Читателски коментари от д.

От целия нонсенс, на който викате мнение най ме забавлява критиката, че авторът не посочвал точни дати и години все едно това е документ за реално място и хора, а не „притча“, в чието начало се казваше, че:

„(…) Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст.“

Има един обрат, който е наистина неочакван и до някъде добър, но иначе е слаба книга. А финалът в още по-слаб и е създаден единствено с цел просължение.

Какво виждат очите ми — превод на „Гравитационна дъга“ на Пинчън. Сън или реалност е това? А щом преводът е на Красимир Желязков, който е превел и „Обявяването на серия 49“, не го поставям под съмнение. Последната съм я чел в оригинал и в превод няколко пъти и смея да кажа, че преводът е на много по-добро ниво, отколкото новите преводи на автора.

Не съм съгласен с констатациите ти, друже. Не знам как да започна, но искам да кажа, че първият път като затворих последната страница и си казах „Чакай! Какво изпуснах?!?“ И веднага почнах отново да я чета от начало, което не ми се е случвало от много време. Тогава установих, че съм чел с грешна нагласа книгата и съм изпуснал страшно много — едва ли не всичко. В тази книга главната героиня Едипа се бори едновременно с ентропията и съдбата, които са свързани и я тласкат винаги към ръба, докато тя е принудена да приеме Завещанието, което пък не е нищо друго освен синекдоха на самите Съединени щати. Отделно от всичко — това е най-компресираният текст, който съм чел. Всичката мазнина, всичко ненужно е премахнато, така че думите, изреченията са едва ли не под налягане, готови да избухнат всеки миг. Сумарно съм чел книгата три пъти в оригинал и два пъти преведена и все още не може да ми омръзне. Прочетох и другите две наскоро преведени на Пинчън, а опитах и „Гравитация на дъгата“ в оригинал, но нещо не ми се получи. „Обявяването на серия 49“ за мен ще си остане най-добрата книга на Пинчън, а също така една от най-хубавите книги въобще. Дайте й втори шанс, Пеков, няма да съжалявате.

И аз да похваля книгата като една от най-хубавите изобщо. Кутси има рядката дарба да е хем увлекателен, хем дълбок. В книгите му понякога някоя от двата елемента взима привес, но като цяло са добре балансирани и изградени. Любимата ми негова си остава „Господин Фо“.

В ютуб като напишете тутурутка — първи е гого и около шестата минута в скеча е любимата на водещия рубрика — въпроси от публиката. И по памет казва: „Пише ни… а, това е моят въпрос! Аз съм си го изпратил. Ето какво съм си писал: г-н водещ, Вие сте номер едно!“ И продължава с хвалебствията. От публиката. Които сам си е написал.

Много ми харесва варианта от началото на Бесове на Достоевски:

Ни следа тъма проклета

Сбъркали сме пътя знам…

Но пък тук имаме финале гранде:

„В небосвода се разпръсват

бесовете — рой след рой,

и сърцето ми разкъсват

с жални викове и вой…“

Азимов с неговия гимназиален стил на писане не може да бъде сравняван с Ле Гуин. А Магьосникът е просто разкошна книга.

От кое не сте впечатлена? От това, че това е документална новела на реално случели се събития, която успява да премине под повърхността на сухата фактология, за да изгради втори наратив, който пък се опитва да даде отговор на въпроса защо в Рая нахлуват чудовища и по-точно какво е превърнало хората в чудовища, за да извършат това, което вършат?

„Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.“

Книгата писах по-горе има страхо(вит)тен финал ама и какво начало има само!

Когато четете Петроний не забравяйте, че присъствате на раждането на съвременното повествование. Дето се вика — станете прави ако трябва.

Кутси е титан. Не стига, че стилистично е един от най-интересните и четими автори ами винаги пълни книгите си с идеи и провокации, които занимават ума ти дълго време след като си затворил книгата.

Нелепо беше как всички изгубили зрението си и веднага започнаха да мислят и да извършват самоубийства. И патосът с който всичко беше предстсвен този зрителен апокалипсис, а да не говорим за британщината на книгата. Най-големият проблем в един момент беше загубата ма чая в 4.

Ако и съдържанието е толкова безвкусно, колкото и заглавието ще пропусна.

Четох я в гимназията, когато бвшв модерно да сваляш цитати от книгите. Бързо се отказах от начинанието тъй като в случая с По следите… означаваше да препиша наново цялата книга. И в този ред на мисли — изяществото на езика не е революцията на Пруст, но определено прави четенето по-приятно.

В първият момент си мислех, че говориш за вагоните на Дъглъс Адамс ама после видях, че си по-нелеп от този сарказъм.

По-добре да си прочел три книги и да правиш топ три, че и да го защитваш викаш. Разбира се, че количеството трябва да е съчетано с качество. В този ред на мисли „На изток от Рая“ може да се класира с количество, защото е бая дебела книга, но откъм качество вече казахме ще е трудно да навакса обема си.

Адаме, в тази тема де факто си туш. Преди няколко мнение ти беше нанесен

И това с личното мнение и на мен ми/ на мен не ми харесва сме го играли вече. Има си обективни причини една книга да е наистина велика и в този ред на мисли обективни причини тази да не е от тях.

Може би малко прекалих наистина. Истината е, че харесвам Елин Пелин и не казвам, че трябваше да стане десидент ама чак такова обожание и то на човек като Георги Димитров и то като си живял във време на народен съд и пр. Разменяш няколко години човешки живот за покапване по писателското си безсмъртие, това правиш. Не че ще спре да се чете или нещо подобно ама подобни „разговори“ и мемоари не са красиви… издават нещо, което иначе не личи в прозата на Елин Пелин.

Поетическо бижу. Толкова много действие и чувства в толкова сбит формат.