой освен един млад мъж, седнал на ъгъла на вратата, който блед и тъжен следеше с нежен поглед последните облаци прах, издигащи се далеч по пътя изпод копитата на конете. Този млад мъж бе Жилбер.

През това време баронът, останал сам с Андре, не можеше да си възвърне способността да говори. Андре, скръстила ръце, мислеше за тази лавина от странни събития, неочаквани, невероятни, които се случиха изведнъж, пресичайки спокойния й живот, и й се струваше, че сънува.

Никол, облегната на вратата, наблюдаваше господарите си. Ла Бри с увиснали ръце и с отворена уста гледаше Никол. Баронът се съвзе пръв.

— Глупак! — извика той на Ла Бри. — Стоиш като статуя, а този благородник, този кавалерийски сержант от кралската свита, чака.

Ла Бри подскочи, сплете крака и изчезна, залитайки. След миг се върна.

— Господине — каза той, — благородникът е там.

— Какво прави?

— Храни коня си с див анасон.

— Остави го. А каретата?

— Тя е на алеята.

— Впрегната?

— С четири коня. О, хубави животни, господине! Ядат нападалите по земята жълъди.

— Конете на краля могат да ядат каквото си искат. А магьосникът къде е?

— Изчезнал е, господине.

— Оставяйки масата така, както е сервирана? Не е възможно, той ще се върне или ще изпрати някого.

— Не вярвам. Жилбер го е видял да тръгва с колата си.

— Видял го е да тръгва с колата си? — повтори замислен баронът.

— Да, господине.

— Този мързеливец Жилбер вижда всичко. Отиди да подготвиш багажа.

— Готов е, господине.

— Как така готов е?

— Да, като чух заповедта на дофината, влязох в стаята на господина и опаковах дрехите и бельото.

— Къде се бъркаш, проклетнико!

— Но, господине, мислех, че ще направя добро, като изпреваря желанията ви.

— Глупак! Хайде, помогни на дъщеря ми.

— Благодаря, татко, но Никол ще се справи.

Баронът отново се замисли.

— Но, по дяволите — каза той на Ла Бри, — има нещо невъзможно.

— Кое, господине?

— Това, за което не си помислил, защото та въобще не мислиш.

— Кажете, господине?

— Че Нейно кралско величество замина, без да остави нещо на господин Дьо Бозир, или че магьосникът е изчезнал, без да каже и дума на Жилбер.

В този момент чуха нещо като леко подсвирване в двора.

— Господине, викат ви — каза Ла Бри.

— Сержантът на краля ли?

— Да. И Жилбер също се разхожда наоколо като че ли има нещо да каже.

— Татко — каза Андре, приближавайки барона, — разбирам какво ви тревожи в този момент. Вие знаете, че имам тридесетина луидора и красивия, украсен с диаманти часовник, който кралица Мария Лежинска^[1] е дала на майка ми.

— Да, детето ми, добре — отвърна баронът, — но запази ги, ще ти трябва хубава рокля за появата ти. През това време аз трябва да намеря средствата. Но тихо, Ла Бри идва.

— Господине — извика Ла Бри, влизайки, като държеше в ръката си писмо, а в другата няколко златни монети, — господине, вижте какво е оставила дофината за мен — десет луидора, господине, десет луидора!

— А писмото, глупако?

— А! Писмото е за вас, господине. От магьосника е.

— От магьосника? А кой ти го предаде?

— Жилбер.

— Отдавна си знаех, глупак такъв, дай го, дай го бързо!

Баронът грабна писмото от Ла Бри, отвори го бързо и прочете съвсем тихо:

Господин барон, откакто такава височайша особа докосна моите съдове у вас, те ви принадлежат. Затова запазете ги като спомен и мислете понякога за признателния ви гост.

Жозеф Балзамо

— Ла Бри! — извика баронът, след като за момент се замисли.

— Да, господине?

— Има ли добър златар в Бар-льо-Дюк?

— О, да господине, онзи, който поправи чашата на госпожица Андре.

— Добре, Андре, сложете настрана чашата, от която пи Нейно кралско величество, и заповядайте да пренесат остатъка от сервиза в каретата. А ти, нищожество, тичай в подземието и занеси на този благородник остатъка от хубавото вино.

— Една бутилка ли, господине? — каза Ла Бри с дълбока тъга.

— Достатъчно е.

Ла Бри излезе.

— Хайде, Андре — продължи баронът, хващайки ръцете на дъщеря си, — хайде, смелост, детето ми. Отиваме в двора. Там има много свободни титли, много абатства за раздаване, немалко полкове без генерали, доста заплати за получаване. Дворът е хубаво място, добре огрявано от слънцето. Винаги бъди там, където е най-светло, ти си най-хубава за гледане. Върви, детето ми, върви!

Андре на свой ред излезе, след като поднесе челото си на барона. Никол я последва.

— Хей, Ла Бри, чудовище такова, грижи се добре за сержанта, чуваш ли?

— Да, господине — отговори прислужникът от избата.

— А аз — продължи баронът, ситнейки към стаята си, — аз ще си подредя документите. След един час трябва да сме вън от тук, чу ли, Андре? Значи най-накрая ще напусна Таверне, и то през парадния вход. Какъв честен човек е този магьосник! Всъщност ставам суеверен като дявол. Но побързай, Ла Бри, нещастнико!