Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (115)

113.
Вечерята при Луи XV

Маршалът откри Негово величество в малкия салон, където го бяха последвали няколко придворни. Той освободи всички, като ги уведоми, че или изобщо няма да вечеря, или пък ще вечеря сам. Тогава посетителите се отправиха към празника, който господин дофинът уреждаше след репетицията, тъй като се страхуваха да не обидят младия принц. Те се възползваха от това, че няма да присъстват на кралската трапеза, за да се устремят като гладни гълъби към масата на престолонаследника, и дори бяха готови да му кажат, че заради него са напуснали салона на Негово величество.

Но Луи XV, когото придворните бяха напуснали с такава трескава бързина, изобщо не мислеше за тях.

Тази вечер цялото внимание на краля бе насочено към една карета, която стоеше пред сградата на служителите в Трианон.

Каретата беше на госпожа Дю Бари и беше ярко осветена от факли. До кочияша седеше Замор.

Най-после госпожа Дю Бари, която несъмнено се бе позабавила из коридорите с надежда да получи бележчица от краля, се появи подръка с херцог Д’Егийон. По бързите й стъпки можеше да се отгатне, ако не гневът й, поне разочарованието й. Нужна й беше много твърдост, за да не изгуби самообладание.

След нея вървеше Жан в мрачно настроение, като несъзнателно мачкаше шапката си. Жан беше забелязал, че сестра му е пребледняла и силно уплашена, от което бе заключил, че са изправени пред голяма опасност.

— Охо! — каза си кралят. — Но тя дори не дойде да ме види, нито дойде да поговори с мене. Сигурно е бясна!

Ришельо току-що се беше вмъкнал в стаята със смелостта на човек, когото очакват. Той чу последните думи на краля.

— Бясна ли, сир? И защо? Защото Ваше величество е решил да се позабавлява за миг! О, това не е хубаво от страна на графинята!

— О, напротив, херцог — каза Луи XV, — уморен съм и искам да си почина.

— О, Ваше величество е напълно прав! — каза херцогът.

— А и графинята ще се поразсее! Нима аз съм забавен компаньон? Напразно ми е повтаряла, че съм забавен, но аз не й вярвам.

— Сир, но графинята съзнава напълно, че не би могла да има по-добър събеседник от вас, и това я вбесява!

— Наистина, херцог, не разбирам как постигате това да водите жените за носа. Сякаш сте още на двадесет години… На тази възраст избира мъжът, докато на моята възраст, ех, херцог…

— Какво, сир?

— Ами, жената си прави сметката.

Маршалът избухна в смях.

— Хайде, хайде, сир, ако Ваше величество смята, че графинята се забавлява, не трябва да се тревожим за нея.

— Не казвам, че се забавлява, херцог. Исках да кажа, че ще започне да си търси развлечения.

— А! Не бих се осмелил да твърдя пред Ваше величество, че не се е случвало…

Силно развълнуван, кралят скочи на крака.

— А имате ли ваш човек? — продължи той.

— Рафте.

— Добре!

— Какво искате да направи той, сир?

— Ами ще трябва да се увери, херцог, че госпожа Дю Бари наистина се е прибрала в Люсиен.

— Но къде смята Ваше величество, че е отишла?

— Откъде да знам? Ревността я подлудява, херцог.

Всъщност херцогът не допускаше подобно нещо. Трябва дори да признаем, че беше твърде близо до истината и разбираше, че кралят не се интересуваше толкова дали госпожа Дю Бари се е прибрала в Люсиен, а по-скоро иска да е сигурен, че няма да се завърне в Трианон.

— Значи — попита той на висок глас — да изпратя Рафте на разузнаване?

— Да. Предупредихте ли въпросното лице?

— Да. То чака в приемната на Ваше величество.

— И какво каза?

— О, благодари сърдечно.

— А дъщерята?

— Още не е говорено с нея.

— Херцог, госпожа Дю Бари е ревнива и може да се върне.

Херцогът се поклони.

— Тя ненавижда и господин Дьо Таверне.

— Ако Ваше величество изчисли добре, сигурен съм, че ще спомене веднага и трето лице, което графинята мрази повече от мене и от барона.

— Кое е това лице?

— Госпожица Андре.

— Така е, но това не значи, херцог, че не трябва да бъдем много внимателни да не би госпожа Дю Бари да вдигне скандал тази вечер.

— Но, напротив, тази мярка се налага.

— О, ето церемониалмайстора! Тихо! Заповядайте на Рафте каквото смятате за нужно и се върнете в трапезарията ми с този, с когото трябва.

Луи XV стана и мина в трапезарията, а през това време Ришельо излезе от противоположната врата. Пет минути по-късно той се присъедини към краля, като водеше със себе си и барона.

Кралят любезно поздрави барон Дьо Таверне.

Седнаха на масата и започнаха да вечерят.

Луи XV беше лош крал, но очарователен човек. А когато пожелаеше, ставаше най-забавният събеседник. В края на краищата Негово величество имаше сериозен житейски опит, особено в удоволствията. Той яде с апетит и заповяда да налеят вино на сътрапезниците. После подхвана разговор за музиката, а Ришельо веднага пое темата.

— Сир — каза той, — нашият балетмайстор твърди, че музиката внася разбирателство между мъжете. Ако Ваше величество споделя това мнение, смятате ли, че същото се отнася и за жените?

— О! Да не говорим за жени, херцог. Те винаги са предизвиквали противоположен на музиката ефект — от Троянската война та до наши дни. А вие пък имате да уреждате толкова сметки с тях, че направо не разбирам как имате сили да водите подобен разговор. На всичко отгоре сте избрали за свой враг жена, при това — уви, далеч не най-безопасната.

— Графинята ли, сир? Нима вината е моя?

— Разбира се, че е ваша.

— Е, добре, сир — каза Ришельо, като се възползва от свободата, която необичайното веселие на височайшия домакин даваше на гостите, — ще ви призная, че този път слуховете и вестниците не са съобщили нещо, което да е по-малко абсурдно от обикновено.

— Какво? — провикна се Луи XV. — Нима наистина сте отказали някое министерство?

— Сир — промълви Ришельо, — моля ви, нека не се занимаваме с последиците, а с причината. Дали съм, или не съм отказал министерски пост, това е държавна тайна. Важното е в случая каква е била причината да откажа поста, ако ми е бил предложен, разбира се.

— О, о! Херцог! Тази причина обаче, струва ми се, не е държавна тайна — каза кралят, като се превиваше от смях.

— Не, сир, не е, особено пък за Ваше величество, който както за мен, така и за моя приятел Таверне олицетворява (нека небето ми прости) най-забавния домакин на земята… Аз нямам тайни от моя крал!

— И така — прекъсна го кралят. — Истината, херцог!

— Сир — започна Ришельо, — във вашето кралство има две могъщи сили, на които един министър би трябвало да се подчинява. Първата сила това е вашата собствена воля, сир, а втората — волята на най-близките ви приятели, които сте благоволили да си изберете. Първата сила е неоспорима и всички трябва да й се подчиняват. Втората е още по-свята, тъй като призовава всеки, който ви служи, да вложи и сърце… Тази втора сила е свързана с вашето доверие. А един министър трябва да обича фаворита или фаворитката на своя крал, за да им служи.

Кралят избухна в смях.

— Каква мъдрост, херцог! — възкликна той.

— О, сир! — въздъхна Ришельо. — Зная добре, че като чуят подобно нещо, философите ще се надигнат, но не вярвам техните викове да имат особено значение за вас, а и за мен. Най-важното е, сир, двете главни сили в кралството да са доволни. Има една сила, на която аз няма да се подчиня — силата на госпожа Дю Бари.

Луи XV се умълча.

— Хрумна ми нещо! — продължи Ришельо. — Онзи ден се поогледах около себе си в двореца и видях толкова красиви млади момичета с благороден произход! Ако бях крал на Франция, щях да се затрудня твърде много в избора си.

Луи XV се обърна към Таверне. Баронът разбираше, че ще стане обект на внимание, и сърцето му заби радостно.

— И вие ли смятате така, бароне? — попита кралят.

— Сир — отвърна Таверне с ликуващо сърце, — струва ми се, че преди малко херцогът каза чудесни неща на Ваше величество.

— Значи споделяте мнението му?

— Бих се съгласил с маршала, разбира се, ако се осмелявах да мисля, че това е мнението и на Ваше величество.

За миг настъпи тишина и кралят хвърли благосклонен поглед към барона.

— Господа, няма никакво съмнение, че щях да последвам съвета ви, ако бях на тридесет години. Щеше да ми е лесно. Но сега смятам, че съм твърде стар, за да проявявам лековерност.

— А, не, сир! Аз непрестанно си казвам, че Ваше величество е най-красивият благородник в кралството…

Това беше ловко ласкателство. Луи XV често се възхищаваше от начина, по който маршалът, човек, отдал младостта си в служба на короната, носеше годините си. С този пример пред очите му Негово величество можеше да се надява, че ще доживее до същата възраст.

— Така да бъде… Но не вярвам, херцог, да си въобразявате, че ви обичат заради самия вас.

— О, сир, ако мислех така, щях начаса да се скарам с две жени, които тази сутрин ме уверяваха в противното…

— Е, добре, ще видим, нали господин Дьо Таверне? — заяви Луи XV. — А е вярно, че младостта подмладява…

— Да, сир, а благородната кръв влива здравословна струя. Освен това от промяната един така богат ум като вашия само ще спечели.

— Все пак длъжен съм да си припомня, че като е остарял, моят дядо не е преследвал жените така дръзко, както в младостта си.

— Хайде, хайде, сир. Ваше величество познава моето дълбоко уважение към покойния крал. Та той ме е пращал два пъти в Бастилията… но това няма да ми попречи да кажа, че има съществена разлика между зрялата възраст на Луи XIV и на Луи XV. Няма място за никакво сравнение. Защо Ваше величество, като най-почитаният син на църквата, не стане аскет дотам, че да забрави човешките слабости?

— Не, Бога ми! Мога да го призная, понеже тук не са нито моят лекар, нито моят изповедник.

— Хубаво, сир! А покойният крал учудваше често с прекаленото си религиозно усърдие и с безкрайните изтезания на плътта си госпожа Дьо Ментьонон, която при това беше по-възрастна от него… Повтарям, сир, между Ваше величество и Негово величество покойния крал Луи XIV не може да се прави сравнение.

Тази вечер кралят беше в прекрасно разположение на духа, а думите на Ришельо му приличаха на капки вода от животворен извор. Маршалът издебна ловко подходящия момент и побутна коляното на барон Дьо Таверне.

— Сир — започна баронът, — ще ми позволи ли Ваше величество да му благодаря за прекрасния подарък за дъщеря ми?

— О, съвсем излишно е да ми благодарите, бароне — каза кралят. — Аз харесвам госпожица Дьо Таверне заради нейното почтено и благопристойно държание. Бих искал на дъщерите ми тепърва да предстоеше изборът на придворни дами… Наистина, госпожица Андре, нали така й беше името…

— Да, сир — отвърна Таверне, който беше очарован, че кралят знае името на дъщеря му.

— Но докато очакваме подходящото място, смятайте, че съм обещал, бароне, това момиче ще се ползва от цялото ми покровителство, нали? Е, добре! Ще се заема с брака й.

Таверне се поклони ниско.

— Да, разбира се, сир, още повече, че вашата любимка се ужасява от брака.

— Нима! — каза Луи XV като потърка радостно ръце и погледна към Ришельо. — Хубаво! Но ако сте затруднен, разчитайте на мен, господин Дьо Таверне.

Като каза това, Луи XV стана. После се обърна към херцога:

— Маршале… попита той, — доволна ли е малката?

— От какво, сир?

— От огърлицата.

— Нека Ваше величество ми прости, че говоря толкова тихо, но бащата слуша, а не трябва да чуе това, което ще ви кажа.

— Кажете.

— Сир, малката се ужасява от брака, това е истина, но има нещо, което също е вярно, сигурен съм — тя не изпитва ужас от Ваше величество.

Маршалът изрече тези думи с фамилиарност, която се хареса на краля с откровеността си, а после, ситнейки, настигна Таверне, който от уважение се беше оттеглил чак до входа на галерията.

Двамата тръгнаха през градините.

Вечерта беше прелестна. Клекнал зад стена от люлякови храсти и калина, Жилбер наблюдаваше играта на сенките зад полупрозрачните завеси. Дори небето да се сгромолясваше върху земята в този миг, то нямаше да отвлече вниманието на младежа, съзерцаващ с очаровани очи танците.

В това време обаче Ришельо и Таверне докоснаха пътьом храста, в който се беше прикрила тази нощна птица. Звукът на гласовете им и няколкото разменени помежду им думи накараха Жилбер да вдигне глава. А онова, което чу, беше твърде важно за младежа. Маршалът се беше облегнал на ръката на приятеля си. Внезапно той се наведе към ухото му и прошепна:

— Като добре премислих и претеглих всичко, бароне, реших, че колкото и да ми е трудно, трябва да ти призная следното — налага се да изпратиш много бързо дъщеря си в манастир.

— Но защо? — учуди се баронът.

— Защото бих се обзаложил, че кралят е влюбен в госпожица Дьо Таверне — отговори маршалът.

При тези думи Жилбер пребледня и доби цвета на калините, които падаха върху раменете му и прикриваха челото му.