Серия
Контакт
Включено в книгите:
Избрани фантастични произведения в два тома. Том втори
Непобедимият. Из „Приказки за роботи“. Из „Кибериада“. 137 секунди. Маска. Из „Summa Technologiae“. Библиотека на XXI век
Оригинално заглавие
Niezwyciezony, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Източник: http://todorginchev.data.bg (през http://sfbg.us)


Черният дъжд

„Непобедимият“, кръстосвач от втори клас, най-големият въздушен кораб, с който разполагаше базата в съзвездието Лира, се движеше на фотонна тяга през крайния квадрант на съзвездието. Осемдесет и тримата членове на екипажа спяха в тунелния хибернатор на централната палуба. Понеже рейсът беше сравнително кратък, вместо пълна хибернация бе приложено дълбоко приспиване, при което температурата на тялото не спада под десет градуса. В командния пункт работеха само автомати. На прицелния кръст в зрителното им поле се намираше диск на слънце, не по-горещо от малките червени звезди. Когато неговият кръг зае половината от ширината на екрана, анихилационната реакция беше преустановена. Известно време беше абсолютно тихо. Безшумно работеха климатизаторите и изчислителните машини. Престана и най-леката вибрация, характерна при излъчването на светлинния стълб, който до този момент излизаше от кърмата и като безкрайна, потопена в мрака шпага тласкаше реактивно кораба. „Непобедимият“ продължаваше да се движи със субсветлинна скорост, притихнал, глух и привидно празен.

После някакви светлинки започнаха да си намигнат една на друга от пултовете, порозовели от далечното слънце, което светеше в средния екран. Феромагнитните ленти бяха пуснати в движение, програмите бавно влизаха от една апаратура в друга, превключвателите пускаха искри и електрическият ток потичаше по проводниците, те започваха да бучат, но не ги чуваше никой. Електромоторите се завъртваха, като преодоляваха съпротивлението на засъхналата смазка, и звукът им от басов се превръщаше във висок писък. Матовите кадмиеви лостове се подаваха от помощните реактори, магнитните помпи впръскваха течен натрий в охладителните серпентини, ламарината на кърмовите отделения започна да трепери и същевременно от вътрешностите на стените се разнесе слабо скърцане, сякаш в тях цели стада малки животинчета дращеха с ноктите си метала, което означаваше, че подвижните уреди за автоматичен ремонт са започнали многокилометровото си пътешествие, за да проверят всяка запойка на асансьорите, херметичността на корпуса и здравината на металните съединения. Събуждайки се от сън, целият кораб се изпълни с шумове и движение. Само екипажът още спеше.

Следващият автомат погълна своята програмна лента и изпрати сигнали в централата на хибернатора. В струята студен въздух беше пуснат събуждащ газ. Между редиците от койки лъхна от решетките на пода топъл вятър. Но хората въпреки това дълго още сякаш не искаха да се събудят. Някои движеха омаломощено ръце; празнината на ледения им сън се изпълваше с бълнуване и кошмари. Най-после един от тях отвори очи. Корабът беше вече подготвен за това. От няколко минути тъмнината на дългите коридори, на шахтите на асансьорите, кабините, командния пункт, работните места и барокамерите беше разпръсната от белия блясък на изкуствения ден. И докато хибернаторът се изпълваше с шум от въздишки и несвързани стонове, корабът, който сякаш от нетърпение не можеше да дочака събуждането на екипажа, започна началната маневра на спирането. На централния екран се показаха езици от носовия пламък. В мъртвилото на субсветлинната скорост се появи сътресение, огромната сила на носовите двигатели се стремеше да смаже осемнадесетте хиляди тона маса на покой, умножена сега от голямата скорост. В картографските кабини плътно навитите на барабаните карти започнаха неспокойно да потрепват. Тук-там се раздвижиха като оживели някои не особено добре закрепени предмети; в кухнята започнаха да дрънчат съдове, разклатиха се облегалата на празните пенопластови кресла, стенните пояси и въжетата на палубите започнаха да се люлеят. Потраквания, смесени звуци от стъкло, ламарина и пластмаси преминаха на вълна от носа до кърмата на ракетата. В това време от хибернатора вече се чуха гласове; хората се връщаха в съзнание от празнотата, в която бяха прекарали шест месеца.

Корабът губеше скорост. Планетата закри звездите, тя цялата беше в червеникавата вълна на облаците. Изпъкналото огледало на океана с отражението на слънцето в него се приближаваше все по-бавно. В зрителното поле се появи сив, изпъстрен с кратери континент. Хората не виждаха нищо от работните си места. Дълбоко под тях в титанските вътрешности на двигателя се разнесе глух рев, огромната тежест измъкваше ръкохватките от пръстите. Облакът, който попадна в огъня на ракетата, проблесна сребристо като взрив от живак, разкъса се и изчезна. Ревът на моторите се засили за момент. Червеникавият диск се разтегли: така планетата се превърна в суша. Вече се виждаха гонените от ветровете сърповидни дюни, ивиците лава, които се спускаха като спици на колело от най-близкия кратер, проблясващи с отразения пожар на ракетните дюзи, който беше по-силен от слънчевия.

— Пълна мощност на оста! Статична тяга!

Стрелките лениво се преместваха към следващия сектор на скалата. Маневрата премина безпогрешно. Корабът висеше като обърнат, изригващ огън вулкан на половин миля над плоската равнина с потънали в пясъците остри скали.

— Пълна мощност на оста! Намали статичната тяга!

Вече се виждаше мястото, където биеше отвесно в пясъка огънят на двигателите. Там се надигна червеникава пясъчна буря. От кърмата просветваха виолетови светкавици, те изглеждаха безшумни, защото по-силният рев на газовете поглъщаше техния грохот. Разликата в потенциалите се изравни и светкавиците изчезнаха. Една от стените на отделението започна да вие, командирът я показа с глава на инженера: резонанс. Трябва да се отстрани. Но никой не каза нито дума, двигателите виеха, корабът се спускаше, но вече без да потрепва като закачена на невидими въжета планина от стомана.

— Половин мощност на оста! Малка статична тяга!

На всички страни като вълни на истинско море политаха пръстеновидно димящи вълни пустинен пясък. Епицентърът, в който биеха от непосредствена близост преплетените огнени езици от дюзите, вече не димеше. Пясъкът изчезна, превърна се в червено, покрито с мехури огледало, във врящо езеро от стопен кремък, в стълб трещящи експлозии и накрая се изпари. Оголеният като кост стар базалт на планетата започна да омеква.

— Реакторите — нула! Студена тяга за кацане!

Синият цвят на атомния огън изгасна. От дюзите бликнаха коси лъчи бороводород и изведнъж пустинята, стените на скалистите кратери и облаците над тях се покриха с призрачно зелен цвят. Нямаше вече опасност да се стопи базалтовият монолит, на който щеше да стъпи широката кърма на „Непобедимият“.

— Реакторите на празен ход! Студена тяга!

Сърцата на всички започнаха да бият по-бързо, очите следяха инструментите, ръкохватките се потяха в стиснатите пръсти. Тази команда означаваше, че няма вече връщане, че краката ще стъпят на истинска суша, нищо, че тя е само пясък на пустинна планета, но на нея ще има изгрев и залез на слънце, хоризонт и облаци, и вятър.

— Кацане в точката на надира!

Корабът се изпълни с проточения писък на турбините, които помпаха гориво долу. Зеленият конусовиден стълб светлина го съедини с димящата скала. Отвсякъде се надигнаха облаци пясък и заслепиха перископа на средната палуба, само по екраните на радарите в командния пункт неизменно се появяваха и гаснеха лъчите, които проследяваха образа на релефа, потънал в ураганния хаос наоколо.

— Стоп при допир!

Огънят вреше разбунтувано под кърмата, смазван милиметър след милиметър от снижаващото се туловище на ракетата, зеленият ад изригваше дълги светкавици в потрепващите пясъчни облаци. Разстоянието между кърмата и обгорения базалт се превърна в тясна цепнатина, в ивица зелен пламък.

— Нула и нула. Всички двигатели — стоп!

Гонг. Един-единствен удар сякаш на огромно, пукнало се сърце. Ракетата спря. Главният инженер държеше двете ръкохватки на аварийния двигател: скалата можеше да поддаде. Чакаха. Стрелките на секундомерите продължаваха да се движат като някакви насекоми. Командирът погледна за момент скалата за вертикалност; нейната сребриста светлина изобщо не се отклони от червената нула. Мълчаха. Нагорещените до вишневочервено дюзи започнаха да се свиват, като издаваха специфичен шум, приличен на прегракнало пъшкане. Червеникавият облак, който беше се издигнал на стотици метри, започна да се спуска. От него се подаде тъпият връх на „Непобедимият“, опушените му от триенето с атмосферата страни, което им придаваше цвят на стара скала, грапавата му, двойна броня: червеният прах все още се виеше на кълба около кърмата, но самият кораб беше вече напълно неподвижен, сякаш бе станал част от планетата и сега се въртеше заедно с нея с едно лениво движение, продължило векове наред под виолетовото небе, на което се виждаха най-ярките звезди, незабележими само в непосредствена близост до червеното слънце.

— Нормална процедура ли?

Астрогаторът остави корабния дневник, където беше записал на средата на страницата условния знак за кацане, часа и в рубриката отстрани името на планетата: „Регис III“.

— Не, Рохан. Ще започнем от трета степен.

Рохан се стараеше да прикрие учудването си.

— Слушам. Макар че… — допълни той с фамилиарност, която Хорпах често му позволяваше — предпочитам да не съм аз този, който ще съобщи това на хората.

Астрогаторът го хвана за ръка, сякаш не беше чул думите му, и го заведе до екрана като до прозорец. Отхвърленият настрани при качването на ракетата пясък бе образувал нещо като плитка котловина, която завършваше с венец от сипещи се дюни. Двамата гледаха от височината на осемнадесететажна сграда през трицветната плоскост на електронните импулси, която пресъздаваше точната картина на външния свят, скалистите зъбери на отдалечения на три мили кратер. От запад ги поглъщаше хоризонтът. От изток се натрупваха под пукнатините му черни, непрогледни сенки. Широките вълни от лава с издигащи се над пясъците гребени имаха цвят на съсирена кръв. На небето в горната част на екрана гореше една ярка звезда. Катаклизмът, предизвикан от кацането на „Непобедимият“, премина и вихърът на пустинята, силно въздушно течение от екваториалните области към полюса на планетата, започна да провира под кърмата на кораба първите си пясъчни езици, сякаш искаше търпеливо да излекува раната от ракетния огън. Астрогаторът включи мрежата от външни микрофони, свиреп далечен вой и скърцане на пясък по бронята изпълни за миг високото помещение на командния пункт. После той изключи микрофоните и отново стана тихо.

— Е, това е — каза той бавно, — но „Кондор“ не се върна оттук, Рохан.

Рохан стисна зъби, не можеше да спори с командира. Бяха прелетели заедно много парсеци, но не бяха се сприятелили. Може би разликата в годините между тях беше прекалено голяма. Или пък съвместно преживените опасности — малки. Този човек с коси, бели почти като облеклото му, беше неумолим. Почти сто души чакаха неподвижно по работните си места след приключената напрегната работа: триста часа задържане на натрупаната във всеки атом на „Непобедимият“ кинетична енергия, влизане в орбита, кацане. Почти сто души, които с месеци не бяха чували шума на вятър и се бяха научили да мразят безвъздушното пространство така, както го мрази само този, който го познава. Но командирът несъмнено не мислеше за това. Той прекоси бавно командния пункт и като се опря с ръка на облегалото на вече издигнатото по-високо кресло, измърмори:

— Не знаем какво е това, Рохан. — И изведнъж додаде рязко: — Какво още чакате?

Рохан бързо отиде при разпределителните пултове, включи вътрешната инсталация и измърмори с глас, в който още потрепваше потисната обида:

— Всички сектори, внимание! Кацането завършено. Сухопътна процедура от трета степен. Осми сектор: приготви енергоботите. Девети сектор: двигателите за екраниране — в действие. Техниците по прикритието по местата си. Останалият екипаж на определените работни места. Край.

Докато казваше това, загледан в примигващото по модулацията на гласа му зелено око на усилвателя, струваше му се, че вижда как изпотените лица на хората, обърнати към високоговорителите, изведнъж застиват от учудване и гняв. Едва сега започваха сигурно да разбират, едва сега започваха да псуват…

— Сухопътната процедура от трета степен е в ход, астрогаторе — каза той, без да гледа стария човек. Онзи го погледна и неочаквано се усмихна с крайчеца на устните си:

— Това е само началото, Рохан. Може би ще има и дълги разходки при залез-слънце, кой знае…

Той извади от малкото чекмедже на стената тесен, дълъг том, отвори го, постави го на покрития с лостове пулт и каза:

— Чели ли сте го?

— Да.

— Последният им сигнал, зарегистриран от седми хиперретранслатор, достигна до проксималната шамандура в зоната на Базата преди една година.

— Зная съдържанието му наизуст. „Кацането на Регис III завършено: Пустинната планета от типа субделта 92. Слизаме на сушата в екваториалната област на континента Евана по втората процедура.“

— Да. Но това не беше последният сигнал.

— Зная, астрогаторе. Четиридесет часа след това хиперретранслаторът зарегистрира серия импулси, предавани сякаш по морзовата азбука, но лишени от всякакъв смисъл, а после неколкократно повтарящи се странни звуци. Хертел ги нарече „мяукане на дърпани за опашките котки“.

— Да… — каза астрогаторът, но си личеше, че не го слуша. Бе застанал отново пред екрана. В самия край на зрителното поле до самата ракета се показаха като ножица релсите на пандуса, по който равно като на парад започнаха да се спускат един след друг енергоботите, тридесеттонни машини, покрити със силиконова, огнеупорна броня. Докато слизаха долу, капаците им се отваряха и същевременно се издигаха нагоре, благодарение на което отворът им се увеличаваше; енергоботите се отделяха от пандуса и потъваха дълбоко в пясъка, но продължаваха да се движат уверено, като оряха дюната, която вятърът беше вече натрупал около „Непобедимият“. Те тръгваха в различни посоки и след десетина минути целият периметър около кораба бе заграден от верига метални костенурки. После те се спряха и започнаха да се заравят в пясъка, докато изчезнаха в него, и само проблясващите петънца, равномерно разположени по червените склонове на дюните, показаха местата, от които се подаваха куполите на емитерите на Дирак. Покритият с пенопласт стоманен под на командния пункт трепна под стъпките на хората. По телата им пробягна кратък като светкавица, видим, макар и едва доловим трепет и после изчезна, само за момент още мускулите изтръпваха от дрънченето, а образите се разливаха пред очите им. Всичко това продължи по-малко от половин секунда. Върна се тишината, прекъсвана от време на време от потракването на пусканите в движение мотори, което долиташе от долните сектори на ракетата. Пустинята, червено-черните скални грамади, редиците лениво пълзящи вълни от пясък се очертаха по-ясно на екраните и всичко беше както преди, но над „Непобедимият“ се разтвори невидимият купол на силовото поле, което затваряше достъпа към кораба. На пандуса се появиха и запристъпяха надолу металните крабове с въртележките на антените, които се обръщаха ту наляво, ту надясно. Инфороботите, много по-големи от емитерите на полето, имаха плоски туловища и завити, разкрачени настрани метални крака. Като потъваха в пясъка и изтегляха сякаш с отвращение дълбоко затъващите си крайници, членестоногите се пръснаха и заеха свободните места във веригата на енергоботите. Докато операцията по прикритието се разгъваше, върху матовия фон на централния пулт в командния пункт святкаха контролните лампички, а скалите на импулсните броячи се изпълваха със зелен блясък. Сякаш десетки големи котешки очи гледаха неподвижно двамата мъже. Всички стрелки показваха нула, следователно нищо не се опитваше да проникне през невидимата стена на силовото поле. Само стрелката за разпределението на мощността непрекъснато се издигаше покрай червените чертички на гигаватите.

— Ще отида долу да хапна нещо. Проведете стереотипа, Рохан! — каза с внезапно отпаднал глас Хорпах и се отдалечи от екрана.

— С дистанционно командуване ли?

— Ако държите на това, изпратете някого… или пък идете сам.

С тези думи астрогаторът отвори вратата и излезе. Рохан още за миг зърна профила му в слабата светлина на асансьора, който безшумно се спусна надолу. Той погледна пулта с индикаторите на силовото поле. Нула. Всъщност би трябвало да започнем от фотограмометрията, помисли си той. Да обикаляме планетата, докато направим пълен комплект от снимки. Може би по този начин щеше да се открие нещо. Защото визуалните наблюдения не са особено ценни; континентите не са море, нито пък всичките наблюдатели с оптичните им прибори са съгледвачи-моряци на мачтата. А това, че комплектът от снимки щеше да бъде готов след не по-малко от месец, беше отделен въпрос.

Асансьорът се върна. Той влезе в него и се спусна до шестия сектор. Голямата платформа пред барокамерата беше пълна с хора, които всъщност нямаха никаква работа тук, още повече че четирите сигнала, известяващи времето за обяд, вече от четвърт час непрекъснато се повтаряха. Всички му правеха път.

— Жордан и Бланк. Ще дойдете с мене на стереотип.

— В скафандри ли, другарю навигатор?

— Не, само с кислородни апарати. И един робот. Най-добре от арктаните, за да не потъне в тоя идиотски пясък. А вие за какво стоите тука? Апетита ли сте си изгубили?

— Иска ни се, другарю навигатор… на сушата.

— Поне за няколко минути…

— Спокойно, момчета. Ще дойде време за екскурзии. Засега имаме трета степен.

Те неохотно започнаха да се разотиват. В това време от шахтата се показа товарният асансьор, в който имаше робот с една глава по-висок от най-едрия човек. Жордан и Бланк се върнаха на електрокар, бяха си поставили вече кислородни апарати; той чакаше опрян на парапета и ги видя още в коридора, който сега, когато ракетата стоеше изправена на кърмата си, се беше превърнал в кладенец, достигащ чак до преградите на машинното отделение. Той чувствуваше просторните метални етажи — някъде ниско долу работеха безшумните транспортьори, чуваше се тихото мляскане на хидравличните канали, а от дъното на четиридесетметровата шахта бликаше равномерно студен, пречистен от климатизаторите на машинното отделение въздух.

Двама души от шлюзовата команда му отвориха вратата. Рохан инстинктивно провери положението на ремъците и маската. Жордан и Бланк влязоха след него, а после ламарината тежко заскърца под стъпките на робота. Пронизително, проточено свистене на всмуквания във вътрешността на кораба въздух. Отвори външния люк. Пандусът за машините се намираше четири етажа по-долу. За да слязат, хората си служеха с малък асансьор, който вече беше изтеглен извън бронята. Клетката му беше опряна долу на върха на една дюна. Кабината на асансьора беше отворена отвсякъде. Въздухът беше малко по-хладен, отколкото в „Непобедимият“. Четиримата се качиха, разтворените магнити ги пуснаха и те плавно се спуснаха от единадесететажната височина, като отминаваха поредните сектори на корпуса. Рохан машинално проверяващи състоянието им. Не се случва често да огледаш кораба отвън. Преуморен е, помисли си, той, като видя прегорените от метеорити ивици. На места плочите на бронята бяха загубили блясъка си, сякаш бяха разядени от силна киселина. Асансьорът завърши краткия си полет и меко спря върху вълната навеян пясък. Те скочиха на него и веднага потънаха до коленете. Само роботът, който беше предназначен за изследване на заснежени пространства, крачеше със смешна, патешка, но сигурна походка на комично плоските си стъпала. Рохан му заповяда да спре, а сам провери с другарите си всички отвори на кърмовите дюзи, макар че отвън беше трудно да се достигне до тях.

— Няма да е зле малко да се шлифоват и да се продухат — каза той.

Едва когато излезе изпод сянката на кораба, видя колко голяма е тя — простираше се като широк път през дюните, пред силно осветените от ниското вече слънце дюни. В равномерността на пясъчните вълни имаше някакво странно спокойствие. Дъната им бяха изпълнени със светлосини сенки, върховете им бяха порозовели от залеза и този топъл, нежен розов цвят му напомни цветовете, които бе видял някога в една книжка с картинки за деца. Толкова неестествено нежен беше този цвят. Рохан бавно местеше погледа си от дюна на дюна и намираше все нови и нови отсенки на сиянията им с цвят на праскова, като в далечината ставаха все по-червени всред обградилите ги сърпове черна сянка; накрая се сливаха в една жълтеникава сивота и опасваха застрашително издадените плочи гола вулканична скала. Той стоеше така и гледаше, а хората му, без да бързат, с автоматизирани от многогодишния навик движения извършваха традиционните измервания, затваряха в малки резервоарчета проби от въздуха и пясъка, определяха радиоактивността на почвата с портативна сонда, чийто свредел придържаше арктанът. (Рохан не обръщаше внимание какво правят те. Маската покриваше само носа и устата му, очите и цялата му глава бяха открити, защото той бе свалил плътния си защитен шлем. Чувствуваше вятъра в косите си, чувствуваше как дребни зрънца пясък полепват по лицето му и после, гъделичкайки го, се провират между пластмасовата маска и бузата. Крачолите на комбинезона плющяха от неспокойните пориви на вятъра, големият, сякаш подпухнал диск на слънцето, в който можеше да се гледа безнаказано около секунда, висеше зад самия връх на ракетата. Вятърът проточено свиреше, силовото поле не спираше движението на газовете и затова той изобщо не можеше да види къде се издига от пясъците неговата невидима стена. Огромното пространство, докъдето стигаше погледът му, беше мъртво, сякаш в него не беше стъпвал никога човешки крак, сякаш това не беше планетата, която бе погълнала кораб от класата на „Непобедимият“, с осемдесет души екипаж, един огромен, опитен покорител на Космоса, способен за част от секундата да развие милиарди киловати мощност, да я превърне в енергетични полета, непробиваеми за каквото и да било материално тяло, да я концентрира в унищожителни лъчи с температура като тази на звездите, които могат да превърнат в пепел планинска верига или да пресушат море. И въпреки това, тук беше загинал подобен стоманен организъм, построен на Земята, плод на многовековен разцвет на технологията, беше изчезнал по неизвестен начин, безследно, без сигнал SOS, сякаш беше се разтворил в тази червена и сива пустош.

„Така изглежда целият континент“ — помисли си той. Помнеше добре. Беше видял отвисоко петната на кратерите и единственото движение, което бодърствуваше между тях — непрестанния, бавен полет на облаците, които влачеха сенките си по безкрайните редици от дюни.

— Активност? — попита той, без да се обръща.

— Нула, нула и две — отговори коленичилият Жордан и се изправи. Лицето му беше зачервено, очите блестяха. Маската променяше гласа му.

„Следователно — по-малко от нищо — помисли Рохан. — Впрочем онези не може да са загинали от непредпазливост, автоматичните индикатори са щели да вдигнат тревога дори никой да не се е бил погрижил за стереотипа на изследванията.“

— Атмосфера?

— Азот 78 процента, аргон 2 процента, въглероден двуокис нула, метан четири процента, останалото кислород.

— Шестнадесет процента кислород!? Сигурен ли си?

— Да.

— Радиоактивност на въздуха?

— Практически равна на нула.

Странна работа. Толкова кислород! Тази новина го възбуди. Той се приближи до робота, който веднага поднесе пред очите му касетката с индикаторите. Може пък да са се опитали да излизат без кислородни апарати — разсъждаваше безсмислено той, защото знаеше, че това е невъзможно. Наистина имало е случаи някой, измъчван повече от другите от глад за въздух, да си свали въпреки заповедта маската, понеже въздухът наоколо изглежда толкова чист, толкова свеж — и да получи отравяне. Но това може да се случи на един, най-много на двама.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Да.

— Връщайте се!

— А вие?

— Ще остана още малко. Връщайте се! — повтори нетърпеливо. Искаше да бъде вече сам.

Бланк метна на рамо завързаните с ремък дръжки на тубите, Жордан подаде сондата на робота и те бавно се отдалечиха; арктанът шляпаше след тях и в гръб досущ приличаше на маскиран човек.

Рохан отиде при последната дюна. Видя отблизо подалия се от пясъка, разширен в края отвор на емитора, който създаваше защитното силово поле. Не толкова, за да провери дали то е включено, а просто от детинско желание той загреба шепа пясък и я хвърли напред. Полетя една струйка и сякаш срещнала невидимо, наклонено стъкло, се изсипа отвесно върху земята.

Ръцете просто го сърбяха да си свали маската. Познаваше добре това усещане. Да изплюе пластмасовия наустник, да скъса ремъците, да напълни целите си гърди с въздух, да го поеме до самото дъно на дробовете си…

„Размеквам се“ — помисли си той и бавно тръгна към кораба. Кабинката на асансьора чакаше празна с малко затънала в пясъка платформа, а вятърът бе успял по време на неколкоминутното му отсъствие да покрие ламарината й с тънък слой навеян пясък.

В главния коридор на петия сектор той погледна стенния информатор. Командирът беше в звездната кабина. Рохан се отправи нагоре.

— С една дума — идилия? — обобщи астрогаторът думите му. — Никаква радиоактивност, никакви спори, бактерии, плесени, вируси, нищо — само кислород… Пробите във всеки случай трябва да се подържат в хранителна среда…

— Вече са в лабораторията. Може би на другите континенти да се е развил живот — забеляза неубедено Рохан.

— Съмнявам се. Инсолацията извън екваториалната област е слаба; не видяхте ли дебелината на полюсните шапки? Сигурен съм, че там има най-малко осем, ако не и десет километра ледена покривка. Някакви водорасли, планктони — но защо животът не е излязъл от водата на сушата?

— Трябва да я погледнем тази вода — каза Рохан.

— Рано е да питаме нашите хора, но планетата ми изглежда стара. Едно такова старо яйце трябва да е на около шест милиарда години. Впрочем и слънцето тук доста отдавна е излязло от периода на своето светлинно величие. Вече е почти червена звезда. Да, това, че на сушата липсва живот, те кара да се замислиш. Особен тип еволюция, която не понася сушата. Да, наистина. Това обяснява наличието на кислород, но не и въпроса с „Кондор“.

— Някакви форми на живот, някакви подводни същества, криещи се в океана, на чието дъно са си създали цивилизация — подхвърли Рохан.

Двамата гледаха голямата карта на планетата в проекция на Меркатор, тя беше неточна, защото бе начертана по данните на автоматичните сонди от миналия век. Показваше само релефа на главните континенти и морета, границите на полярните шапки и няколко от най-големите кратери. В мрежата на меридианите и паралелите под осмия градус северна ширина се виждаше заградена с червен кръг точка — мястото, на което бяха кацнали. Астрогаторът отмести нетърпеливо картите.

— Вие сам не вярвате на това — възрази нервно той. — Тресор не може да е бил по-глупав от нас, та да се остави на някакви си там подводни, глупости. Между впрочем дори и да съществуваха мислещи водни същества, то първото нещо, което те щяха да направят, щеше да бъде завладяването на сушата. Да кажем, например в скафандри, пълни с вода… Кръгла глупост — повтори той, но не за да смаже окончателно хрумването на Рохан, а защото мислеше вече за нещо друго. — Да постоим тук известно време — реши най-после той и докосна долния край на картата, която с тих шум се нави и изчезна в една от хоризонталните полици на големия шкаф за карти. — Ще почакаме и ще видим.

— А ако не почакаме? — попита Рохан предпазливо. — Ще ги потърсим ли?…

— Рохан, бъдете благоразумен. Шеста звездна година и такива… — астрогаторът потърси подходящото определение, но не го намери и го замести с пренебрежително махване на ръката. — Планетата е от величината на Марс. Как да го търсим? „Кондор“, де — поправи се той.

— Да, почвата съдържа много желязо… — неохотно призна Рохан.

Действително анализите показаха голям процент железни окиси в пясъка. Фероиндукционните индикатори следователно не стават за нищо. И той замълча, понеже не знаеше какво повече да каже. Беше убеден, че командирът в края на краищата ще намери някакъв изход. Та нали не могат да се върнат с празни ръце, без някакъв резултат. Той чакаше загледан в надвесените, гъсти вежди на Хорпах.

— Честно казано, не вярвам, че четиридесет и осем часа чакане ще ни даде нещо, но уставът го изисква — каза с неочаквано откровен тон астрогаторът. — Седнете, Рохан. Стоите пред мене като угризение на съвестта. Регис е най-идиотското място, което човек може да си представи. Абсолютно безполезно. Не знам защо изпратиха тука „Кондор“ — впрочем, да оставим това, минали работи.

Той замълча. Беше в лошо настроение и както винаги в такива случаи ставаше разговорлив и лесно въвличаше в дискусии, дори и съвсем поверителни, нещо, което винаги криеше опасност, защото той можеше всеки момент да пресече разговора с някоя язвителна реплика.

— С една дума, тъй или иначе, трябва да правим нещо. Знаете ли какво? Я изведете няколко малки фотосонди в екваториална орбита. Но да бъде порядъчно кръгла и ниска. Някъде към седемдесет километра.

— Това е още в пределите на йоносферата — възрази Рохан. — Ще изгорят след няколко обиколки…

— Нека да изгорят. Но преди това ще заснемат, каквото могат. Даже ви съветвам да рискувате на шестдесет километра. Ще изгорят може би още на десетата обиколка, но само снимки от такава височина могат да ни дадат нещо. Знаете ли как изглежда ракетата от сто километра дори и с най-силен телеобектив? В сравнение с нея главичката на карфица изглежда като цял планински масив? И веднага… Рохан!

При този вик навигаторът се обърна на вратата. Командирът хвърли на масата протокола с резултатите от анализите.

— Какво е това!? Каква е тая идиотщина? Кой е писал това?

— Автоматът. За какво става дума? — попита Рохан, като се стараеше да запази спокойствие, защото и той вече беше започнал да се ядосва. „Ще ми дрънка тука!“ — помисли си той, като нарочно се връщаше бавно при командира.

— Четете. Тук, да, тук.

— „Четири процента метан“ — прочете Рохан. И внезапно сам изтръпна.

— Четири процента метан, нали? А кислород шестнадесет? Знаете ли какво е това? Гърмяща смес! Можете ли да ми обясните, защо не е избухнала цялата атмосфера, когато се спускахме с бороводород?

— Наистина… не разбирам — измърмори Рохан. Изтича бързо при пулта за външен контрол, пусна през всмукващите сонди малко въздух от външната атмосфера и докато астрогаторът се разхождаше зловещо смълчан из командния пункт, той гледаше как анализаторите старателно потракват със стъклените си съдове.

— Е, и какво?

— Същото. Четири процента метан… кислород — шестнадесет — каза Рохан. Изобщо не можеше да разбере как е възможно това, но все пак чувствуваше удовлетворение: Хорпах поне няма да може да го упрекне сега в нищо.

— Покажете! Хм. Метан четири, их, дявол да… добре. Рохан, сондите в орбита, после елате в малката лаборатория. В края на краищата за какво са ни учените. Нека те да си блъскат главите.

Рохан се спусна долу, намери двама ракетни техници и им повтори поръчението на астрогатора. После се върна във втория сектор. Там бяха лабораториите и каютите на специалистите. Той отминаваше една след друга тесните, облицовани с метал врати; на тях имаше табелки с по две букви „Г. И.“, „Г. Ф.“, „Г. Т.“, „Г. Б.“ и редица други. Вратата на малката лаборатория беше широко отворена; всред монотонните гласове на учените от време на време се издигаше басът на астрогатора. Рохан застана на прага. Тук бяха всички „Главни“ — главният инженер, главният биолог, главният физик, главният лекар и всички технолози от машинното отделение. Астрогаторът седеше, вече без да говори, до електронната програмираща подръчна изчислителна машина, а маслиненомургавият Модерон, скръстил ръце като малко момченце, говореше:

— Не съм специалист по химия на газовете. Във всеки случай това вероятно не е обикновен метан. Енергията на съединяването е друга; разликата е съвсем малка, но съществува. Влиза в реакция с кислорода само с помощта на катализатор, а дори и тогава едва-едва.

— От какъв произход е този метан? — попита Хорпах, като въртеше кръгообразно палците си.

— Във всеки случай въглеродът в него е от органичен произход. Това е малко, но няма съмнение…

— Има ли изотопи? Каква е възрастта му? Колко е стар този метан?

— От два до петнадесет милиона години.

— Що за разграничение!

— Имахме половин час на разположение. Нищо повече не мога да кажа.

— Доктор Квастлер! Откъде се е взел този метан?

— Не зная.

Хорпах последователно огледа специалистите си. Изглеждаше, че ще избухне, но той внезапно се усмихна:

— Колеги, та вие сте опитни хора. Не от вчера летим заедно. Моля ви за мнение. Какво трябва да направим сега? С какво да започнем?

Понеже никой не бързаше да вземе думата, биологът Юпе, един от малкото, които не се бояха от сприхавостта на Хорпах, каза, като гледаше спокойно командира в очите:

— Това не е обикновена планета от класата субделта 92. Ако беше такава, „Кондор“ нямаше да загине. Понеже специалистите на борда му не бяха нито по-лоши, нито по-добри от нас, единственото нещо, което можем да знаем със сигурност, е, че знанията им са се оказали недостатъчни, за да предотвратят катастрофата. От това трябва да се заключи, че е необходимо да продължим с процедурата от трета степен и да изследваме сушата и океана. Мисля, че трябва да проведем геоложки сондаж, а същевременно да се заемем с местната вода. Всичко друго представлява само хипотеза; не можем да си позволим при такова положение този лукс.

— Добре. — Хорпах стисна челюсти. — Сондирането в района на силовото поле не е проблем. С това ще се заеме доктор Новик.

Главният геолог кимна с глава.

— Що се отнася до океана… на какво разстояние е брегът, Рохан?

— На около двеста километра… — каза навигаторът, без да се учуди на факта, че командирът знае за неговото присъствие, макар и да не го е видял: Рохан стоеше на няколко крачки зад него, близо до вратата.

— Малко е далече. Но няма да вдигаме вече „Непобедимият“. Ще вземете толкова хора, колкото намерите за добре, Рохан. Фицпатрик, и още някой океанолог и шест енергоботи за резерва. Ще отидете с тях на брега. Ще действувате защитени от силовото поле; никакви екскурзии в морето, никакво гмуркане. И не мъчете много автоматите — и без това нямаме толкова много. Ясно ли е? Тогава можете да започвате. Аха, още нещо. Местната атмосфера става ли за дишане?

Лекарите започнаха да си шепнат.

— По принцип да — каза най-после Стромонт, но сякаш не беше съвсем убеден.

— Какво значи „по принцип“? Може ли да се диша или не?

— Такова количество метан не е без значение. След известно време ще настъпи пресищане на кръвта и това може да даде слаби симптоми в мозъка. Замайване… но чак след час, а може би и след няколко часа.

— Ще свърши ли работа един всмукател на метан?

— Не, астрогаторе. Тоест — нямаме сметка да строим всмукатели, защото ще трябва често да ги сменяваме, а освен това процентът на кислород си е все пак нисък. Аз лично съм за кислородните апарати.

— Хм. А другите?

Вит и Елдярн кимнаха с глава. Хорпах стана.

— В такъв случай започваме, Рохан! Какво става със сондите?

— Сега ще ги изстреляме. Може ли да проверя орбитите им, преди да тръгна?

— Може.

Рохан излезе, като остави след себе си глъчката в лабораторията. Когато влезе в командния пункт, слънцето тъкмо залязваше. Краят на диска му беше така тъмен, че се преливаше във виолетов пурпур и изрязваше на хоризонта с неестествена яснота назъбените контури на един кратер. Гъсто обсипаното със звезди в тази част на галактиката небе изглеждаше някак неимоверно увеличено. Все по-ниско проблясваха големите съзвездия и поглъщаха тънещата в прах пустиня. Рохан се свърза с носовия катапулт за спътници. Точно се готвеха да изстрелят първата двойка фотоспътници. Следващите щяха да излетят след един час. На следващия ден дневните и нощни снимки на двете полукълба на планетата би трябвало да дадат изображението на целия екваториален пояс.

— Минута тридесет и седем… азимут седем. Насочвам… — повтаряше напевният глас от високоговорителите.

Рохан завъртя копчето и обърна креслото към контролната таблица. Никому не би признал това, но наистина го забавляваше играта на светлините при изстрелването на сонди в околопланетна орбита. Най-напред светваха рубинените, белите и сините контролни лампички на боостера. После започна да мърмори стартовият автомат. Когато потракването му спря внезапно, целият корпус на кораба леко потрепера. Същевременно пустинята в екраните се озари от фосфорен блясък. С тънко, неимоверно напрегнато свистене миниатюрният снаряд излетя от носовия катапулт, като заля кораба-майка с поток от пламъци. Блясъкът на отдалечаващия се боостер потрепваше по гребените на дюните, докато изгасна съвсем. Сега вече изобщо не се чуваше малката ракета, но затова пък цялата таблица трепна в светлинна треска. Припряно изскачаха от мрака дългите светлини на балистичния контрол, утвърдително им мигаха перлените лампички на дистанционното управление, после се показаха, наподобяващи пъстро украсени елхи, сигнали за поредното отделяне на изразходваната степен и накрая над целия този светлинен мравуняк заблестя бял, чист четириъгълник — знак, че спътникът е влязъл в орбита. В средата на неговата блестяща като сняг повърхност се появи сиво островче и треперейки, се превърна в числото 67. Това беше височината на полета. Рохан провери елементите на орбитата, но и перигеят, и апогеят се вместваха в предварително определените граници. Нямаше какво вече да прави тук. Той погледна стенния часовник, който показваше осемнадесет часа, след това погледна по-актуалния в момента часовник за местното време — беше единадесет през нощта. Затвори за момент очи. Радваше се на експедицията към океана. Обичаше да действува сам. Беше сънен и гладен. Известно време се колебаеше дали да вземе освежаваща таблетка. Но реши, че само вечерята е достатъчна. Като ставаше, той усети, че е много изморен, това го учуди и самото учудване го освежи малко. Слезе долу в столовата. Там бяха вече неговите нови хора — двама водачи на транспортьори с въздушна възглавница; един от тях беше Ярг, когото той обичаше за неизменно доброто му настроение, там беше и Фицпатрик с двама колеги, Броза и Кехлин; всички те привършваха вечерята си, а Рохан току-що бе поръчал гореща супа и извадил от стенния подавач хляб и бутилка безалкохолна бира. Той носеше всичко това върху една табла на масата и когато подът леко потрепера. „Непобедимият“ беше изстрелял следващия спътник.

Командирът не им позволи да пътуват през нощта. Те потеглиха в пет часа местно време преди изгрев-слънце. Продиктуваният от необходимостта ред на придвижване и неприятната му мудност ги караха да наричат този тип строй погребално шествие. В началото и в края бяха енергоботите, които охраняваха с елипсовидно силово поле всички машини — всъдеходите с въздушни възглавници, танкетките с радиостанции и радари, кухните, транспортьора със самосглобяваща се херметична жилищна кабина и малкия гъсеничен лазер за пряко поразяване, наричан в корабния жаргон шило. Рохан се беше качил заедно с трима учени в първия енергобот, там беше доста неудобно, защото нямаше достатъчно място за тримата, но поне имаха чувството, че пътуват горе-долу нормално. Скоростта трябваше да се изравни с тази на най-бавната машина в шествието — енергобота. Пътуването не представляваше изтънчено удоволствие. Веригите ръмжаха и цвилеха в пясъка, турбинните мотори виеха подобно на комари, големи като слонове; точно зад гърба им от предпазната решетка се изливаше въздушното охлаждане, а целият енергобот се движеше като тежък шлеп в развълнувано море. Черната игла на „Непобедимият“ бързо се скри зад хоризонта. Известно време те се движеха в полегатите лъчи на студеното, кървавочервено слънце през еднообразната пустиня; постепенно пясъкът започна да намалява, от него започнаха да се подават коси скални плочи, които се налагаше да заобикалят. Кислородните маски и воят на моторите не подтикваха към разговор. Внимателно наблюдаваха хоризонта, но изгледът беше все един и същ — грамади от скали, големи изветрели каменни блокове, на едно място равнината премина в наклон и те се спуснаха в една плитка долина, където течеше малък, полупресъхнал поток, чиято вода блестеше от червеното отражение на зората. Наносите, които се разстилаха на пластове по двата бряга на потока, свидетелствуваха, че понякога оттук преминават големи количества вода. Спряха се за момент, за да изследват водата. Тя беше съвсем чиста, доста твърда, съдържаше железни окиси и следи от серни съединения. Продължиха нататък, но вече с малко по-голяма скорост, защото гъсениците започнаха да пълзят плавно по каменистата почва. На запад се издигаха малки възвишения. Последната машина поддържаше постоянна връзка с „Непобедимият“, антените на радарите се въртяха, радаристите чакаха пред екраните и поправяйки от време на време слушалките си, дъвчеха филии концентрат; понякога изпод колите с въздушна възглавница изхвърчаше камък, сякаш беше грабнат от малък смерч, и подскачаше като внезапно оживял нагоре по чакъла. После пътят им бе преграден от полегати възвишения, плешиви и голи по върховете. Без да спират, те взеха няколко проби и Фицпатрик извика на Рохан, че кремъчната почва е от органичен произход. И накрая, когато се показа черно-синята линия на водното огледало, те намериха и варовици. Спускаха се към брега, тракайки по малките плоски камъчета. Горещият дъх на машината, скърцането на гъсениците и виенето на турбините изведнъж утихна в момента, когато достигнаха на сто метра от океана, който отблизо изглеждаше зеленикав и съвсем земен на вид. Сега трябваше да се извърши сложна маневра, тъй като, за да се защити работната група със силово поле, трябваше челният енергобот да навлезе във водата на доста голяма дълбочина. Най-напред машината беше херметизирана и после тя се потопи във вълните, насочвана от друг енергобот, като ги пресичаше и разбиваше, докато се превърна в едва забележимо тъмно петно в дълбочините; едва тогава по даден от централата сигнал потопеният колос издигна над повърхността емитора на Дирак и когато полето бе включено и покри с невидимото си полукълбо част от брега и крайбрежните води, започнаха истинските изследвания.

Океанът беше по-малко солен от земните; но анализите не дадоха някакви сензационни резултати. След двучасова работа знаеха горе-долу толкова, колкото и в началото на изследванията. Тогава изпратиха в открито море две телесонди с дистанционно управление и започнаха да следят от централния телевизионен пост полета им. Ала чак когато те се отдалечиха зад хоризонта, сигналите им донесоха първата съществена информация. В океана живееха някакви организми, прилични по форма на костноскелетните риби. При вида на сондите обаче те се пръсваха със страхотна бързина, търсейки спасение в дълбочините. Ехолотите установиха, че дълбочината на океана в мястото, където бяха срещнати живи същества, е сто и петдесет метра.

Броза упорито твърдеше, че трябва да получи поне една такава риба. Започнаха да ловят, сондите преследваха потъващите в зеления мрак сенки и стреляха с електричен разред, но тези така наречени риби маневрираха с невероятна ловкост. Едва след многократни изстрели една от тях беше улучена. Сондата, която я хвана с клещите си, беше веднага върната на брега, а Кехлин и Фицпатрик манипулираха с другата — взимаха проби от влакънцата, които се издигаха от дъното върху вълните; бе им се сторило, че това са някакъв местен тип водорасли. Накрая те изпратиха сондата на самото дъно, на дълбочина двеста и петдесет метра. Силното течение на дъното много затрудняваше насочването на сондата, като я тласкаше непрекъснато към грамадите от подводни камъни. Все пак те успяха накрая да съборят няколко от тях; под тяхното прикритие, както правилно беше предположил Кехлин, имаше цяла колония гъвкави четковидни създания.

Когато и двете сонди се върнаха в силовото поле и биолозите се хванаха на работа в сглобената междувременно кабина, където вече можеха да свалят омръзналите им маски, Рохан, Ярг и останалите пет души имаха възможност да хапнат първата топла храна.

Времето до вечерта прекараха в събиране на минерални проби, в изследване на радиоактивността по дъното, в измерване на инсолацията и стотици такива уморителни занимания, които обаче трябваше да се извършат съвестно, дори педантично, за да дадат значителни резултати. Привечер всичко, което можеше да се извърши, беше вече извършено и Рохан можеше с чиста съвест да пристъпи към микрофона, когато от „Непобедимият“ го извика Хорпах. Океанът беше пълен с живи организми, които обаче, всички без изключение, избягваха крайбрежната зона. Дисекцията на рибата не показа нищо особено. Еволюцията на планетата, според предварителните изчисления продължаваше от стотици милиони години. Бяха открити големи количества зелени водорасли, което от своя страна обясняваше наличието на кислород в атмосферата. Делението на живите организми на растения и животни беше типично; типични бяха също скелетните конструкции на гръбначните. Единственото нещо у хванатата риба, за което учените не знаеха еквивалент на Земята, беше особеният сетивен орган, реагиращ дори на съвсем малки промени в силата на магнитните полета. Хорпах заповяда на целия екип да се върне веднага и в края на разговора каза, че има новини: по всяка вероятност е открито мястото, където е кацнал изчезналият „Кондор“.

Въпреки протеста на биолозите, които твърдяха, че и няколко седмици няма да им стигнат за изследванията, кабината беше демонтирана, моторите пуснати и колоната потегли на северозапад. Рохан не можеше да съобщи на другарите си никакви подробности относно „Кондор“, защото сам не знаеше нищо. Искаше му се да стигне колкото се може по-бързо на кораба, защото смяташе, че командирът ще му повери следваща задача, която може би щеше да бъде по-богата на открития. Разбира се, сега най-напред би трябвало да се изследва предполагаемото място за кацане на „Кондор“. Рохан използуваше пълната мощност на машините и завръщането им беше съпроводено от още по-ужасния шум на разтрошаваните от гъсениците камъни. С настъпването на тъмнината бяха запалени големите фарове на машините; това беше една необикновена и дори страшна гледка — от време на време подвижните снопове светлина изтръгваха от мрака безформени, привидно движещи се силуети на великани, които се оказваха само скали — свидетели на миналото, последни остатъци на разядена от ерозията планинска верига. Няколко пъти им се наложи да спрат пред дълбоки, зейнали в базалта пукнатини. Но накрая, късно след полунощ, те видяха осветения от всички страни като на парад, проблясващ отдалече като метална кула корпус на „Непобедимият“. В целия периметър на силовото поле се движеха на всички страни върволици от машини; стоваряха припаси, гориво, хората стояха на групи край пандуса в ослепителната светлина на прожекторите. Още отдалече се чуваше шумът на това мравешко движение. Над разлюлените снопове светлина се издигаше мълчаливият корпус на кораба, по който играеха бляскави петна. Небесносини светлини означиха мястото, където щеше да бъде отворено силовото поле, и покритите с дебел пласт ситен прах машини една след друга навлязоха в кръглото защитено пространство. Рохан, още преди да скочи на земята, извика един от застаналите наблизо — беше познал, че това е Бланк — и го попита какво е станало с „Кондор“.

Но боцманът не знаеше нищо за откритието. Рохан не научи много от него. Преди да изгорят в по-гъстите слоеве на атмосферата, четирите спътника изпратили единадесет хиляди снимки по радиото, които били наслагвани по реда на постъпването си върху специални, обработени с химикали плочи в картографската кабина. За да не губи време, Рохан извика техника на картографите Ерат при себе си и докато взимаше душ, го разпитваше за всичко, което е станало на кораба. Ерат беше един от тези, които търсеха „Кондор“ на получената фотограма. Това зърно от стомана в океана от пясък търсеха около тридесет души едновременно; освен планетолозите за тази цел бяха мобилизирани и картографите, радарооператорите и всички пилоти на кораба. Цяло денонощие те преглеждаха на смени приемания фотоматериал, като отбелязваха координатите на всеки по-подозрителен пункт на планетата. Но новината, която командирът беше съобщил на Рохан, се бе оказала погрешна. За кораб бяха взели един изключително висок скален стълб, защото сянката му беше удивително подобна на тези, които обикновено хвърлят ракетите. И така още нищо не се знаеше за съдбата на „Кондор“. Рохан искаше да се яви пред командира, но той беше отишъл да почива. Тогава Рохан отиде в каютата си. Въпреки умората дълго не можа да заспи. А когато сутринта стана, началникът на планетолозите Балмин му предаде, че командирът е заповядал целият събран материал да се предаде в главната лаборатория. В десет часа сутринта Рохан усети такъв глад — още не беше закусвал, — че отиде в малката столова за радарооператорите на втория сектор; и тук в момента, когато допиваше на крак кафето си, го намери Ерет.

— Какво, намерихте ли го? — каза той, като видя възбуденото лице на картографа.

— Не. Но намерихме нещо по-голямо. Елате веднага — астрогаторът ви вика…

На Рохан се стори, че остъкленият цилиндър на асансьора пълзи неимоверно бавно. В затъмнената кабина беше тихо, чуваше се само шумът на електрическите ретранслатори, а от подаващия механизъм на апаратурата се появяваха все нови и нови, лъскави от влага снимки, но никой не им обръщаше внимание. Двама техници извадиха от стенната клапа един уред от типа на епидиаскопите и загасиха светлината в момента, когато Рохан отвори вратата. Той различи белеещата се всред останалите глава на астрогатора. В следния миг спуснатият от тавана екран заблестя като сребро. Всички бяха затаили дъх и Рохан се приближи колкото беше възможно по-близо до голямата, светла плоскост. Снимката не беше от най-добрите, при това беше черно-бяла; край дребните, безредно пръснати кратери се открояваше голо плато, което от едната страна свършваше така равно, сякаш беше отрязано с гигантски нож; това беше бреговата линия, защото останалата част на снимката бе изпълнена с еднообразния тъмен цвят на океана. На известно разстояние от тази стръмна пропаст се простираше мозайка от не особено ясни форми, покрити на две места от облачни ивици и техните сенки. Но и без това нямаше никакво съмнение, че странната формация с неясни детайли не е от геологичен произход. „Град…“ — възбудено помисли Рохан, но не го каза гласно. Всички продължаваха да мълчат. Техникът на епидиаскопа напразно се опитваше да нагласи картината на фокус.

— Имаше ли смущения при приемането? — разнесе се във всеобщата тишина спокойният глас на астрогатора.

— Не — отвърна от тъмнината Балмин. — Приемането беше чисто, но това е една от последните снимки на третия спътник. Осем минути след като го изпратихме, той престана да отговаря на сигналите. По всяка вероятност снимката е била направена, когато обективите са били вече повредени от повишаващата се температура.

— Асцензията на камерата над епицентъра не е била по-голяма от 70 километра — додаде друг глас, който принадлежеше, както се стори на Рохан, на един от най-способните планетолози, Малте. — А откровено казано, петдесет и пет до шестдесет километра по моя преценка… Моля, погледнете… — Фигурата му заслони част от екрана. Той притисна към картината прозрачен, пластмасов шаблон, с изрязани на него кръгчета, и го постави последователно върху няколко кратера в другата половина на снимката. — Те са много по-големи, отколкото на другите снимки. Впрочем — додаде той — това няма особено значение. Така или иначе…

Той не довърши, но всички разбраха какво искаше да каже: че точността на снимката незабавно ще бъде проверена, понеже те ще изследват тази част на планетата. Известно време продължаваха да гледат картината на екрана. Рохан не беше вече така сигурен, че картината на екрана е град или развалини от град. За това, че геометрически правилните развалини отдавна вече са напуснати, свидетелствуваха тънките като чертички вълнообразни сенки на дюните, заградили от всички страни сложните форми, някои от които почти бяха затънали в пясъчния разлив на пустинята. Освен това геометричната констелация на тези развалини беше разделена на две неравни части от разширяваща се в посока към сушата черна, зигзагообразна линия — сеизмично разпукване, което беше разцепило на две някои от големите „сгради“. Съвсем ясно личеше как една от тях се е срутила и се е закачила с единия си край за отсрещния бряг, образувайки нещо като мост.

— Дайте светлина — чу се гласът на астрогатора. Когато стана светло, той погледна циферблата на стенния часовник. — Старт след два часа.

Разнесоха се смутени гласове: най-енергично протестираха хората на главния биолог, които бяха достигнали в пробното сондиране на двеста метра под повърхността. Хорпах даде знак с ръка, че няма да има никаква дискусия.

— Всички машини се връщат на борда. Да се дадат на съхранение получените материали. Прегледът на снимките и останалите анализи ще се провеждат нормално. Къде е Рохан? А, тука ли сте? Добре. Чухте ли какво казах? След два часа всички хора трябва да са на стартовите си места.

Операцията по завръщането на разтоварените машини се провеждаше бързо, но акуратно. Рохан остана глух към молбите на Балмин, който го молеше да го остави да продължи сондажа с още петнадесет минути.

— Чухте ли какво каза командирът — той поглеждаше ту вляво, ту вдясно и подканваше монтажниците, които на големи самоходни кранове се приближаваха към изкопаните ровове. Една след друга сондажните апаратури, временните решетъчни платформи и контейнерите с гориво пътуваха към товарните отвори; когато вече само разровената почва свидетелствуваше за извършената работа, Рохан заедно със заместник главния инженер Вестергард обиколи за всеки случай мястото на изоставените разкопки. После хората изчезнаха във вътрешността на кораба. Едва тогава се раздвижиха пясъците в далечния периметър, извиканите по радиото енергоботи започнаха да се връщат в редица, да се скриват в кораба, който после прибра под плочите на бронята пандуса и отвесната конструкция на асансьора, остана за миг неподвижен и после металическото свистене на сгъстения въздух, който продухваше дюзите, заглуши виенето на вятъра. Кълба прах скриха кърмата, в тях трепна зелено сияние и се смеси с червената светлина на слънцето; нестихващи гръмотевици разтърсваха пустинята и се връщаха отразени от скалните стени като многократно ехо; корабът бавно се издигна във въздуха и като остави зад себе си обгорен кръг върху скалите, остъклени дюни и парчета кондензирана материя, увеличавайки скоростта си, изчезна във виолетовото небе. Дълго след това, когато и последната следа от неговия път, означен от белезникава струя пари, се разсея в атмосферата, а подвижните пясъци бяха започнали да покриват голата скала и да изпълват изоставените разкопки, от запад се появи тъмен облак. Като летеше ниско, той се разля, разтегли се, обгърна с кълбата си мястото на кацането и увисна неподвижно. Остана така известно време. Когато слънцето започна силно да клони на запад, от облака заваля над пустинята черен дъжд.