Метаданни
Данни
- Серия
- Мария Антоанета (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Joseph Balsamo, 1846–1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Силвия Колева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009)
Издание:
ИК „Труд“, 2005 г.
Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.
Художник: Виктор Паунов, 2005 г.
История
- — Добавяне
38.
Представянето
Но Версай беше най-привлекателен, когато се готвеше за някоя голяма церемония, когато пищната мебелировка и полилеите увеличаваха магията на неговите богатства, тогава Версай внушаваше и у най-трезвите умове, че са възможни чудеса. Такива бяха церемониите по приемането на посланиците и на обикновените благородници, както и церемониите по представянето.
Луи XIV бе създал правилата за поведение, което поставяше на всеки известни ограничения. Беше пожелал докосването до блясъка на неговия кралски живот да смайва по такъв начин избраните от съдбата, че те никога да не гледат на кралския дворец като на нещо друго освен на храм, в който имаха правото да идват да съзерцават коронования бог, застанали по-близко или по-далече от него.
Кралят излезе от покоите си точно в десет часа. Беше нагласен повече от обикновено. С други думи, дантелите му бяха по-богати, а само катарамите по жартиерите и обувките му струваха милион. Той беше уведомен от господин Дьо Сартин за скроения миналата вечер заговор от ревнивите дами и беше загрижен. Трепереше от страх да не би да види само мъже в залата.
Скоро се успокои, защото забеляза в салона на кралицата, предназначен специално за представянето, в облак от дантели и пудра, в която блещукаха диаманти, най-напред трите си дъщери, след това госпожа Дьо Мирпоа, която беше вдигнала толкова шум предишната вечер, и най-после всички бунтовнички, които бяха се заклели да останат по домовете си, а сега бяха в първата редица. Господин херцогът Дьо Ришельо тичаше като генерал ту при една, ту при друга от дамите и им казваше:
— А, хванах ли ви, изменничке?
Или пък:
— Колко бях сигурен във вашето предателство.
— Ами вие, херцог? — отговаряха дамите.
— Аз? Аз представях дъщеря си, представях графиня Д’Егмон. Вижте, само Септимани не е тук: само тя удържа на думата си, както госпожа Дьо Грамон и госпожа Дьо Гемене. Сигурен съм какво ще ми се случи. Утре започват моето пето заточение или моето четвърто влизане в Бастилията. Не, решително няма да участвам повече в заговори.
Кралят забеляза най-напред, че госпожите Дьо Грамон, Дьо Гемене и Д’Егмон ги нямаше в тази бляскава група. Той се приближи до господин Дьо Шоазьол, който се стараеше да покаже голямо спокойствие.
— Не виждам тук госпожа херцогинята Дьо Грамон — каза кралят.
— Сир — отговори господин Дьо Шоазьол, — моята сестра е болна и ме натовари да предам на Ваше величество своите най-скромни почитания.
— Толкова по-зле — заяви кралят и обърна гръб на господин Дьо Шоазьол.
Обръщайки се, той се оказа срещу принц Дьо Гемене.
— Ами госпожа принцесата Дьо Гемене? — каза той.
— Принцесата е болна. Отивайки да я взема от дома й, я намерих в леглото.
— А! Толкова по-зле — повтори два пъти кралят. — Ето и маршала. Добър вечер, херцог.
— Сир — отвърна старият придворен, покланяйки се с гъвкавостта на младеж.
— Вие не сте болен — каза кралят достатъчно високо, за да го чуят господата Дьо Шоазьол и Дьо Гемене.
— Всеки път, сир — отговори херцог Дьо Ришельо, — съм в добро здраве, щом става въпрос за щастието да видя Ваше величество.
— Но — продължи кралят, оглеждайки се — вашата дъщеря, госпожа Д’Егмон? Каква е причината да не е тук?
Херцогът, виждайки, че го слушат, придоби много тъжен вид.
— Уви, сир. Дъщеря ми е лишена от честта да представи скромните си почитания в краката на Ваше величество тази вечер, защото е болна, сир…
— Толкова по-зле — каза кралят. — Болна госпожа Д’Егмон?! Та тя се радва на най-доброто здраве във Франция! Толкова по-зле! Толкова по-зле!
И кралят се отдалечи от господин Дьо Ришельо, както беше оставил господин Дьо Шоазьол и господин Дьо Гемене. После обиколи салона, поздравявайки най-вече госпожа Дьо Мирпоа, която се чувстваше неудобно.
— Това е цената на предателството — прошепна маршалът на ухото й. — Утре вие ще бъдете отрупана с почести, докато ние — треперя само като си помисля…
И херцогът въздъхна.
— Но струва ми се, че вие също предадохте Шоазьол, щом сте тук… При това бяхте се заклели…
— Заради дъщеря си, госпожо, заради моята бедна Септимани. Ето, че е в немилост за това, че е толкова предана.
— На баща си — възрази госпожа Дьо Мирпоа.
Херцогът се престори, че не е чул този отговор, който прозвуча като подигравка.
— Всъщност не ви ли се струва, госпожо, че кралят е неспокоен?
— По дяволите! Има защо.
— Какво значи това?
— Десет и четвърт е.
— А, да! Графинята не идва. Вижте, госпожо, искате ли да ви кажа нещо?
— Кажете.
— Да не се е случило нещо лошо на горката графиня? Вие би трябвало да знаете какво, нали?
— Защо пък аз?
— Защото бяхте затънали до гуша в заговора.
— Е, добре — отвърна госпожа Дьо Мирпоа поверително. — И аз изпитвам същия страх. Скъпи херцог, вие знаете френската пословица: „Времето работи за победителя.“ Утре едно непредвидено събитие може да забави безкрайно това представяне. Може би дофината ще пристигне утре в Компиен вместо след четири дни. Искат да спечелят време може би?
— Госпожо, знаете ли, че вашата историйка прилича на истинска. Все още я няма, по дяволите!
— Чуйте. Часовникът удари десет и двадесет.
— Да, и?
— Сега вече мога да ви кажа.
Госпожа Дьо Мирпоа се огледа, а после тихо каза:
— Тя няма да дойде.
— О, боже мой, госпожо! Но това е ужасен скандал!
Наистина Луи XV, помръкнал, неспокоен и раздразнен, се приближи до прозореца, облегна ръка на инкрустираната дръжка и долепи челото си до хладните стъкла.
През това време разговорите на придворните се чуваха като шумолене от листа на дървета пред буря. Всички погледи се местеха от часовника към краля. Часовникът удари десет и половина. Господин Дьо Мопу се приближи до краля.
— А, край, край — каза Луи XV, клатейки глава. — Тя вече няма да дойде.
Въпреки че кралят произнесе полугласно тези думи, беше настанала такава тишина, че присъстващите ги чуха. Всички обърнаха глави и се спогледаха. Кралят се отдалечи от прозореца и отиде в средата на салона, за да види шпалира от придворни.
— Много се боя да не би да пристигне някоя неприятна новина — каза госпожа Дьо Мирпоа на ухото на херцога, който пък скри една лека усмивка.
Но изведнъж лицето на краля светна, а очите му блеснаха от радост.
— Госпожа графиня Дю Бари — извика вратарят към церемониалмайстора.
— Госпожа графиня Дьо Беарн!
Тези две имена накараха всички сърца да подскочат от противоречиви чувства. Поток от придворни, силно увлечени от любопитството си, се приближи до краля. Случи се така, че госпожа Дьо Мирпоа беше най-близо до Негово величество.
— О, колко е красива! Колко е красива! — провикна се тя и допря ръцете си една до друга като за молитва. Кралят се извърна и й се усмихна.
— Това не е жена, а фея! — добави херцог Дьо Ришельо. Кралят се усмихна едва-едва на стария придворен.
Наистина никога графинята не е била толкова красива. Никога досега по-нежно лице и така добре изиграно чувство, по-скромен поглед, по-благородна фигура и по-елегантна походка не бяха предизвиквали такова възхищение в салона на кралицата. Хубава с омайваща красота, богато облечена без излишен блясък и най-вече с безупречна фризура, графинята приближаваше, държана за ръка от госпожа Дьо Беарн, която въпреки ужасните си болки не куцаше и не кривеше лицето си. От старческото й лице обаче падаха частици от изсъхнала пудра, а всеки неин мускул трепереше болезнено при най-малкото движение на наранения й крак.
В мига, когато според етикета графинята подгъваше коляно, за да целуне ръката на краля, Луи XV я хвана за ръката и я повдигна с една-единствена дума — възнаграждение за всичките й страдания през последните петнадесет дни.
— Вие в краката ми, графиньо? Вие се шегувате с мен! — каза той. — Аз съм този, който би трябвало и би искал да бъде във вашите крака.
После кралят разтвори ръце — както изискваха правилата на представянето, но вместо да се престори, че я целува, я целуна наистина.
— Имате красива кръщелница, госпожо — каза той на госпожа Дьо Беарн. — А и тя има благородна кръстница, която ми е приятно да приема в двореца.
Старата дама се поклони.
— Идете да поздравите дъщерите ми, графиньо — каза кралят тихо на госпожа Дю Бари.
Трите дъщери на краля, виждайки госпожа Дю Бари да приближава, скочиха на крака и зачакаха. Кралят следеше всичко. Очите му, вперени към тях, им внушаваха най-благосклонно поведение. Трите госпожи, малко развълнувани, отговориха на поклона на госпожа Дю Бари, която направи много по-нисък поклон, отколкото позволяваше етикетът. Това беше оценено като проява на най-добър вкус и трогна до такава степен принцесите, че те я целунаха, както беше сторил кралят — и то с такава сърдечност, че той остана очарован.
От този момент успехът на графинята се превърна в триумф. Наложи се най-бавните и най-несръчните да изчакат цял час, преди да успеят да поздравят кралицата на празника.
Графинята, поддържана от любовта на краля и от любезния прием на госпожите и от кръстницата, оглеждаше вече по-смело мъжете, наобиколили краля. Там тя беше уверена в позициите си, сега търсеше своите врагове сред жените. Една фигура й закри гледката.
— Ах, господин херцог! — каза тя. — Трябваше ли да дойда чак тук, за да ви срещна?
— Какво искате да кажете, госпожо? — попита херцогът.
— От осем дни човек не може да ви види нито във Версай, нито в Париж, нито в Люсиен.
— Подготвях се за удоволствието да ви видя тази вечер тук — отговори старият придворен.
— Виж ти! Наистина, господин херцог, знаели сте това и не сте ме предупредили — мен, вашата приятелка, която не знаеше нищо? Какъв човек сте!
— Госпожо — каза Ришельо, без ни най-малко да се развълнува от нейната ирония, — не разбирам добре защо ви е липсвала увереността, че ще дойдете тук?
— Ще ви кажа — защото навсякъде бяха поставени капани.
И тя загледа втренчено херцога, но той издържа невъзмутимо погледа й.
— Капани ли? О, Господи! Какви ги говорите, госпожо?
Графинята протегна и двете си ръце, които старият придворен ощастливи с по една влажна и парфюмирана целувка. Докато целуваше ръцете й, херцогът усети, че те потрепериха.
— Какво става?
— Кой е този човек там, до господин Дьо Гемене?
— Онзи с униформата на пруски офицер ли?
— Не се шегувайте, господин херцог — този човек е бил и по-рано във Франция, преди три или четири години. Аз го търсих навсякъде, но не можах да го открия. Познавам го.
— Грешите, графиньо. Това е граф Дьо Феникс, чужденец, който пристигна едва вчера или завчера.
— Вижте как ме гледа, господин херцог!
— Всички ви гледат, госпожо, вие сте толкова красива!
— Вижте, вижте! Той ме поздравява!
— Всички ще ви поздравят, ако вече не са го направили, госпожо!
Но графинята, завладяна от изключително силно вълнение, не слушаше вече ласкателствата на херцога и с вперени очи към човека, завладял цялото й внимание, изостави — без да си даде сметка за това — своя събеседник и направи няколко крачки към непознатия.
Кралят, който не я изпускаше из очи, забеляза това нейно движение. Той помисли, че тя напомняше за присъствието си, и понеже дълго време беше запазил благоприличие, стоейки далеч от нея, се приближи, за да я поздрави. Ала безпокойството, което беше обзело графинята, беше твърде силно, за да бъде отклонена мисълта й към друг човек.
— Сир — попита тя, — кой е този пруски офицер, който обръща гръб на господин Дьо Гемене?
— И който ни гледа сега ли? — попита Луи XV.
— Да — отговори графинята.
— Тази едра фигура с квадратното лице, със златна якичка?
— Да, да, точно той.
— Пратеник на моя братовчед от Прусия… философ като самия него. Поканих го да дойде тази вечер. Исках пруската философия да почете триумфа на Котийон III.
— А как се казва, сир? Как е името му?
— Почакайте… — опита се да си спомни кралят. — А! Сетих се — граф Дьо Феникс.
— Той е! — промълви госпожа Дю Бари. — Той е! Сигурна съм в това!
Кралят изчака още няколко секунди, за да даде възможност на госпожа Дю Бари да му зададе нови въпроси, но като видя, че тя замълча, повиши глас и каза:
— Госпожи, утре дофината пристига в Компиен. Нейно кралско височество ще бъде приета точно на обед. Ще пътуват всички присъстващи тук дами с изключение на болните. Пътуването е уморително и госпожа дофината не би искала да усложнява състоянието на болните.
Като каза тези думи, кралят погледна строго господата Дьо Шоазьол, Дьо Гемене и Дьо Ришельо. Настана страшно мълчание. Смисълът на кралските думи беше добре разбран — те означаваха немилост.
— Сир — каза госпожа Дю Бари, която беше останала до него, — моля, бъдете снизходителен към госпожа Д’Егмон.
— И защо?
— Защото тя е дъщеря на господин Дьо Ришельо, а той е моят най-предан приятел.
— Ще направя каквото желаете, графиньо — каза кралят.
Приближавайки се до маршала, който не изпусна нито едно движение на устните на графинята и ако не беше чул, то поне беше отгатнал онова, което тя изрече, кралят каза:
— Надявам се, скъпи ми херцог, че госпожа Д’Егмон ще се възстанови до утре.
— Разбира се, сир. Тя ще се възстанови още тази вечер, ако Ваше величество пожелае.
И Ришельо се поклони на краля по такъв начин, че включи в поздрава си и уважение, и признателност. Кралят се наведе към графинята и тихо й прошепна няколко думи.
— Сир — отговори тя с поклон и очарователна усмивка, — аз съм ваша предана поданичка.
Кралят поздрави всички с ръка и се оттегли в покоите си. Едва прекрачил прага на салона, и очите на графинята се втренчиха още по-уплашено в този странен човек, който живо я интересуваше.
Мъжът се поклони като другите, когато кралят минаваше покрай него, но при поздрава лицето му запази особен израз на високомерие, почти на заплаха. След това, веднага щом Луи XV изчезна, той си проби път през групичките хора и се спря на две крачки от госпожа Дю Бари. Графинята, привлечена от непреодолимо любопитство, също направи една крачка. И стана така, че непознатият, покланяйки се, можа да й каже, без никой да го чуе:
— Познахте ли ме, госпожо?
— Да, господине. Вие сте моят пророк от площад „Луи XV“.
Чужденецът вдигна към нея своя ясен и уверен поглед:
— Е, добре! Излъгах ли ви, госпожо когато ви предсказах, че ще бъдете кралица на Франция.
— Не, господине. Вашето предсказание се изпълни, или по-скоро почти се изпълни. И ето готова съм и аз да изпълня обещанието си. Кажете, господине. Какво искате от мене?
— Мястото не е подходящо, госпожо, а и не е дошло времето за моята молба.
— С кое име ще се представите? Като граф Дьо Феникс ли?
— Не, като Жозеф Балзамо!
— Жозеф Балзамо — повтори графинята, докато тайнственият непознат изчезваше сред гостите. — Жозеф Балзамо. Така, няма да го забравя.