Читателски коментари от д.

По принцип съм негативно настроен към много хвалените произведения и разни там фаворити в ТОП класации и пр., но това тук не е просто книга, а цяла вселена и наистина си заслужава всички лаври, че и отгоре. Помня, че като си я купих на времето и нямах търпение да чета още и още — така ме беше обсебил Джойс. И после като я затворих все едно някаква дупка се образува в мен. И пак я подхванах.

Ето едно великолепно есе върху книгата: http://mediatimesreview.com/february05/joyce.php

Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.

Космология по йовковски.

стихотоврението ме е заразило и няма измъкване от него. Мине се не мине и се връщам да го препрочитам. И не знам защо ама в превод повече ми харесва. По-студено, по-мрачно ми стои. И краят

Ще ми се втори път да умра.

срещу

I should be glad of another death.

Доста обикновена на фона на шедьоври като Не е за старци тук и Кървавият меридиан. Втората я няма преведена на български език. Кормак ще се чете след време така, както четем днес старите майстори. Не споменавам имена, за да не правя излишни асоциации.

Лявата ръка на мрака и Освободеният също са много стойностни книги. Втората най-вече заради обърнатата парадигма — тоталитарната планета беше по-свободна от капиталистическия свят. А първата прилича на Магьосника, защото главният герой е като дете, попаднало в света на възрастните.

Роман та дрънка ти казвам. Препрочитам Поколение П на Пелевин, че да си оправя вкуса малко от подобни романи. А спамът се дължи на това, че дълго време не бях влизал при коментарите. Смирено поднасям извинения за което.

пубертетският стил затова ли изпъкваше толкова грозно. И бих му го простил. Ама това с пеенето върху вагона и Играта на Ендър на края мина всякакви граници на търпението ми. Защо я прочетох, ли ? Ми точно, за да разбера до къде би потънал автора. Е, доста на дълбоко беше.

Една запетайка си изпуснал, заради която и аз дълго време не разбрах за какво иде реч в английския текст. Но да — българският преводач се надявам вече да се е преориентирал към друга професия.

Пич, добре че не са дали на тебе да превеждаш книгата.

Двеста-и-първата Лора,

Нека все пак се разберем, че профанщината не се толерира наоколо. Съжалявам. А твоят коментар за книгата е еманация на профанщината.

Имахме същият спор при „Престъпление и наказание“. Не с тебе. С лора 199 или 192. Вече не мога да Ви запомня. Името Ви е легион. Претенциите Ви за уважение също.

Сполай ти.

Прочети и аз какво написах. Мьорсо не е Разколников защото въпреки освободен от моралността на обществото, той е освободен и от всякаква емпатия, която може да му придаде някакви човешки черти. Той не просто не прояви съчуствие — той прояви агресия, извърши убийство и въпреки това не можеше да проумее нередността на ситуацията. Иронията беше, че не бяха отнетите човешки животи, от което се интересуваше съдебната система,а неговата неспособност да се защити по въпроса и да прояви някакви наченки на нормалност. Ненормалността биваше атакувана от обществото и наркая беше унищожена — все едно здрав организъм заличава микроб.

Интересно ми е, че ти така пишеш за „безучастния съсед“, неутралният нито враг, нито приятел, че все едно защитаваш тази позиция. Това честно казано звучи като свръхегоизъм. Пък и съгласи се, че всеки има право на избор и не е нужно да си в обществото, за да си изживееш живота. Но когато избереш обществото, малко или много си въвлечен в обществените връзки и трябва да се съобразяваш с тях. Ако искаш да избягаваш от тях — хващаш гората и забравяш за задълженията, които имаш.

Донякъде ми се струва, че разбирам забележката ти. И все пак Мьорсо е чужд на обществото и моралните му устои, без Камю да уточнява дали той все пак има „родина“. В този смисъл извънземният би било също добро заглавие, но по онова време мисля, че е нямало подобно понятие.

Отделно си мисля, че той не е положителен герой, който получава свободата си чрез отърсване от моралните устои на обществото. Той по-скоро е една парадигма за обществото. Човек, който не би трябвало да съществува с подобен запас от добродетели. Накрая получава нещо като просвещение за живота и смъртта, но това все пак не го прави положителен герой. Не се отъждествява с Разколников да речем, въпреки че Камю настоява, че той е Христосов герой.

Много хубава книга. Първи сблъсък с Пелевин и определено ме жегна. Богат вътрешен свят с отявлен уклон към източния мистицизъм. Но вместо да го пресъздава по един пасивен начин, авторът се нахвърля върху темата по особено експресивен начин, постоянно съчетаващ минало и настоящо, наркотици и философски размисли, неверотни случки с прозаични размишления за живота и същината му. Или по-скоро нейната липса. Като прочетох последната страница, все едно аз пътувах за Вътрешна Монголия. Както казва Урсула ЛеГуин — един достоен наследник на традицията на Гогол и Булгаков за разчупване на реалността и преминаване на друго ниво. Магически реализъм по руски.

Да не говорим, че Пелевин е чудесен писател и като стил и бих илюстрирал това с едно от първите изречения в книгата:

„По пейките седяха все същите вцепенени баби; горе, над черната мрежа от клони сивееше същото небе, подобно на овехтял дюшек, провиснал до земята под тежестта на заспалия Бог.“

И поздрави на NomaD, чиито обяснителни бележки под линия понякога бяха много полезни.

Идвах да напиша абсолютно идентичен коментар. Хареса ми визията на Анарес — имаше известна меланхолия все едно Урсула пише за място, което отдавна е напуснала, а не за такова, което е измислила, но това и е силата на нея. Всичко останало по-скоро поркиваше стандартите на жанра включително свободните съчинения върху физика. Като цяло не съжалявам, защото ЛеГуин определено е нещо специално в литературен план, но въпреки това — на светлинни години както каза и от „Лявата ръка на мрака“ и от „Магьосникът от Землемория“.

Авторите, които си цитирал пък мен не ме забавляват. Аз по-скоро бих се спрял на Пикник край пътя (единствената на Стругацки, която харесах), Книга за Лейбовиц, Лявата ръка на мрака, почти всичко на Филип Дик, Магьосникът от Землемория. Просто според мене това са фантастики с добавена стойност и фантазьорският елемент не е просто фон ами има реално значение за замисъла на автора. Той го е използвал умно, без да влиза в излишности. Прочети Магьосникът от Землемория и съпостави с Хари Потър например.

Не съм фен на теориите на конспирацията, но все пак е интересно да ср помисли върху въпроса защо Великите сили оставят Хилер свободно да нарушава Версайския договор и да се превъоражава, а Щатите и заеми му отпускат за тези цели. В смисъл — той че е зъл — зъл е ама другите в паралелна вселена ли да живяли до 1939-а ?

Аз пък съм стругар и намирам романа за средняшка работа. Романтизиран бандитизъм — без задълбоченост или нравственост. В литературен план не се сещам, но в кино аспект „Погребението“ на Ферара е като антидот на захаросаната мафиотска фамилия и Радените им вълнения.

Авторът като че ли се е опитал да направи кретенски преразказ на Уелбек …

Да ли …

Не ли …

Много стойностна книга. Да не кажа, че е една от най-добрите, които съм чел. Минава за детско четиво, уж, но авторката отново надхвърля многократно заложените от жанра граници и се впуска смело в експлоатиране на съзряването като мъчителен процес на самопознание. Светлината, тъмнината, силата и балансът. Може и да е малко екстремна, но ако умееш да пишеш така добре като Урсула Ле Гуин — всичко ти е позволено. Може да има магьосник в името, но книгата е лишена от всякакъв кич и фантастичния елемент е по-скоро средство,а не цел. Направо ме е страх да отворя продълженията, за да не си разваля доброто впечатление.

Корицата на Галактика както винаги е впечатляваща, но много ми хареса изданието с рисунки на Рут Робинс: http://www.lwcurrey.com/pictures/149064.jpg

Ами аз споделих вече, че ме впечатлява Дик с неговия антропоцентризъм — без значение колко грандиозен е сюжетът, който изгражда, той се интересува от най-малките градивни частици на повествованието, а също така, когато прочетеш повече от неговите книги, разбираш и колко майсторски той вплита автобиографията си- с проблемите с наркотиците, трудностите с жените, емпатията и пр.

Това с изкуството беше шега, но от друга страна искаше да наблегне и върху идеята за оригиналността. Според мен не много сполучливо, де. За мен това беше най-измъчената част от цялата палитра, която представляваше книгата. Добрите японци и лошите немци нямаха чак такова значение, доколкото значение имаше книгата, която представяше „невъзможна“ реалност и именно това е водещо отново в много от творбите на Дик — идеята за реалността и нейните граници. В най-добрите традиции на фантастиката, той не впечатлява с екзотика, а с идеи.

Отделни моменти от книгата определено може би не са кохерентни или пък не са дотам логични, но отново смятам, че Дик обръща внимание повече на героите и в това отношение понякога фабулата страда.

Трудно ми е да защитавам надълго и широко книгата, защото наистина отдавна я четох, а и винаги съм твърдял, че с Дик ме свързва повече субективна любов от пръв поглед, отколкото нещо друго ;)