Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (13)

10

— Никой от екипа ти не е споменавал за предишната ти кариера като наемен убиец.

Мат лежеше на пода, където го бе изпратил ритникът на Оливия.

— Добре ли си?

Той обърна глава към нея и бавно отвори очи.

— С какво, по дяволите, ме удари?

— Недей да говориш. — Оливия клекна до него и допря до челюстта му една от кухненските кърпи, в която бе сложила лед.

Мат бутна ръката й настрани и с мъка седна, после внимателно опипа челюстта си. Когато докосна натъртеното място, примижа от болка.

— Господи, Оливия. Какво стана?

— Ето. Дръж това тук. — Тя постави в ръката му импровизираната торба с лед и я насочи към челюстта му, забелязвайки гримасата му, когато студеното докосна пулсиращото място. — Това беше въртеливо странично ритане с крак. Не видях, че си се навел.

— Тренираш кикбокс?

— Е, не съм професионалист или нещо от сорта. — Тя протегна ръка, за да му попречи да махне леда. — Дръж леда върху удареното място, Мат! Ще стане голяма синина, която ще носиш дълго време.

Тя се изправи и отстъпи крачка назад.

— Откога тренираш кикбокс?

— Бях в аматьорската лига няколко години.

— Така значи. Вероятно благодарение на това все още съм жив. — Той се облегна назад, така че подпря раменете си на дивана и седна, като вдигна прибраните си колене към брадичката. — Колко време бях в безсъзнание?

Оливия потрепна. Той затвори очи и въздъхна:

— Няма нужда да щадиш чувствата ми, Оливия. Радиостанцията записва с камерата по двайсет и четири часа в денонощието. Вероятно вече превъртат записа на забавен каданс.

— Беше в безсъзнание само за около минута. Много малко време.

— О, много добре. Боях се, че ще се изложа или нещо такова.

— Искаш ли да извикам лекар?

— Не, не искам. — Той понечи да стане, но явно размисли. — Мислех, че се занимаваш с бягане.

— Занимавах се, докато не стана твърде трудно да излизам и да се потя пред очите на хората. Ще се изненадаш какви ограничения ми налагат моите слушатели. Налага се да се съобразявам с мнението им.

— Да. Обзалагам се, че им става наистина много драго от способността ти само с един ритник да изпращаш мъжете в страната на сънищата. Нали се предполагаше, че професионалистите, призвани да помагат на хората, не трябва да си служат с насилие? Искам да кажа, какво се получава? Защитаваш докторат по психология и магистърска степен по бойни изкуства?

Телефонът звънна и моментът за отговор отмина. Оливия го остави облегнат на дивана и стана да вдигне слушалката.

— О, здравей, Чарлс. — Тя се върна с безжичната слушалка при Мат. — Не, добре е. Не, не се налага да се обаждаш на 911. — Тя покри долния край на слушалката с длан и погледна към Мат. — Иска да ти изпрати „Бърза помощ“. Казали му, че може да си издейства епизод в телевизия „Риалити“.

Тя му подаде телефона и застана до него, за да подслуша разговора.

— Не, Чарлс. Не се обаждай на никого. Добре съм. Оливия просто ми размаза физиономията. Не е голяма работа. — Устните му се извиха в широка усмивка, която се превърна в болезнена гримаса. Той премести леда на друго място върху челюстта си. — Да, ако някой отново реши да нарани някого, ще се погрижим първо на теб да се обадим. — Мат многозначително завъртя очи, движение, което не изискваше употребата на челюстта. — Да, обещавам. Да, веднага ще стана от пода. Дочуване, Чарлс.

Мат изключи телефона и бавно се надигна.

— Не му стана много приятно, че няма да може да си направи реклама с нашия сблъсък и не иска да ме гледат как седя на пода. Явно болката и страданията ми не се виждат на екрана.

Той заобиколи и се пльосна на дивана, като помаха жизнерадостно, минавайки пред камерата.

— Чарлс се е превърнал в голяма пиявица, нали?

Оливия седна на ръба на канапето и притисна леда към челюстта на Мат.

— Че защо не? Накара ни да изпълняваме номера като дресирани шимпанзета, докато си седи отвън и ни ръчка с пръчка през решетката на клетката.

— Е, едната маймуна е жадна. Какво ще кажеш за по едно студено питие от хладилника?

— Май съм те наранила повече, отколкото предполагах. Можеш ли да си движиш ръцете и краката?

— Раните ми не са само физически. Ти ме нокаутира пред очите на хиляди зрители. Помисли си само за наранената ми мъжка гордост. Става дума за неизмерима емоционална болка и страдание. — Изражението му остана трагично, но в очите му имаше някаква нечестива искрица. — Бих казал, че ми дължиш специално внимание.

Оливия отиде до хладилника и извади „Нюкасъл“, като му я поднесе с поклон.

— За Вас, Ваше наранено височество.

Мат отпи голяма глътка от бирата.

— Ааа, чувствам как раните ми вече започнаха да заздравяват. — Той отпи втора глътка и остави бутилката на масичката до него, когато Оливия понечи да се оттегли. — Обаче чувам как стомахът ми се бунтува. Щях да правя фетучини с миден сос, но не съм сигурен, че ще мога в това състояние.

Оливия се обърна с лице към Мат.

— Молиш ме да ти приготвя вечеря?

— Ами, имам нужда да събера сили за предаването довечера и трябва да се нахраня добре, за да имам енергия да издържа на няколкочасовото говорене.

— В момента като че ли нямаш проблем с говоренето.

— Знам, че изпитваш поне мъничко вина под маската на безразличие. — Той се наведе напред, за да може тя да подложи възглавница под главата му, после се облегна с доволна въздишка.

— Благодаря. Нали не възразяваш да погледам малко бейзбол по телевизията, докато забъркаш нещо набързо? Мачът е много интересен.

Без да дочака отговор, Мат насочи дистанционното към телевизора и го включи на спортния канал. След това наложи с лед челюстта си и взе бирата със свободната си ръка. Оливия го видя как се усмихна, кръстосвайки дългите си крака.

Без да каже дума, тя се отправи към кухнята. Наистина изпитваше вина, задето го просна с ритник на пода, но ако той си въобразяваше, че ще му готви спагети с каквото и да било, разочарованието му бе в кърпа вързано.

Докато Мат се излягаше на канапето, Оливия претършува кухнята. След десет минути тя сервира подноса с вечерята на ниската масичка.

Мат огледа храната с интерес.

— Боже, не съм ял сирене на скара и доматена супа от началното училище. Може ли за десерт да получа бисквити и мляко?

— Ако се държиш прилично, може да се разделя с няколко от моите бисквити с шоколадови парченца. Но това е само защото си пострадал.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да внимавам за обноските си, нали? — Той вдигна златисто-кафявия триъгълник и отхапа една голяма хапка. После отпи дълга глътка от бирата. — Ред е на питчъра. Остават две топки, един удар.

Оливия не би имала нищо против да погледа играта, но не й се удаде възможност да подгъне крак. Първо трябваше да изпече още една порция сирене на скара — този път с домашен хляб и дебел резен домат по желание на Мат. После му донесе аспирин и вода, за да облекчи пулсирането в челюстта, което каза, че чувствал, въпреки че то не му попречи да изрежда нескончаемия си списък с изисквания.

Докато обмисляше дали да не му залепи устата с лепенка, под предлог че му дава първа помощ, той погълна лакомо цял ред с шоколадови бисквити и начена втора бутилка бира.

Оливия тъкмо бе отхапала първия залък от отдавна изстиналия си сандвич, когато Мат вдигна кърпата с леда и я размаха към нея.

— Ако не си твърде заета? — връчи й я той. — Ледът май се е разтопил.

— Чудно какво може да направи топлото време. — Оливия грабна торбичката от Мат и отиде до фризера, за да я напълни с лед.

— О, след като така и така си станала, мислех си, защо…

— Не! — Затръшва вратата на фризера тя. — Нищо повече. Никаква храна или пиене. Никакви молби.

— Защо, Оливия? Къде отиде милосърдието ти? Ще се наложи да се оплача в сестринския съюз от отношението ти.

Оливия се върна при канапето.

— Ще ти донеса телефона, ако искаш да повикаш линейка или такси, но няма да ти донеса нито едно глупаво нещо повече.

Застанала над него, тя вдигна торбичката с лед, прицели се и когато прикова вниманието му, я пусна право върху чатала му.

 

— Слушате „Мъжки разговор“. В ефир сте.

— Какво става в апартамента, Мат? Как можа да допуснеш докторката да те повали по този начин?

— Дрън, дрън, дрън, дрън. Ти си хилядният слушател, който се обажда и задава този въпрос. След малко говорителят ни ще обяви каква е наградата ти. През това време ще ти задам един въпрос: каква работа имаше да ни гледаш по интернет в ранния следобед? Шефът ти знае ли, че посещаваш уебсайтове, които нямат никаква връзка с преките ти служебни задължения?

— Трябва да те разочаровам, Рансъм, но хванах предаването по телевизия „Атланта“. Пуснаха го на забавен кадър около дванайсет пъти преди новините в шест.

Мат сложи леда върху челюстта си.

— Върхът! Значи цяла Атланта го е видяла, а?

— Нещо повече, вашата станция го рекламира, та пара се вдига. Говорят за плакат с доктор О, как ви рита в челюстта. Имате ли представа как мога да се сдобия с него?

— Не и в този живот. — Мат прекъсна връзката и натисна копчето за следващия слушател.

— Слушате „Мъжки разговор“. В ефир сте.

— Мат, не ми изглеждаш много добре в момента, приятел.

— Добре съм.

— Сигурно, но създаваш лош имидж на мъжете. Не можах да повярвам на очите си, когато те видях проснат на пода. Дарявам кутия със зърнена закуска за теб. И шест консерви спанак.

— Боже, благодаря ти.

— Моля. Ако приемаш безплатни съвети, ще ти кажа, че трябва да махнеш боксовата круша, докато тя спи. Боксовите ръкавици също определено са за в коша.

— Да. Страхотен план. Може би също така трябва да залепя стъпалата й за пода, за да си дам малко преднина, а? — Мат прекъсна разговора тъкмо когато Оливия излезе от спалнята си и се запъти към кухнята. — Лигльовци, това сте вие — заключи той. — Понякога човек просто трябва да поеме мъжки удара в ченето или… челюстта.

Без да продума, Оливия взе слушалките си, включи ги в пулта и отиде в кухнята, за да сложи чайника с водата на котлона. Мат тъкмо щеше да си отвори устата, за да изкоментира, когато забеляза ново съобщение на монитора. Вместо името на слушателя и мнението му, продуцентът му беше написал само „та-да-да-да“. Мат включи загадъчния слушател в ефир.

— Вие сте в „Мъжки разговор“. Но ако се обаждате, за да ми се подигравате, задето целунах килима, тогава не проявявам интерес.

— О, не бих го направила. — Гласът беше дълбок и сластен — необичаен за типа редовни слушатели на предаването. — Всъщност се обаждам, за да изразя съчувствието си.

Мат седна изправен на стола.

— Съчувствие? Тази вечер се чувства недостиг от него.

— Наистина се надявам челюстта ви да е по-добре, Мат. Ще ви кажа и още нещо, Мат. Ако бях затворена с такъв голям и силен мъж като вас, нямаше да си пилея енергията в бъхтене на боксовата круша.

Той погледна за момент към кухнята и зърна Оливия застанала съвсем неподвижно с протегната към чайника ръка.

— Точно това казвах на докторката, преди да ме свали на земята. — Той се приведе към микрофона и заговори по-интимно в отговор на тона на слушателката. — Никога не бихте съборили на пода мъж по този начин, нали?

— О, не. Предпочитам да ги изтощавам иначе.

Мат задържа погледа си върху Оливия, която продължаваше да се прави на статуя, въпреки че чайникът вече свиреше.

— Радвам се да чуя, че още има представителки на нежния пол, които не са забравили, че са жени.

Той се усмихна на Оливия, която стисна зъби.

— Благодаря ти. Горда съм със себе си, защото знам как да се отнасям с един мъж. — Гласът на слушателката почти премина в мъркане.

Ако Мат не грешеше, Оливия всеки момент щеше да заръмжи.

— Обзалагам се, че не се налага да ви карат насила да сготвите вечеря на някой мъж или да го поглезите малко?

— Прав сте. Мисля, че мъжете заслужават цялото ни внимание. И ако излезете невредим от този апартамент, бих искала да ви даря с малко… хъм, внимание. Да?

Оливия грабна чайника от печката и свиренето секна. Мат не откъсваше очи от Оливия — и чайника с вряща вода в ръката й, — докато приключваше разговора.

— Е, на такова предложение не би отказал никой мъж, който е с всичкия си. Можете да ми се обадите по всяко време, стига да решите.

В погледа на Оливия се четеше гняв, докато Мат стана от стола и се наведе към микрофона.

— Слушате „Мъжки разговор“, където мъжът може да бъде мъж. Обадете ми се.

Мат щракна ключа на микрофона и заобиколи пулта.

— Като че ли си готова да проснеш някой… отново. Надявам се, че не очакваш да ти подам и другата си буза?

— Не мога да понасям, когато жените говорят така, сякаш едничката мисия в живота им е да направят някой мъж щастлив. А ти, разбира се, го прие като дар божи.

— Това беше само един невинен флирт, Ливи. Мъжете и жените си говорят по този начин от край време, още откакто Ева е съблазнила Адам. Мисля, че тя, както и аз, не влагаше нищо в това. Просто игра на думи.

— Хмм. По-скоро любовна игра.

Той се приближи, нарочно навлизайки в личното й пространство.

— Ревнуваш, а, Ливи? Разполагам с богат запас от игри на думи. По дяволите, може да убием малко време, като потърсим някои нови дефиниции в речника.

— Можеш ли изобщо да се държиш сериозно?

— А ти винаги ли си сериозна?

Двамата се гледаха, без да мигат. Очите на Оливия искряха от гняв, бяха се променили до злачно зелено, което го навеждаше на мисълта за вековни гори.

— Трябва да се отпуснеш, Оливия. От опит знам, че животът е твърде кратък, за да го пилеем за дреболии. И накрая разбираш, че всичко е било толкова незначително.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си и вирна брадичка.

— Щом всичко е толкова незначително за теб, защо просто не се откажеш още сега, Мат? Спри този цирк и премести предаването си в друга радиостанция. В Чикаго бяха луди по теб, доколкото си спомням.

— Нямам намерение да се отказвам, но съм силно изкушен да те науча как да се наслаждаваш на мига. Без способността да се отпускаш и да се радваш на живота, всичките успехи на света няма да ти донесат нищо.

— Много ви благодаря, професор Рансъм за запознаването с основите на „Забавления и игри“. Сигурна съм, че сте достатъчно квалифициран, за да преподавате на бакалаври.

Мат се вгледа в лицето й. Очите й блестяха предизвикателно, а тонът й бе нескрито саркастичен. Той нарочно говореше с неангажиращ тон, защото знаеше колко ще я вбеси.

— Не познавам човек, който да се нуждае от уроци по предмета така, както ти, Оливия — усмихна се само с ъгълчетата на устните си той и за капак й намигна нахално. — Обмислям дали да не организирам ускорен курс.