Томас Пинчън
Обявяването на лот № 49 (1)

Глава 1

Един летен следобед госпожа Едипа Маас се завърна вкъщи от „Тапъруеър“ парти^[1], където домакинята изглежда бе прекалила с вишновката във фламбето, и разбра, че тя, Едипа, е посочена за изпълнител или, по-точно, изпълнителка на завещанието на Пиърс Инвърарити, калифорнийски магнат на недвижими имоти, който някога в свободното от бизнес време бе пропилял два милиона долара, но все пак бе оставил многобройни и достатъчно объркани авоари, за да се превърне работата по разпределението им в нещо повече от почетно задължение. Едипа застана в хола пред втренченото в нея зеленикаво, мъртво око на телевизора, произнесе името Господне и направи опит да се почувствува колкото е възможно по-пияна. Безуспешен. Паметта й започна да възстановява незначителни откъси и детайли: една хотелска стая в Масатлан^[2] и току-що затръшнатата й като че ли завинаги врата, която бе пробудила двеста птици долу във фоайето; изгрева над склона, където бе разположена библиотеката на Корнелския университет, невидян от никого, защото склонът гледаше на запад; един простичък, печален мотив от четвъртата част на Концерт за оркестър от Барток; гипсовия бюст на Джей Гулд^[3], винаги пораждащ у нея неопределени опасения, че някой ден ще падне върху тях, защото Пиърс го държеше на една много тясна лавица над леглото. Така ли е умрял — недоумяваше тя, — в съня си, премазан от единствения идол в къщата? Това само предизвика смеха й, висок и безпомощен.

— Направо откачаш, Едипа — каза тя на себе си или може би на стаята, която знаеше всичко.

Уведомлението идваше от лосанджелиската адвокатска кантора „Уорп, Уистфул, Кубичек и Макмингъс“ и бе подписано от някой си Мецгър. То гласеше, че Пиърс бил умрял още през пролетта, но от кантората едва сега открили завещанието. Мецгър щял да действува като съизпълнител и специален съветник, в случай на обжалване или заплетен спор. Освен това в едно допълнение с дата отпреди година Едипа бе посочена за изпълнителка на завещанието. Тя опита да си припомни дали по онова време бе ставало нещо по-особено, по-необичайно. През останалата част от следобеда — докато отиваше в центъра на Кинърет-Сред-Боровете^[4] да купи сирене „рикота“ от супермаркета и да послуша там Мюзак^[5] (влезе през мънистената завеса на четвъртия такт от Вариации по концерт за казу^[6] от Вивалди, изпълнение на Форт-Уейнския Settecento Ensemble^[7], солист Бойд Бийвър), докато береше в градината затоплени от слънцето стръкове риган и босилек, докато четеше рецензии за книги в последния брой на „Сайънтифик Американ“ и в очакване завръщането от работа на съпруга й, Уендъл („Мучо“) Маас^[8], приготвяше лазаня, мажеше хляб с настърган чесън, късаше лист по лист марулята, наглеждаше фурната и разбъркваше вечерния коктейл от уиски с лимонов сок — тя се питаше и чудеше, и размесваше дебелото тесте от дни, според нея (нима не би признала това първа?) почти еднакви или сочещи в една и съща посока, подобно на колода карти в ръцете на фокусник, сред които набитото око веднага ще забележи по-различните. Едва по средата на „Хънтли и Бринкли“^[9] я осени споменът за една нощ около три часа, през миналата година, когато й бяха позвънили. Откъде — тя нямаше да разбере никога (освен ако Пиърс не е оставил дневник). Гласът отсреща започна с тежък славянски акцент и се представи като втори секретар на Трансилванското консулство търсещ отлетял прилеп, модулира в комично негърско наречие, продължи със звънтяща от ругатни, псувни и цинизми враждебна „пачуко“ интонация на мексикански имигрант, после рязко, с гестаповски крясъци я попита има ли роднини в Германия и накрая завърши с гласа на Ламонт Кранстън^[10], същият, с който й бе говорил по време на пътуването им до Масатлан.

— Моля те, Пиърс — най-после успя да вземе думата тя. — Аз смятах, че ние вече…

— Но, Марго — напълно сериозно продължи Пиърс, — току-що се връщам от комисаря Уестън и от него разбрах, че онзи дядка от увеселителния парк е бил убит с отровна стрела, също като професор Коукенбуш^[11].

Или нещо подобно.

— За Бога — въздъхна тя.

— Защо не му затвориш? — благоразумно предложи Мучо, който се бе обърнал и я гледаше.

— Чух го какво каза — добави Пиърс. — Мисля, че е време Сянката да направи едно кратко посещение на Уендъл Маас.

Настъпи дълбока, недвусмислена тишина. Значи това беше последният от неговите гласове, които бе чувала — на Ламонт Кранстън. Телефонната линия би могла да води във всяка посока, на каквото и да е разстояние. През месеците след разговора безмълвната двусмисленост на телефонното обаждане се бе предавала на възкресеното в паметта й: спомени за лицето и тялото му, неговите подаръци, за думите му, които понякога бе симулирала, че не чува. Тази неопределеност бе отдалечила Пиърс от нея и Едипа почти го бе забравила. Сянката бе изчакала цяла година, преди да я навести. И ето сега — писмото от Мецгър. Навярно тогава, миналата година, Пиърс бе телефонирал, за да й съобщи за допълнението? Или бе решил това по-късно, в отговор на нейното раздразнение и индиферентността на Мучо? Едипа се почувствува беззащитна, надхитрена, унизена. Никога през своя живот не бе изпълнявала завещание, нямаше представа откъде да започне, изобщо не бе наясно как да обясни на онези от адвокатската кантора в Лос Анжелос, че не знае откъде да започне.

— Мучо, момчето ми!… — извика тя в пристъп на безсилие.

Мучо Маас, вече у дома, прекрачи прага на порталната врата.

— Днес претърпях нов крах… — начена той.

— Чакай да ти кажа… — подхвана и тя, но остави Мучо да говори пръв.

Той беше диджей, работеше в южната част на Полуострова^[12] и редовно изпадаше в кризи, предизвикани от угризения на съвестта заради професията си.

— Не вярвам, изобщо не вярвам в тая работа, Ед. Опитвам, но наистина не мога — обикновено мънкаше Мучо, умърлушен, много по-отчаян, отколкото тя изобщо би могла да бъде някога.

В такива случаи Едипа почти изпадаше в паника. Изглежда видът й, който говореше, че съвсем скоро тя напълно ще загуби самообладание, оправяше настроението му.

— Прекалено чувствителен си.

Да, трябваше да му казва толкова много други неща, но Едипа повтаряше само тези думи. Което, между другото, беше вярно. Няколко години той бе работил като продавач на стари коли и му бе станало безпощадно ясно какво означава за него тази професия — истинско терзание. За да премахне дори и най-незначителните следи от мустаци, всяка сутрин Мучо бръснеше горната устна три пъти контра, винаги с ново ножче, и неизменно се разкървавяваше, ала не слагаше оръжие. Купуваше сака без подплънки, а после отиваше при шивач, който да направи реверите още по-ненормално тесни, миеше си косата само с вода и я сресваше като Джак Лемън^[13], та да заблуждава още повече хората. Видеше ли стърготини от подострен молив, дори и най-дребните, целият се разтреперваше — хора като него използуваха подобни неща единствено за уплътняване на разбити предавки. Въпреки че бе на диета, не можеше както Едипа да подслажда кафето с мед, защото медът, подобно на всички други лепкави субстанции, го натъжаваше. Припомняше му с твърде много горчивина за онова, което — често смесено с машинно масло — коварно се процежда в луфтовете между буталото и стените на цилиндъра. Веднъж напусна демонстративно едно увеселение, само защото някой бе подхвърлил „паста със сметана“ и то, според него прозвучало злонамерено^[14]. Човекът беше сладкар, унгарски имигрант и говореше за своята работа, но Мучо си бе такъв: прекалено чувствителен.

Все пак някога той поне бе вярвал в автомобилите. Може би дори прекалено много. Как да не вярва, когато седем дни в седмицата пред очите му се точеше неспирното шествие на още по-изпаднали от него хора, негри, мексиканци, бели несретници. Те докарваха възможно най-окаяните таратайки — моторизирани метални олицетворения на самите тях, на семействата им и на онова, което сигурно е представлявал целият им живот, тъй беззащитни пред всеки, пред погледа на един непознат като него — шасито разкривено, подът ръждясал, калникът пребоядисан в оттенък, различаващ се от първоначалния едва забележимо, но все пак достатъчно, за да се отрази това на цената, а и на Мучо, който в подобни случаи почти изпадаше в депресия. Вътре отчайващо миришеше на деца, на евтино пиене от супермаркет, на две, а може би и три поколения пушачи или само на прах. Докато метяха колите, Мучо биваше принуден да гледа остатъците от техния живот и му бе невъзможно да определи кое е било изхвърлено (след като, предполагаше той, всяко нещо е било придобивано толкова трудно, че от страх трябва да бъде задържано колкото е възможно по-дълго и съхранявано) и кое просто (и може би с трагични последствия) загубено: захванати с кламер купони обещаващи търговски отстъпки от пет или десет цента, розови рекламни листовки, фасове, гребени с изронени зъби, обяви за набиране на работна ръка, откъснати от телефонния указател жълти страници с номера на фирми, парцали от старо бельо или рокли, които вече представляваха експонати от една отминала епоха (за бърсане на запотеното от дъха предно стъкло, та да гледаш по-ясно — филм, жена или автомобил, които са ти харесали, или полицай, който може да те спре просто така, за проверка). И всичко това поръсено и оцветено еднакво, като салата от безизходност и отчаяние, от сивия сос на пепелта, наслоените отработени автомобилни газове, прахта, телесните отпадъци. Прилошаваше му от тези неща, но по неволя бе принуден да ги гледа. Ако работеше в истинско тържище за стари коли, вероятно би могъл да издържи и да направи кариера: в края на краищата ожесточението, предизвикало всяка катастрофа, не се повтаряше толкова често и бе достатъчно отдалечено от него, за да го приема той за нещо чудотворно, защото свръхестествена е всяка друга смърт — освен нашата, когато удари часът й. Но при безкрайните, продължаващи с месеци наред разменни ритуали, взаимоотношенията никога не стигаха до насилие и/или кръв и, тъй да се каже, бяха прекалено благопристойни, та впечатлителният Мучо да ги изтърпява по-дълго. Въпреки че постоянното излагане на въздействието на неизменната сива болест бе успяло донякъде да го имунизира, той все пак изобщо не можеше да свикне с начина, по който собствениците, тези човешки сенки, прииждаха непрекъснато ден подир ден, само за да заменят една своя неизправна и очукана модификация за друга, също тъй безперспективна, движеща се проекция на нечий чужд живот. Сякаш беше нещо напълно естествено. За Мучо това бе ужасяващо. Безконечно преповтарящо се кръвосмешение.

Едипа не разбираше защо дори сега това продължаваше да го разстройва. Когато се ожениха, той вече от две години работеше в местната радиостанция АБЕ и тържището за стари коли край бучащата сива магистрала бе останало далеч в миналото, както Втората световна или Корейската война за по-възрастните съпрузи. Може би, Господ да й прости тази мисъл, щеше да е по-добре, ако Мучо бе ходил на война — японци по дърветата, шваби в танкове „Тигър“, корейци с тръби в нощта, — и сигурно щеше да ги забрави по-бързо, отколкото онова нещо, свързано с тържището за стари коли, което тъй угнетително продължаваше да го измъчва вече пет години. Пет години! Успокояваш ги, когато се събудят плувнали в пот или плачат на езика на лошите сънища, да, прегръщаш ги, те притихват и кошмарите им все някога ги напускат: Едипа го знаеше. Но кога Мучо щеше да го забрави? Тя подозираше, че диджейското място (получено с ходатайството на приятеля му, директор по рекламата на радиостанцията АБЕ, който всяка седмица посещаваше автоморгата, защото собствениците й често правеха поръчки за радиореклами), му даваше възможност да постави класацията на най-популярните двеста шлагера, а дори и изстрелваните с фантастична скоропоговорка информационни емисии — цялата тази измамна мечта на юношеските желания — в ролята на буфер между него и старите коли.

Прекалено много бе вярвал Мучо в автоморгата и никак в радиостанцията. И все пак, ако го видеше човек как планира в сумрака на хола като голямогабаритна птица по възходящо течение, устремен към запотения и пълен с коктейл шейкър, усмихвайки се от центъра на обхваналия го плътен вихър, би помислил, че всичко е спокойно до скука, прекрасно, безметежно. Докато той не отвори уста.

— Днес Фънч ме хвана натясно — въздъхна Мучо, наливайки си. — Искаше да обсъдим моето представяне в ефир, което никак не му харесвало. — Фънч беше програмен директор на АБЕ и най-непримирим враг на Мучо. — Сега пък съм бил прекалено секси. А ефирното ми излъчване трябвало да бъде като на млад баща или по-голям брат. Мацките звънят по телефона, молят, а всяка казана от мен дума била чиста проба похот. Ето защо от сега нататък задължително ще записвам на магнетофон телефонните разговори и Фънч собственоръчно ще изтрива онова, което сметне за неблагоприлично, тоест заключителните ми думи. Това е цензура, заявявам, шпионин гаден, викам му. И си излязох.

Подобни разговори двамата с Фънч водеха поне веднъж седмично.

Едипа му показа писмото от Мецгър. Мучо знаеше за отношенията й с Пиърс — всичко бе приключило година преди техния брак. Той прочете писмото и, премигвайки нерешително няколко пъти, се отдръпна.

— Какво да правя сега? — попита тя.

— А, не ме питай — отвърна Мучо. — Аз не знам дори как да пресметна нашия данък общ доход. Изпълнителка на завещание! Не мога да ти помогна. Поговори с Роузман. — Техният адвокат.

— Мучо! Уендъл! Всичко бе свършило отдавна преди той да напише името ми в завещанието.

— Добре де, ясно ми е. Но не става дума за това, Ед. Просто не разбирам нищо от тези работи.

И така, Едипа го послуша и на другата сутрин отиде на консултация с Роузман. Преди това бе прекарала половин час срещу огледалото в многократни напразни усилия да очертае, а после да преначертае върху своите клепачи тъмни линии, които неизменно се получаваха вълнообразно изкривени или ужасно нащърбени, защото не успяваше навреме да вдигне четчицата. Почти не бе спала след още един телефонен разговор, пак в три през нощта. От предхождащия го звън, долетял тъй неочаквано от нищото, сърцето й бе замряло в истински, неподправен ужас. В един миг безмълвен, в следващия апаратът вече бясно дрънчеше. Двамата с Мучо се пробудиха моментално и, докато траеха първите няколко позвънявания, останаха неподвижни, с разплетени крайници, без дори да пожелаят да разменят погледи. Най-после Едипа, която знаеше, че няма какво да губи, вдигна слушалката. Беше доктор Хилариус^[15], нейният психотерапевт. Но интонацията му беше почти еднаква с тази на Пиърс, когато той опитваше да имитира гестаповски офицер.

— Да не би да ви събудих? — сухо започна доктор Хилариус. — Гласът ви е толкова уплашен. Какво става с хапчетата, не действат ли?

— Не ги вземам — прошепна тя.

— Смятате, че са опасни?

— Не знам какво съдържат.

— Значи не вярвате, че е просто успокоително?

— А мога ли да ви имам доверие?

Едипа не можеше и следващите му думи обясниха защо.

— Все още търсим сто и четвърти доброволец за моста. — Сухо кискане. Мостът, die Brűcke, бе любимото му название на експеримента за изследване въздействието на ЛСД-25, мескалин, псилоцибин и други сродни халюциногени върху голям брой домакини от предградията, който общинската болница желаеше да проведе с негова помощ. Мостът навътре към себе си. — Кога ще ви включим в нашия график?

— Никога — отвърна Едипа. — Можете да избирате от половин милион други жени. Сега е три през нощта.

— Имаме нужда от вас.

Във въздуха над леглото като че ли се появи известният плакат с Чичо Сам, който сме свикнали да виждаме по стените на всички наши пощенски станции — искрящ с нездрав блясък взор, силно начервени хлътнали жълтеникави бузи и насочен право между очите й показалец. „Имам нужда от вас!“ Тя никога не бе питала доктор Хилариус защо, тъй като я бе страх от всеки негов възможен отговор.

— В момента тъкмо халюцинирам и не ми трябват никакви наркотици за това.

— Не ми го описвайте — бързо издума той. — Е, искате ли да споделите още нещо с мен?

— Да не би аз да ви позвъних?

— Тъй ми се стори — поясни доктор Хилариус. — Имах такова чувство. Не става дума за телепатия. Връзката с пациента обаче понякога е нещо много любопитно.

— Ала не и сега.

Едипа затвори. И след това не можа да заспи. Да не е луда, че да гълта хапчетата. По-скоро ще пукне, но няма да ги пие. Нали веднъж му бе казала, че няма никакво желание да я зарибяват.

— Значи не сте се хванали на моята игра? — бе свил рамене доктор Хилариус. — Тогава прекратете посещенията при мен. Вие сте излекувана.

Тя не ги прекрати. Не че психоаналитикът я владееше посредством някаква тайнствена сила. Просто бе по-лесно да не прекъсва сеансите. Би ли могъл някой й каже кога ще се излекува? Във всеки случай не и Хилариус, който сам бе признал това.

— Но хапчетата са нещо съвсем различно — бе се примолила тя.

Хилариус само бе изкривил физиономия в гримаса, каквато бе правил и преди. Той целият бе изтъкан от очарователни отклонения от общоприетото.

 

 

Неговата теория бе, че лицето е симетрично като петно на Роршах^[16], то описва своята собствена история като картинка за ТАТ^[17] и аналогично на подсказана дума предизвиква определен отговор, така че защо не? Дори твърдеше, че веднъж бил излекувал случай на истерична слепота със своя №37 — Фу Манчу^[18] (много от гримасите имаха номера и названия също като немските симфонии), тоест придърпване на очите с показалците, разширяване на ноздрите със средните пръсти, изтегляне на ъглите на устата с кутретата и изплезване на езика. На лицето на Хилариус гримасата изглеждаше наистина страховито. И действително, докато халюцинацията за Чичо Сам избледняваше, на нейно място изникна нарастващото лице на Фу Манчу, което остана пред очите на Едипа чак до сутринта. При това положение едва ли можеше да се каже, че тя е в подходяща форма за среща с Роузман.

Но Роузман също бе прекарал безсънна нощ в размисъл за гледания предната вечер по телевизията епизод от „Пери Мейсън“, любимия сериал на жена му, към който филм той изпитваше двойствени чувства, защото искаше да бъде едновременно преуспяващ адвокат като Пери Мейсън и, — понеже първото бе невъзможно — подронвайки авторитета на Пери Мейсън, съответно да го унищожи. Едипа влезе доста неочаквано, тъкмо когато нейният доверен семеен адвокат припряно пъхаше в чекмеджето на бюрото снопче пъстроцветни разноформатни листа. Тя знаеше, че това е черновата на „Адвокатската професия срещу Пери Мейсън. Едно недотам хипотетично обвинение“, започнато още след излъчването на първите епизоди по телевизията.

— Доколкото помня, преди вие не правехте впечатление на гузен човек — подхвърли Едипа. Те често посещаваха заедно едни и същи терапевтични сеанси и обикновено пътуваха комбинирано дотам в компанията на някакъв фотограф от Пало Алто, който си бе внушил, че е волейболна топка. — Това е добър знак, нали?

— Вие сигурно сте шпионка на Пери Мейсън — отвърна Роузман. И след кратък размисъл добави: — Ха, ха.

— Ха, ха — откликна Едипа. Спогледаха се. — Трябва да изпълня едно завещание — поясни тя.

— Ами че изпълнете го. Не ви спирам.

— Не е там работата — въздъхна Едипа и му разказа всичко.

— Защо го е направил? — озадачено попита Роузман, след като прочете писмото.

— Защо е умрял ли?

— Не. Защо ви е определил за изпълнителка на завещанието?

— Той беше непредсказуем и от него можеше да се очаква всичко.

Излязоха да обядват. В ресторанта Роузман опита да й пусне крак под масата. Едипа бе с ботушки и не почувства кой знае какво. Тъй като бе добре изолирана, реши да не вдига шум.

— Хайде да избягаме двамата — предложи Роузман, когато им сервираха кафето.

— Къде? — попита Едипа.

Това го накара да млъкне.

След завръщането им в неговата кантора той я посъветва: да проучи подробно счетоводните книги и вложенията, да легализира завещанието, да събере всички дългове, да инвентаризира авоарите, да получи оценка на имуществото, да реши кои предприятия да ликвидира и кои да запази, да изплати исковете и данъците, да разпредели завещаните суми…

— Ау, помощ! — възкликна Едипа. — Не може ли някой друг да го направи вместо мен?

— Аз мога — заяви Роузман. — Естествено, не всичко. А вие не сте ли заинтригувана поне малко?

— От какво?

— От това, което вероятно ще откриете.

Както се развиваха нещата, тя, изглежда, щеше да направи много и най-различни разкрития. Не за Пиърс Инвърарити или за своя милост, а за останалото, което дотогава бе убягвало от вниманието й. Обгърната от усещането за някакви буфери около себе си, за изолираност, тя бе забелязала отсъствието на яснота, сякаш гледаше леко размазан филм, който киномеханикът отказва да фокусира. И кой знае как, елегантно се бе самоподмамила да влезе в странната, наподобяваща положението на Марулка^[19] роля на умислено и тъжно момиче, на затворница сред боровете и солените мъгли на Кинърет, очакваща някой да я призове: „Хей, разпусни плитките.“ Този някой се оказа Пиърс. Зарадвана, тя издърпа всички фуркети и шноли, плитките се разпиляха надолу в изящна, шептяща лавина, обаче когато Пиърс бе изкачил почти наполовина кулата, някаква зловеща магия превърна косата й в голяма незакрепена перука и той лупна по задник на земята. Все пак накрая, вероятно използвайки някоя от многобройните свои кредитни карти вместо лост, Пиърс решително бе изтръгнал катинара на нейната кула и бе стигнал до нея по вътрешната вита стълба, с което и трябваше да започне, ако бе малко по-хитър. Ала всичко произлязло след това помежду им, всъщност изобщо никога не бе напускало стените на онази кула затвор. В Мексико Сити неизвестно как, веднъж те попаднаха на изложбата на красивата испанска художничка изгнаница Ремедиос Варо^[20]. На централното платно на триптиха, озаглавен Bordando El Manto Terrestre^[21], бяха нарисувани няколко крехки девойки със сърцевидни лица, огромни очи и златисти къдрици, затворнички в най-горната стая на една кръгла кула. Те бродираха нещо като гоблен, който излизаше през тесните прозорци навън в околното празно пространство и безуспешно опитваше да го изпълни, защото на него бяха изобразени всички градежи и твари, всички морета, кораби и гори на земята — гобленът всъщност представляваше целият свят. Неестествено разплакана, Едипа бе стояла дълго пред картината. Никой не забеляза — тя бе с тъмнозелени очила, тип авиаторски, които почти херметически обхващаха отвсякъде напълно очите й. В един миг се запита дали уплътнението около очите й е достатъчно стегнато, за да даде възможност на сълзите просто да продължават да текат, да запълват очилата отвътре и никога да не пресъхват. По този начин тъгата на дадения момент винаги ще остава с нея и тя ще вижда света, пречупен през тези предизвикани от конкретното преживяване сълзи, сякаш поради някакви непознати досега индекси на пречупване един плач се различава съществено от друг. Тогава под въздействието на картината, със сведен към нозете поглед, Едипа бе осъзнала, че това, върху което е стъпила, е било изтъкано в нейната собствена, отстояща на три хиляди километра оттам кула и само по някаква случайност е известно под името Мексико, тъй че Пиърс изобщо не я бе отвеждал отникъде и не е имало никакво бягство. От какво искаше да избяга тя? Такава, разполагаща с много време за размисъл пленница скоро разбира, че с височината и архитектурата си, кулата, както и нейната собствена самоличност, е нещо случайно и незначително, че онова, което наистина я задържа, е сполетялата я отвън и съвсем безпричинно безименна зла магия. Ако освен пронизващия я страх и женската хитрост не съществува никаква апаратура за проучване на това аморфно вълшебство, да разбере как действа то, да преброи силовите му линии и да измери обсега на влиянието му, тя може да прибегне към суеверието, да намери полезно хоби, например бродерия, да полудее или да се омъжи за диджей. Какво друго й остава, когато навсякъде около нея е кула, чиято магия е по-силна от рицаря спасител?