Читателски коментари от д.

Мен пък винаги това ми е харесвало на Дик — как обръща внимание на Човека, а не на Времето. Пресъздава бъдещето с много естествено чувство, все едно знае с точност какво ще е то и по какъв начин ще въздейства върху индивида. И също ми харесва, че пише „между другото“. И че краят е от никъде. И изобщо — твоите критики са моите похвали за книгата.

Мили хора, да не забравяме, че „Няма нищо по-лошо от това, някой да не хареса нечия любима книга.“ Всичко останало в темата е като апологетика на лошия вкус. In finem.

А моля-моля. Писнало ми е от конформизъм и зачитане на личното мнение по отношение на непреходни неща в този форум. Понякога търпя, друг път не се издържа. Смятам, че следва да си имаме уважението — първо помежду си и после спрямо истинските стойности в литературата. Това не е просто някаква си книга, написана вчера, която утре всички дружно бихме забравили. Това е образец. И по-скоро всеки ще се замисли защо книгата има такава репутация и ще я прочете пак след 5-10-20 години или когато е готов, вместо да се впуска смело в изразяване на лични мнения от рода на „уж прехвалена“. От подобно деградиране на вкуса и поставянето под съмнение на посоките в изкуството, никой не печели. Напротив.

Та последно: Достоевски, Гогол, Пушкин са напудрено френско копие с немски орнаменти, така ли?

Ако беше споменал само Пърсинг може би щях да се замисля над добавката ти- не Че ще тръгна да чета Ръсел и да открия че все пак няма нищо общо и че Пърсинг р другата страна на Керуак.

Но в комбинация с Хесе и сравненията между старата и новата руска школа в лицето на Достоевски и Стругацки наистина по-добре да си беше замълчал. Не те познавам, нямаше нищо да си мисля за тебе. Сега ми е малко жал.

Да ти имам дълбоките и стойностни произведения на световната литература. И от какъв зор сравняваме Булгаков с Пърсинг. И за протокола: последният ми е безкрайно безкрайно скучен.

Всъщност книгата има само една тема: самотата. Започвайки от отделния индивид, през обществото до (тук се включва Дик) извънземния разум. Предсказания,наркотици,Марс, виртуална реалност — всичко е за да се запълни безмерната пустиня вътре в нас. Да не говорим за религиозните препратки и теологични дилеми, заложени от автора. За мен е най-доброто нещо написано от Филип Дик. Андроидите ми е по-любима, но там е до субективна нагласа. Трите стигми си е обективно една от най-добрите книги на ХХ век.

ПРЕХВАЛЕНА :о

По-добре нищо на Достоевски не захващай повече. Всичките са предвидими и се четат мъчно.

Иначе не знам какъв камък трябва да си, за дв не се трогнеш/изплашиш от ада, в който се хвърли Разколников и всички небесни и хтонични герои, които се появихя по пътя му. Толкова проста и класическа и същевременно толкова напредничева и неповторима — такава, каквато никой друг и само Достоевски може да сътвори.

и тука, както при толкова много американски автори се разчита почти изцяло на повествователния талант на писателя. Но ме забавлява, признавам.

Много откачена новела, както повечето неща на Колдуел. Мислиш си, че си свикнал с Фокнър и Капоти и си четеш спокойно, след което Колдуел ти сервира нещо грандиозно като дупка в оградата или хтонична проповед от проповедник-шарлатанин, която обаче помирява небето и земята. Хем като краят на „Врява и безумство“, хем не.

Изненадах се и че новелата определено нито му е от известните, нито има кой знае каква популярност по широкия свят.

Това, че книгата минава на криминална не я оправдава за тоталната липса на някаква идея — добра или лоша. Беше освободена от всякаква тежест. Прочетох я, защото ми я подариха и непременно искаха да знаят дали съм я прочел. А аз през цялото време си мислех, че си нямам друга работа освен да се занимавам с Джон Гришъм 2 и неговите адвокати, навестени от съвест.

аз пък бих парафразирал по този начин:

„Няма нищо по-лошо от това, някой да не хареса нечия любима книга.“

това може да стане като мото на цялата дискусия тук. Пък и на цялата секция с читателски мнения :)

Жени, докато стопля, че 2D съм аз мина време, признавам. Всъщност цифрата е номерът на коментара, а аз съм просто д. — съкратено от дурак. Радвам се, че персийско-кергизкия астролог и мистик ме е споменал и обезсмъртил, но ми стана интересно дали е включил нещо и за празноглавки като тебе, които блеят ли блеят по поетичните бонбонки с дъх на „мъдростите на живота“. Преклон !

За мен беше изключително слаба книга. По всички параграфи. „Играта на Ендър“ също не ми хареса в по-голямата си част, но леко се оправи в края и май писах и там, че едва ли не даде заявка за нещо повече но не би. Криминален роман и мелодрама,заигравания с религията, суперендър и суперкомпютър в сюжет, който може да мине за нещо, написано от Азимов.

100 страници преди края ми беше предела и после съм я чел по диагонал, за да мога час по-скоро да я затворя.

да не е Румяна Станчева преводач, а ? справка: http://stasja.blog.bg/izkustvo/2012/01/02/mircha-dinesku.875779

Сънуват ли андроидите…., Мъжът във високия замък и Камера потъмняла на Филип Дик също. На мен ми харесват сто пъти повече, но аз съм си аз. А за дистопичност — не е толкова хард и натурално, но се усеща. Във втората режимът е явен — в първата и третата си е явен емпириосимволизъм.

Трябва да си направя тениска „Аз обичам Филип Дик“ :)

Закуска за шампиони.

Взех я от сергия за 1 лв. и си признавам, че ме привлече поетиката на името първоначални — и представа нямах, че е награждавана книга и пр. В началото малко трудно я започнах, но като се настроих за всички особености на създадения от Ле Гуин свят лесно я довърших. Повествованието и фабулата сами по себе си са много добри и заслужават адмирации, но паузите за разкриване на душевността на измисления от авторката свят чрез сказания и предания си бяха crème de la crème. След като я прочетох главите с тях + стиховете за лявата ръка на мрака още няколко пъти. Митологията е сборен жанр с неясни граници между реалното и и-реалното, обогатяван от устното начало, където всяко следващо поколение влага нещо о себе си, поради което е адкси трудно да се имитира успешно/правилно (ака фентъзи). Ле Гуин се справя доста добре обаче…

Хардкор прозата на Дик, към която не трябва да посягаш ако не си готов за нещо наистина различно. Книгите на Уелш са като детска литература пред това, при все че компенсират със скандалност. Докато Дик не иска да впечатлява. Камерата е автобиографична книга, отразяваща времето, когато поредната жена на писателя го е напуснала и той е почнал да кани какви ли не наркомани в къщата си само и само, за да не е сам. Това ръка за ръка с тъмната страна на наркотиците и загубата на идентичност и човешки черти до положение смътно като през огледало…

tl;dr не е за почитателите на „хубавата фантастика“, при все, че е на Дик. И все пак е парен локомотив без пътници.

аман от претенционисти — ама да е дълбока, ама да е плитка, ама да е хубава, ама да не се мисли много. Спри да четеш най-добре и се отдай на сериали.