Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cycle of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Хал Клемънт. Огнен цикъл

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №38

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Белин Тончев

Преводач: Александър Бояджиев

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 27.V.1982 г. Подписана за печат на 22.VII.1982 г.

Излязла от печат месец септември 1982 г. Формат 70×100/32 Изд. №1572

Печ. коли 15,50. Изд. коли 10,03. УИК 9,86. Цена 1,50 лв.

Страници: 248. ЕКП 95366/26431 5637–61–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820(73)-31

© Александър Бояджиев, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

Copyright © 1957 by Hal Clement

Hal Clement. Cycle of Fire

Ballantine Books, 1975, New York

История

  1. — Добавяне

XV. Астрономия; логика

Дар Ланг Ан изслуша доклада на биолозите с не повече от обичайния за подобни случаи интерес, защото думи като „флуоровъглероди“ и „силикони“ не му говореха твърде много. Но той реагира на съобщението на командира и реакцията му не бе въздържана в никакъв случай.

Бе наистина смаян, но не успя да го изрази гласно, защото Нилс Крюгер го изпревари. Дар се заслуша в разговора за справедливост, почтеност и благоприличие, подхванат от Бърк и Рихтер, но не разбираше напълно смисъла на техните думи. Във всеки случай той не насочи натам цялото си внимание, защото трябваше да изгради линията на собственото си поведение.

Прекият спор изглеждаше безсмислен. Тези мъже бяха изградили мнението си върху онова, което бяха чули за него и за неговия народ. Той не успя да разбере защо Абиормен представлява опасност за галактиката, но бе привикнал да цени високо мнението на учените хора. Сега обаче вроденото му чувство за дълг го принуждаваше да се противопостави на решението на Бърк — да спори, да лъже, дори да направи престъпление, но да занесе на своя народ сведенията, които считаше за жизнено важни. Друг импулс бе природната му любознателност; ако не бе чувството му за дълг, щеше да отиде с голямо удоволствие до Земята със своите нови приятели — ако можеше все още да ги нарича така — и да види някои от световете, за които му бяха разказвали Крюгер и астрономите. Навярно щеше да заговори за принудата, която очакваха от него да приеме, но момчето не му даде тази възможност. То бе забравило за дисциплината, придобита по време на обучението му като курсант, и се бе приближило застрашително до личното оскърбление на своя командир. Дар не схвана изцяло обстановката, тъй като имаше твърде смътни представи за служебното положение на Крюгер, но разбра съвсем ясно, че момчето настояваше да го пуснат обратно при неговия народ.

Макар и съвсем бегло, но Дар имаше някаква идея за чиновете и затова му се струваше невероятно, че Крюгер може да спечели в спора със своя командир. Дали би могъл да се измъкне незабелязано и да открадне някой от оперативните модули? Неведнъж бе гледал внимателно как ги управляват; дали щеше да се справи сам? Паметта щеше да му помогне да натисне нужните за даден случай бутони, след като веднъж бе видял точно кои бяха те. Но опитът на летец, събиран през целия му живот, не му позволи да направи тази почти сигурно фатална грешка. Той разбираше, че за управлението на какъвто и да е космически летателен апарат трябва да се знае много повече от онова, което бе само наблюдавал по време на двайсетина полета.

Дали щеше да успее да се измъкне? Навярно не. Тези хора бяха всичко друго, но не и глупаци. След като командирът бе взел вече решение да не го пуска обратно на Абиормен, сигурно бе направено и необходимото за неговото изпълнение.

Дали Крюгер би откраднал модул, за да го свали долу? Несъмнено той можеше да го направи, защото знаеше как се управляват тези апарати, но Дар не бе в състояние да си отговори на въпроса, тъй като не познаваше различните величини на служебния авторитет при хората. Никой не можеше да каже дали момчето щеше да успее. След като си даде сметка за несигурността на тази идея, той я отхвърли засега в очакване на случай, когато Крюгер щеше да бъде сам.

А дали той…

Тук мислите му бяха прекъснати от повишения глас на командира Бърк.

— Нилс Крюгер! Аз свиках това заседание за разумна дискусия, а не за празни приказки и лични обиди. Ако нямате смислени доводи, налага се да млъкнете. Разбирам вашите чувства и ги споделям, след като сам претеглих моралната страна на въпроса също така внимателно, както и вие. Бъдете така любезен да не забравяте, че аз отговарям за неща, които все още са извън обсега на собствените ви задължения и които вие очевидно сте пропуснали във вашите сметки. Не съм казвал, че ще гласуваме или че всеки трябва да изложи мнението си. Съобщих ви извода, до който стигнах, а именно, че расата на Дар Ланг Ан — или неговите раси, което ми се струва по-правилно — ще представляват опасност за човечеството, ако напуснат родната си планета. Вярвам, че правителството ще сподели това мое мнение. Но ако някой друг или пък вие самият разполагате с факти, които биха могли да го променят, нека непременно ги сподели.

Крюгер замълча, след като внезапно си даде сметка докъде бе стигнал, и дори изпита благодарност към офицера за относително мекото порицание. За съжаление той не разполагаше с нищо, което би могло да се изтълкува като факти.

Тишината бе нарушена от друг приятел на Дар — един астроном на име Мърчисън.

— Господин командир, боя се, че изпускаме факт, който заслужава изключително внимание — каза той бавно, — и съм убеден, че той не само ще накара правителството да вземе решение, различно от вашето, но и ще го принуди да направи всичко възможно, за да предаде веднага на двете раси на Абиормен колкото може повече научни и технически познания.

— Да чуем! — отговори веднага командирът.

— Главното в случая е това, че ако оставим без подкрепа хората на тази планета, постъпката ни ще бъде равносилна на геноцид. Тя е неподходящо жилище за нас и единственият възможен, поне засега, дом за нейните обитатели, но не след много време на нея няма да може да живее никой.

— Защо? И след колко време?

— Защото това е една нестабилна система. По всяка вероятност Абиормен се е появила като нормална планета на червеното джудже, което местните жители наричат Тиър, но по това време Алциона не е била наблизо. Преди всичко светлинното налягане на Алциона е от такъв порядък, че близо до нея не може да се образува никаква планета.

— Вече съм го чувал, но не виждам как можете да поддържате все още подобна теория, след като планетата е на мястото си.

— Дълго време и аз не виждах как. Но геологията ни доказа, че моето твърдение е правилно; резките сезонни промени на планетата, които не са били познати в ранната история на този свят, а само от последните няколко милиона години, се дължат на елиптичната орбита на Тиър около Алциона. Възможни са две неща: или слънцето Тиър е било уловено от Алциона сравнително неотдавна, или гигантската звезда се е появила в близост до джуджето след нейното образуване. Склонен съм да вярвам, че е станало второто, защото ние се намираме в звезден куп, чието пространство е буквално задръстено — говоря относително, разбира се — от прах и газове. В същност повече от правдоподобно е, че с влизането на слънцето Тиър в звездния куп, ако то не е било по начало в неговия състав, е възникнала достатъчно голяма турбулентност, за да се започне едно сгъстяване в близост до него.

— Долавям, че това съвпада с геоложката скала на времето, но нима то не потвърждава и моето становище за приспособимостта на двете раси?

— В известен смисъл имате право, но лично аз не вярвам, че която и да е органична структура би могла да се приспособи към бъдещето, което й предстои в тази система. Не забравяйте какво ви казах — околното пространство е заредено с газове и прах. Следователно в средата съществува триене. Ето защо е възможна и първата теория, съгласно която Алциона е уловила системата на Тиър. Всяка година нараства времето, прекарано в горещата зона, а заедно с него намалява и разстоянието до гигантската звезда, което дава възможност на народа на Дар да живее на свой ред. Ако Алциона не напусне купа на Плеядите, което, поне както изглежда, тя няма намерение да прави, след още половин или един милион години червеното слънце ще падне върху нея заедно с Абиормен.

— Това е много време.

— Това е време, което не може да се определи с точност; много преди то да изтече, Абиормен ще стане необитаема дори за „топлата“ форма на тукашния живот. Наш дълг е да изведем двете раси от планетата или поне да им помогнем да го сторят сами; в противен случай може да бъдем обвинени в престъпна небрежност.

— Но след като светлинното налягане на Алциона изтласква материята, от която се образуват планетите, как ще се задържи наоколо достатъчно вещество, за да последва и продължи триенето, за което споменахте?

— Подобно на гравитацията, ефектът на светлинното налягане върху дадена частица е функция от нейните размери и относителното й тегло. Уверявам ви, че ние направихме много измервания в околното пространство и аз съвсем не ви занимавам с предсказания за онова, което би могло да се случи. Единственото нещо, за което имам достатъчно сериозни съмнения, е дали върху Тиър ще се натрупа достатъчно материя, която да увеличи неговата светимост дотолкова, че да бъде унищожен животът на тази планета преди окончателното падане. Не мога да ви кажа кое ще стане по-напред, но едното от тях непременно ще се случи.

— А къде да отведем тези хора? Съмнявам се, че в галактиката има планета със съвършено същите сезонни изменения.

— Готов съм да се обзаложа, че има хиляди. Наистина, ние още не сме намерили друга такава планета, но голяма част от галактиката е все още неизследвана. Дори да не намерим, те могат да се научат да живеят в кораби, което може да се окаже по-добро разрешение на нещата и за двете раси, защото многобройни техни представители ще имат възможност да живеят едновременно. Представям си кораб с горещи и студени отсеци, населени през цялото време с хора, които преминават от единия в другия, когато животът ми достигне определената граница. Струва ми се, че това е много по-подходящо за жителите на Абиормен, отколкото някоя планета от типа на Земята, и съм убеден, че правителството ще приеме подобно разрешение на нещата. Господин командир, ние ще трябва да се върнем тук много преди да станете адмирал, за да създадем технически училища и за двете раси. Не ме интересува какво мислят сегашните „топли“ Учители, защото малко познания по астрономия ще ги накарат да променят своите схващания.

— Ако все пак бъде възможно да се преподава астрономия на раса, която гледа със звукови вълни — отбеляза сухо Бърк и допълни: — Не, това е шега. Съгласен съм с вас.

Облекчението по лицето на Крюгер бе явно забележимо, но нищо не показваше чувствата на Дар. Командирът продължи:

— Дар Ланг Ан може да остане при нашите учени колкото счита за необходимо и да се върне при своя народ, когато пожелае. В известен смисъл аз рискувам, като давам това разрешение, но почти не се съмнявам в крайното заключение на началството. Млади приятелю — обърна се той внезапно към Крюгер, — ето ви един прекрасен пример за степента на риска при вземане на решение с недостатъчно сигурни доказателства. Но не се впечатлявайте прекалено много. Вие никога няма да разполагате с всички необходими сведения по даден въпрос, а ще ви се налага да намирате нужния отговор, особено ако сте командир на космически кораб. Ще трябва да се научите да приемате определен риск, когато вземате някакво решение. И ако това ви провали някой път, не бих искал да чуя от вас оплаквания.

— Слушам, сър! — отговори Крюгер.

— Много добре. Дар, няма да ти се извинявам за предишното си решение. Но докато бъдеш при нас, ще ти помагам с всичко, от което имаш нужда, стига да е в моите възможности.

— Благодаря ви, командире. Моите Учители ще го оценят.

— Не е ли вече време да затваряте вашите убежища?

— Още само една година. Бих искал да се върна веднага, след като вие разрешихте, тъй като имам да докладвам за много неща.

— Ще те свалим долу при първа възможност. Крюгер, доколкото разбирам, ти ще искаш да слезеш с него. Аз ще водя модула, така че всеки, чиито задължения не са спешни, може да дойде с нас, доколкото позволяват местата, разбира се. Ще останем долу до затваряне на убежищата, така че желаещите да наблюдават тази процедура трябва да напуснат „Алфард“ за три седмици. Модулът тръгва след двайсет часа, което е напълно достатъчно, за да качите на борда необходимата ви апаратура. Дар Ланг Ан, мислиш ли, че твоите Учители ще имат полза от радиото, което не работи на вълните на вашите огнени приятели, така че да могат да разговарят с нас без тяхно знание, ако пожелаят, разбира се?

Крюгер едва сдържа усмивката си — старецът се оказа човек въпреки верността си към дълга.

— Такъв апарат сигурно ще бъде полезен, командире. Ще ви бъдем благодарни.

— Добре, тогава ще наредя да вземат няколко от тях в модула. Закривам заседанието.

Сега подстъпът към площадката за приземяване при Ледените укрепления бе много по-различен. Модулът, движен от почти същите сили, които гонеха „Алфард“ из междузвездното пространство с пълно пренебрежение към закона за скоростта на светлината, не признаваше ограниченията, задължителни за маневриране на планерите. И добре, че бе така, защото площадката бе задръстена от летателни апарати, които навярно щяха да затруднят и Дар Ланг Ан. За първи път Крюгер видя Учители на повърхността; те даваха нареждания или просто наблюдаваха.

Модулът бе забелязан и група местни жители го насочиха към единия край на площадката, който бе свободен от планери.

В мига, когато шлюзът на малкия кораб се отвори, Дар и Крюгер изскочиха, натоварени с радиоапаратурата, подарена от Бърк. Местният жител тръгна напред по дългия път в тунела, който водеше към главния корпус на убежището, скрито дълбоко под ледената шапка. Крюгер бе престанал да се удивява на причината за неговото разположение, но все още се питаше как бяха успели да го построят тези хора.

Сега цялото място изглеждаше много по-оживено; десетки, а може би и стотици малки местни жители изпълняваха бързо някакви тайнствени поръчения.

— Сигурно имат да свършат много работа в библиотеките? — попита Крюгер, сочейки една от групите.

— Книгите са прибрани отдавна — отговори Дар. — Единственият въпрос сега е храната. Обикновено тук се струпва много храна далече преди идването на срока, но нищо не се оставя на случайността. Продължаваме да носим до последния момент.

— Сега какво ще правиш?

— Ще събера всички Учители, които могат да отделят от времето си за мен, и ще им докладвам. Навярно са дошли повечко, защото знаят, че се връщам с много знания.

— Сигурно сега ще бъдеш зает през цялото време.

— Да, Нилс. Ти сигурно ще огледаш още веднъж това място, което се приготвя за времето на смъртта, но този път не мога да ти бъда водач. Все пак някой ще се погрижи за теб, не се безпокой.

Крюгер спря и сложи ръка на рамото на малкия си приятел.

— Ей, нали няма да затворите вратите, преди да се видим? — попита той. — Не искам да преча на работата, която трябва да бъде свършена, но не съм съгласен да се разделим така бързо, след като няма да те видя през толкова много години от моя живот.

Двете очи се завъртяха и погледнаха за миг тревожното лице на Крюгер.

— Ще се видим, преди да затворят Укрепленията. Обещавам ти — чу момчето онова, което го интересуваше, и те продължиха пътя си.

Дар се оказа прав — чакаше го цяла група. Както забеляза момчето, тя се състоеше от същества с по-нисък ръст — бъдещите Учители. Единият от великаните, които Крюгер бе виждал при предишното идване, предложи да му бъде водач; с негова помощ той разгледа изцяло подредените библиотеки, отделенията с хранителни запаси, разположени във височина само на няколко фута под надвисналия отгоре лед, и големите лехи в по-топлите долни етажи, където се виждаха растения, подобни на земните гъби.

На края излязоха на площадката за приземяване, където работата продължаваше с пълна пара. Планерите се стрелваха в небето по посока на отдалечените градове, за да натоварят още веднъж храна, ако имаше време за връщане. Други кацаха на малкото пространство, оставено свободно за тази цел; предварително определени групи придърпваха планерите в едната страна на площадката или в тунела, за да направят място на новодошлите.

— Не ви ли отнемам много време? — запита Крюгер, когато излязоха навън. — Изглежда, че това е най-напрегнатият час от живота на вашия народ.

— Аз нямам повече работа — бе отговорът. — Моят заместник пое задълженията си.

— Но вие не оставате ли в Укрепленията и този път?

— Не. Животът ми изтече. Неколцина от нас ще останат, за да проверят дали всичко е добре затворено, но това не е моя работа. Аз ще си тръгна веднага, след като няма да имате повече нужда от мен.

— Струва ми се, че вече демонтираха всички планери, които могат да ви носят.

— Вярно е. Аз ще си тръгна пеша. Ние не се връщаме в градовете.

— Искате да кажете… — започна Крюгер и спря, защото знаеше, че Дар бе съобщил много малко неща по радиото и затова не бе сигурен какво бе научило това същество, но Учителят или знаеше достатъчно, или бе разбрал мислите му.

— Не, не, ние не се връщаме в градовете. Няма такъв обичай толкова отдавна, че не мога да ви кажа подробности за причината. Но така е по-добре, защото ние умираме още преди да стане много топло, телата ни да се разпадат по други причини. Когато няма да имате повече нужда от мен, аз ще… тръгна да се поразходя по ледената шапка.

Крюгер не можа да каже нищо друго, освен че компанията на Учителя му бе необходима. По негова молба съществото се качи в модула и бе посрещнато с много голям интерес от биолозите. Един от тях говореше вече местния език толкова добре, че присъствието на момчето се оказа ненужно и то се върна на площадката, за да чака Дар. Но малкият му приятел не се показваше и вниманието на момчето бе привлечено от безкрайното движение, докато на края го унесе сън.

Така минаваше времето. Постепенно броят на планерите намаля, защото вече не идваше никой, а останалите се отправяха към другото полукълбо. Гледката на делничното спокойствие, с което съществата тръгваха в последния си полет, бе потискаща не само за Крюгер, но и за останалите, които наблюдаваха с него.

— Разбирам, че всичко зависи от възпитанието — каза един от тях, — но ако знаех, че ми остава само една седмица живот, щях да бъда много по-мрачен от тях.

— Мисля, че е повече от три седмици — отговори Крюгер. — Те затварят цяла година преди очакваната промяна на атмосферата, за да бъдат напълно сигурни.

— Я не се занасяй!

— Нямам такова намерение. Но когато гледах Дар, ми се струваше, че той ни съжалява, задето живеем ден след ден, без да знаем кога ще дойде краят ни. Предполагам, че за него е също така трудно да ни разбере, както и за нас, когато се опитваме да си обясним неговото поведение.

— Това не е вярно — отговори му друг глас и момчето се обърна; командирът Бърк стоеше на вратата на шлюза. — Крюгер, трябваше да разберем повече неща за твоя приятел, защото ми се струва, че не го познаваме достатъчно, включително и ти.

— Може би, сър. И все пак нещо ме кара да вярвам, че го познавам.

— Е, твоя си работа. Вече не е ли време да затварят?

От малкия кораб излязоха още няколко души.

— Не съм следил отблизо, сър, но сигурно ще бъде скоро. Почти всички планери си заминаха и сам видях как неколцина от големите Учители напуснаха площадката и тръгнаха… покрай планината.

При последните думи гласът му потрепна и командирът кимна мрачно.

— Да, знам. Оня, който беше твой водач, също си тръгна, след като ти легна да спиш.

— Какво? Нямах представа за това, сър.

— Вярвам ти. Аз го посъветвах да си тръгне. Мисля, че така е по-добре.

В тона на офицера имаше нещо, което не позволи на Крюгер да пита повече.

В този миг неколцина от големите Учители излязоха на площадката; хората спряха да говорят и ги загледаха. Един от тях приближи до групичката при шлюза и каза:

— Ще проверяваме уплътненията на външните врати. Те са малко навътре в тунела; решихме да оставим свободен пътя на леда през горещия сезон. Ще дойдете ли с нас да гледате?

— Чакайте малко! Дар Ланг Ан ми обеща да се видим, преди да затворите вратите! Къде е той?

— Идва. Ако дойдете с нас, ще го пресрещнете в тунела. Виждам, че планерът му го чака.

Съществото се обърна без повече обяснения и хората го последваха; Бърк погледна смаяния Крюгер и на лицето му се появи нещо като състрадание.

Вратите се намираха на около триста ярда навътре в тунела; Дар Ланг Ан чакаше близо до тях, така както бе казал Учителят.

— Здравей, Нилс! — извика той, когато момчето наближи. — Извини ме, че се забавих. Имах много работа, повярвай ми!

— Дар! Не е възможно да си свършил всичко, а този Учител каза, че…

— Разбира се, че свърших. Така трябваше. Ела да излезем, защото трябва да проверя планера. Или може би ще гледаш как уплътняват вратата, а?

— Не трябва да я затварят! Не може да си им разказал всичко, което научи от нас! Ти трябва да бъдеш Учител през следващото поколение!

Малкият местен жител замълча, а после каза с по-мек глас:

— Нилс, ела с мен. Може би направих нещо, което не трябваше да правя, но вече е късно. Ще се опитам да ти обясня.

Той посочи с ръка към изхода на тунела и момчето го последва мълчаливо, като поглеждаше малкия си приятел. Дар заговори веднага, след като тръгнаха; командирът загледа след тях и поклати глава.

— Нилс, не можех да постъпя другояче. Когато започнах да се уча от вас, аз също мислех да направя това, което ти сам каза преди малко. Не ми харесваше особено, но си мислех, че то е мой дълг. Останах доста време с твоите хора и продължавах да уча. Астрономия, биология, геология, археология, математика и останалите ваши специалности. Но те се оказаха твърде много.

— Твърде много за твоята памет, така ли? — спря го Крюгер, защото изненадата измести за миг тъгата му.

— Не, не говоря за помнене, а за разбиране. Можех да остана долу и да продиктувам цял куп книги за нещата, които видях при вас или за които чух да разказвате; аз схванах много от тях, но хората от моя народ няма да ги разберат. Има нещо друго, което им трябва много повече, и малко по малко аз проумях какво е то. Това е методът, Нилс. Става дума за пътя, по който вие намирате отговор на въпросите: въображението, съчетано с експеримента. Ето какво трябва да научат моите хора и аз бях длъжен да им го покажа. Освен това трудностите пред тях са различни от вашите и те трябва да ги преодолеят сами. Разбира се, че научните факти са нещо важно, но аз не им открих много от тях. Само подхвърлих тук-там по някое зрънце информация, за да има с какво да сверяват получените отговори, когато му дойде времето.

— Тогава вината е изцяло моя. Аз нарочно открих пред теб най-различни области на знанието, за да нямаш възможност да запишеш всичко, преди да дойде времето за смърт!

— Не! Ти нямаш никаква вина, ако това може да се нарече вина изобщо. Макар и неволно, ти ми показа какво трябва да знаем. Аз търсех извинение, за да не остана в Укрепленията, така че, ако ти настояваш, че си ми го предоставил, съгласен съм и ти благодаря за това.

Когато излязоха на площадката, той млъкна; после все така безмълвно се наведе, за да провери дали планерът му бе готов за излитане.

— Но… тогава защо не дойдеш с нас? Ти не си длъжен да се връщаш в Куор и да…

Крюгер не можа да довърши думите си. Дар се изправи и го загледа внимателно. Миг-два сякаш се бореше с някакво изкушение, но после поклати глава с отрицателния жест, който бе научил от Крюгер.

— Не, невъзможно е. Приятелю Нилс, струва ми се, че разбирам нещо от твоите чувства; на мен също ми е мъчно да се разделим, но… ти би ли дошъл с мен?

На лицето му се появи гримасата, която за него бе равносилна на усмивка. Крюгер мълчеше.

— Разбира се, че не би го направил. Просто… няма да можеш да го сториш. Ти се надяваш да живееш още дълго, макар и да не знаеш точно докога — хвана той с малката си лапа ръката на Крюгер и продължи: — Нилс, през годините, които те очакват, мнозина от моя народ ще бъдат частица от мен. Аз ще съм си отишъл, но ти можеш да бъдеш тук. Навярно след това, което започнахме двамата с теб, някои от моите хора ще станат учени, ще заслужат уважението, а не презрението на „топлите“ и ще сложат основите на нещо, което след време може да се превърне в цивилизация като вашата. Иска ми се да вярвам, че ти ще им помагаш.

Той скочи на седалката на планера и освободи катапулта, без да даде на момчето възможност да каже нито дума.

Крюгер гледаше подир смаляващия се летателен апарат. Скоро той престана да го вижда, защото погледът му се помътни, все пак той продължаваше да гледа в посоката, в която бе изчезнал планерът, когато пошепна:

— Да, ще им помагам!

Обърна се в мига, когато тътенът от огромната врата отекна в тунела.

Край
Читателите на „Огнен цикъл“ са прочели и: