Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (9)

6

Обедните часове в „Магнолия Дайнър“ не бяха подходящи за дълбок размисъл — факт, който Джо-Бет приемаше с благодарност точно в този период от живота си. Вече беше загубила значително време в притеснения за връзката си с Доуг Ролинс и си бе изплакала очите, откакто го напусна преди два дни. Сълзите от разочарование бяха лукс, който досега не си бе позволявала и този подход в момента не й се струваше най-подходящ. Може и да не притежаваше кой знае какво, но винаги бе държала на гордостта си.

Като вдигна пълния поднос над рамото си, Джо-Бет грабна със свободната си ръка каната с току-що сварено кафе и излезе заднешком към салона. Преди да се обърне към клиентите си, тя се усмихна с най-хубавата си усмивка. Добрата сервитьорка винаги оставя личните си проблеми вкъщи. И сега нямаше да направи изключение само защото някакъв глупак й бе разбил сърцето.

— Здрасти, Бърт. — Тя остави подноса на поставката за сервиране и започна да сервира храната, като допълваше чашите с кафе, докато обслужваше масата за четирима. — Как е новото ти внуче?

— Добре, много добре, мила. Главата му прилича на топка за боулинг, но моята Дарси е много горда с него.

— Много хубаво. — Джо-Бет прогони пристъпа на завист към късмета на Дарси. — Кажи й да дойде някой ден тук със сина си. Много искам да го видя.

— Разбира се.

Като измъкна бележника за поръчките от предния джоб на колосаната си бяла престилка, Джо-Бет издърпа молива иззад ухото си и се премести на следващата маса.

— Здравейте, Хоумър, Майра. Пак ли пържено пиле? — Тя си записа поръчката им и пъхна обратно молива зад ухото си, докато съзерцаваше семейство Маколи — двамата старци седяха в любимото си сепаре и се държаха за ръце. Джо-Бет опита да си представи себе си и Доуг, сгушени в ъгловото сепаре след около трийсетина-четирийсет години, но не успя.

Едва сдържайки сълзите си, тя смени каната с кафе с кана с подсладен чай и се наведе, за да налее на възрастната двойка.

— Оставете си място за десерт. Ина е направила ягодов пай с ревен днес.

Джо-Бет работеше с отработена прецизност, приемаше поръчки, допълваше чаши и разменяше по няколко приказки с редовните клиенти. Имаше нещо успокоително в рутинната работа, също и удовлетворение, когато към нея се отправяха одобрителни погледи. Четирийсетият й рожден ден дойде и мина, но „Лореал“ поддържаше къдриците й все така червени, а тя искаше да вярва, че фините бръчици около очите й придаваха решителност на иначе според нея твърде кукленското й лице. Като приглади надолу престилката си, тя започна да се самоубеждава, че така може би е по-добре.

Животът продължаваше след Доуг Ролинс, както през дългите години, прекарани в грижи за възрастните й родители, после и след смъртта им.

Предстояха й много хубави години, които можеше да посвети на себе си, ако решеше. Време, през което можеше да завърши колеж, за което винаги бе мечтала, да превърне къщичката, която бе наследила, в истински дом. Щом Доуг не искаше да бъде до нея, докато постигаше мечтите си, щеше да ги осъществи сама или щеше да последва съвета на доктор О и да си намери някой, който нямаше само да й казва, че я обича, а ще го докаже. Някой, който ще иска да има дете от нея, преди да стане време да постъпят в старчески дом.

Камбанката на входната врата звънна и по гръбнака на Джо-Бет пробягаха тръпки на очакване. Още преди да се бе обърнала, за да погледне, знаеше, че това е Доуг. Сърцето й заби по-силно, както винаги, когато го зърнеше, но тя се постара да не се издаде.

Защо, след трите години, прекарани заедно, дланите й продължаваха да се изпотяват, а сърцето й учестяваше ритъма си при вида на големия мъжага, тя все още не можеше да си отговори. Същността на Ърл Уейн Ролинс-младши отговаряше на външността му. Той беше просто един застаряващ футболен защитник с профил все едно мачкан от валяк. Русата му, вече прошарена коса бързо отстъпваше назад, а атлетичната му фигура губеше битката със средната възраст.

Джо-Бет избърса дланите си в късата пола на униформата и се стегна.

— Джо-Бет?

Тя успя да кимне любезно, преди да му обърне гръб и да се заеме със задълженията си, но си отдъхна с облекчение, когато той има благоразумието да подмине обичайното си място в нейния сектор на обслужване.

С периферното си зрение тя го наблюдаваше как си бъбри с Джаки на касата и казва нещо забавно на Емили на бара, където седна на едно свободно високо столче.

Джо-Бет се намръщи. Доуг със сигурност нямаше вид на мъж, който току-що е загубил любовта на живота си. И повече от сигурно беше, че не изглеждаше като човек с разбито сърце.

Пръстите на Джо-Бет стиснаха силно дръжката на каната с леден чай, докато Емили примигваше с ресници пред Доуг и се наведе над плота, излагайки на показ гърдите си, побрани в сутиен с размер два пъти „Д“. Когато Емили се обърна и се запъти към кухнята с изпъчени напред гърди, погледът на Доуг бе прикован в задните части на блондинката.

Като остави каната, Джо-Бет мина през вратичката на бара покрай Доуг. Без да каже думичка, тя отвори витрината с пайовете, свали ягодовия пай с ревен от рафта и отряза две големи парчета за семейство Маколи и остави остатъка на бара. Усмихната до ушите, Емили сервира на Доуг голям хамбургер.

Големият глупак й намигна и отхапа от сандвича, без да съзнава, че се разминава на косъм със смъртта. Задъвка с наслада, после го остави в чинията, за да отпие голяма глътка чай.

Джо-Бет поднесе десерта на семейство Маколи и се върна, като застана точно срещу Доуг от другата страна на бара.

— Здрасти, Джо-Бет. Изглеждаш страхотно.

— Така и се чувствам — излъга тя. — Не съм била по-добре.

Те се изгледаха изпитателно и тя отново почувства как проклетото й сърце заби учестено. Под погледа му костите й се размекнаха и почувства топлина, а пулсът й се ускори неимоверно. Несъзнателно хвана с две ръце формата с пая.

— По дяволите, Джо-Бет! — Гласът му бе тих и изразяваше повече, отколкото тя можеше да долови. — Кога ще забравиш за тази глупава приумица с женитбата и ще се върнеш вкъщи?

— Моля?

— Къщата е празна без теб.

Джо-Бет преглътна. Искаше й се да привлече главата на Доуг и да я притисне към гърдите си. Или да я тресне в стената. Изборът беше труден.

— Не ми говори за празноти. В момента съм толкова сама, колкото никога не съм била в този живот. Само че не си търся компания. Искам човек, с когото да споделя живота си. Което означава, че искам подпис като гаранция.

— Джо-Бет, ако се успокоиш и се прибереш вкъщи, сигурен съм…

— Няма да се върна, Доуг. Не сме деца и вече не искам да съм гаджето, с което живееш.

— Ама, Джо-Бет, скъпа…

— Не ми викай повече „Джо-Бет, скъпа“. И не идвай в работата ми, за да сваляш други жени!

— Ти си тази, която се изнесе. Ти си тази, която каза…

— Много добре знам какво казах. Не е нужно да ми го навираш в лицето. Ти си този, който явно не разбира. — Пръстите й опипваха нервно накъдрения край на формата за пай.

— О, много добре разбирам. Точно както каза Мат Расъм. Най-голямата ми грешка е, че не се изясних от самото начало. Обичам те, Джо-Бет, но не искам да се женя. Бях женен и не е толкова страхотно, колкото си мислиш.

В салона се възцари тишина, когато обядващите отказаха да се преструват повече, че са заети с храненето. Джо-Бет откъсна очи от Доуг, за да огледа помещението. Дори семейство Маколи ги гледаха втренчено и с любопитство. Емили се изкикоти силно.

— Добре, успя лично да ме унижиш. — Нейният глас ли бе станал писклив и треперлив? — Защо не публикуваш обява във вестника — Джо-Бет дава страхотно мляко, но не става за съпруга.

Доуг я изгледа с такова възмущение, че тя почти успя да се овладее. Ако тогава се беше извинил или поне я бе уверил по някакъв начин, че никога не я е възприемал по този начин, тя може би нямаше да предприеме решителната стъпка. Само че смирението никога не е било силната страна на Доуг.

— Е, това беше най-глупавото нещо, което си казвала някога.

— Глупава? А сега ме наричаш и глупава!

Ръцете й се вкамениха. Срамът пропълзя по гръбнака й, подклаждайки гнева, с който можеше да се справи много по-лесно, отколкото с болката и отчаянието, които изпитваше. Лицето на Доуг бе придобило онова дразнещо изражение, което говореше, че той е спокойният и по-рационалният от двамата, а тя беше някаква празноглава женска. Тогава пръстите й стиснаха силно алуминиевата форма за пай.

— Най-голямата глупост, която извърших, бе да пропилея цели три години с теб. — Следващото нещо, което разбра, беше, че е вдигнала пая с дясната си ръка, премервайки тежестта му. — Но ми е мъчно да те напусна, без да ти оставя нещо за спомен.

Всеки умен мъж би се отдръпнал или поне би оставил малко дистанция между себе си и разгневена жена с вдигнат в ръката пай, но Доуг просто си седеше там и я гледаше намръщено, а лицето му се намираше само на няколко сантиметра от остатъка от ягодовия пай с ревен.

— Постъпи, както намериш за добре, Джо-Бет. Само че в това няма капчица разум. Цялото ти поведение е безсмислено, откакто започна да се обаждаш на онази доктор О.

Тя много добре знаеше, че така няма да реши нищо и със сигурност нямаше да я наградят за професионализъм, но дори цяло стадо бизони не биха могли да я спрат да остави пая в този момент.

Чу как присъстващите ахнаха в един глас, когато вдигаше пая и го залепваше с все сила точно в средата на омразното лице на Доуг. Никой не проговори, когато го завъртя няколко пъти, докато ронливото тесто не се залепи хубаво по физиономията му.

Доуг продължи да седи напълно неподвижен. Почти не мигна, когато лепкавият червен сироп започна да се стича по брадичката му. За момент тя почти си помисли, че ще изплези език и ще го опита, както правеха по телевизията, но по лицето му не помръдна дори едно мускулче.

Стресната от онова, което бе направила, Джо-Бет също замръзна на мястото си. Тишината бе нарушена също така внезапно, както бе настъпила. Около нея се разнесе развълнуван шепот, но идваше някак си отдалече, все едно се случваше на някой друг. Едва бе в състояние да мисли, камо ли да му отвърне с реплика, казана на място. Освен това вместо въодушевлението, което очакваше, чувстваше само съжаление… и напиращите сълзи, които отказваше да пролее.

Джо-Бет остави празната форма за пая на бара пред себе си. После отвърза престилката си и я остави на пластмасовото столче.

Тъпа болка сви сърцето й, когато се обърна към мъжа, с когото се бе надявала да остарее, но сега беше твърде късно за съжаления. Бавно изопна гръб и погледна Доуг Ролинс право в очите — по-точно в окото, онова, което не беше покрито с трохи.

Усмихна се леко и с извинително свиване на раменете извади бележника за поръчки от джоба си и го подаде на Емили. Едва ли щеше да има проблем да я освободят от работа този следобед.

— Сигурна съм, че Емили ще ти помогне да се почистиш, Доуг. Аз ще се погрижа за сметката ти — замълча за секунда, за да огледа щетите, преди да изстреля прощалната си реплика, — но както изглежда, десертът е върху теб.