Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (36)

33

Мат Рансъм извади черното си тефтерче, онова, коженото, което помнеше много добри времена — с кодирана система за оценяване, толкова хитра, че никой не можеше да я разгадае. Другите мъже бяха преминали на миниатюрни органайзери, когато навлязоха новите технологии, но Мат обичаше да вижда възможностите, изписани черно на бяло.

Беше предупредил Оливия честно. Не искаше да си разкрива душата, да подлага на оценка мотивите си, нито да се опитва да анализира семейната история. Просто искаше да си бъде старият Мат, което означаваше да излиза и да се забавлява с жени, които не търсеха нещо повече от онова, което можеше да им даде.

Той прелисти страниците с позлатени ръбчета и се усмихна при спомените, които изникнаха. Ето ги близначките Барет, които държаха навсякъде да са заедно, дори и с него. И Синди Кълпепър, която щеше да стане монахиня, ако не й беше помогнал да открие страстта, преди да се изповяда.

В това тефтерче бяха записани телефоните на всички жени, които познаваше и докато повечето от тях събуждаха у него само приятни спомени, имаше и такива, които никога не бяха излизали от живота му.

Оливия беше единствената жена, чийто номер беше изтрил завинаги, без да има намерение да й се обади повече — единствената жена, с която не беше в състояние да поддържа неангажираща връзка. Тя беше твърде сериозна, твърде убедена във възгледите си, твърде решена да го накара да осъзнае и почувства неща, които той не желаеше да осъзнава и чувства.

Трябваше да си направи изводите още преди осем години. Все някога човек трябваше да започне да се учи от грешките си.

Той прелисти страниците с телефоните на Дарлийн Дрейпър и Карли Файнуей и се спря на Мери-Ан Хайтауър — известна телевизионна новинарка в Чикаго. Оливия искаше той да изследва миналото? Добре, точно това щеше да направи. И щеше да се погрижи тя да научи колко големи усилия полага.

 

Оливия влезе в контролната зала и завари Ди надвесена над някакъв вестник. Раменете на продуцентката й се сковаха, тя сгъна вестника и го напъха в дамската си чанта, преди да се обърне с лице към Оливия.

— Какво има във вестника?

— Ами… — виновно изхъмка Даян.

— Какво зави във вестника? — подуши с подозрение въздуха Оливия. — Трябва ли да те претърся за кексчета?

— Чиста съм, шефе. Наистина. Няма връщане назад. — Даян ритна чантата си под пулта, без да откъсва очи от Оливия.

— Е, какво криеш?

— Това е само „Ю Ес Ей Тудей“ — преглътна Ди. Оливия протегна ръка.

— Не ти трябва да го гледаш. Повярвай ми.

Това значеше само едно. Оливия размаха пръст.

— Хайде, дай го. С кого е излязъл този път? — Тонът й бе преднамерено безразличен, но стомахът й се беше свил като преди удар.

Даян измъкна вестника и иго подаде. Оливия го разгърна.

— О, боже, още една снимка.

Заедно двете се загледаха в черно-бялата вестникарска снимка на радиоводещия Мат Рансъм с чикагската новинарка Мери-Ан Хайтауър. Дори на снимката, направена през ресторантския прозорец, забеляза Оливия, Мат изглеждаше като реклама на идеалния мъж. Компанията му, ъгловата блондинка с изрядна прическа, имаше скули, достойни за предната корица на „Вог“.

Преди два дни в списание „Пийпъл“ имаше статия, озаглавена „Мат ходи по срещи — ще чака ли докторката?“, придружена от снимка на Мат между две тъмнокоси близначки. Откакто ги хванаха в онзи кадър по интернет, папараците не можеха да му се наситят, а Мат изглеждаше щастлив като тиква на всяка снимка. При това, явно никоя от жените не се оплакваше.

Оливия не можеше да повярва колко я болеше от това. Всяко заглавие, всяка снимка сякаш се забиваше като нож в сърцето й. Беше поела толкова удари, че ако беше подводница, вече щеше да лежи на дъното на океана. Колкото повече не обръщаше внимание на постъпките на Мат, толкова по-оживен ставаше светският му живот — което не беше от полза и за двете страни.

— Как мислиш, Оливия, колко високи, красиви жени с кариера има в Чикаго?

— Не знам — отвърна тя. — Милиони, и както изглежда, Мат има намерение да излезе с всички.

Тя запази нехаен тон, защото да признае, че се чувства наранена, означаваше да се превърне в обект на съжаление. Време беше да сложи точка на психологическата война, която водеха с Мат.

Колкото и да й се искаше да вярва, че Мат е в състояние да се справи с багажа си и да обърне страницата, опитът й, личен и професионален, й говореше, че не трябва да се надява. Време беше да пусне Мат — не само външно, но и дълбоко в себе си, където го държеше в плен.

 

В „Джанели“ беше претъпкано. Клиентите се тълпяха на бара и на входа. Онези, които нямаха щастието да са с резервации, чакаха търпеливо на тротоара.

Салонният управител придружи дамата на Мат до сепарето, а той отиде да потърси сестра си. Завари я да разчиства една току-що освободила се маса.

— Олеле. Не съм виждал такова нещо тук. Какво е станало?

— Заради теб — опита се да надвика шума тя. — Подай ми, моля те, кърпата.

Мат изпълни молбата й, като се промуши покрай една шумна компания от шест човека, за да стигне от другия край на масата.

— В статията на „Ю Ес Ей Тудей“ се споменаваше ресторантът и откакто отворихме, телефонът не е спрял да звъни.

— Боже, май си ми длъжница.

— Имаш право и понеже съм ти много благодарна, ще ти дам един безплатен съвет.

— О, ето каква била работата.

— Стига глупости, Мат. Прекаляваш. Ако продължаваш да й навираш още жени в лицето, добрата докторка ще ти бие дузпата.

Той погледна към масата, където приятелката му приемаше чашата с вино, която й беше изпратил. Също като другите, и тази беше красива и забавна. Не притежаваше будния интелект на Оливия, нито искреността й, не го слушаше с такова внимание като нея, но в днешно време, кой го правеше?

Тя го приемаше такъв, какъвто изглеждаше, и нямаше намерение да го обръща наопаки и да го принуждава да съзрява. С нея и с останалите му беше леко, спокойно… и учудващо повърхностно и незадоволително.

Мат се намръщи.

— Нали не смяташ, че на този етап Оливия се интересува от мен? — попита той.

Сандра прекъсна подреждането на столовете около масата.

— Там е работата, нали? Искаш да я уплашиш. Тези публични срещи са жалкият ти опит да се измъкнеш от евентуална сериозна връзка.

Тя поклати глава с отвращение.

— Благодаря за безплатната реклама, братче, но не искам да участвам в това. Ако не можеш да видиш от какво се отказваш, не си достатъчно умен, за да носиш фамилията Рансъм.

Тя кимна към стройната червенокоса жена, която го чакаше в другия край на помещението.

— Знаеш ли, доктор О има право. Време ти е да пораснеш. Отдавна ти е минало времето да си играеш с кукли.

 

Мат вдигна бирата и я пресуши на един дъх. Беше два часът през нощта и той, Джонатан и Ди Джей се бяха настанили удобно на любимата си маса в „Никс“. Тук играеха на билярд със старата банда и изпиваха повече от полагащото им се количество алкохол. Само няколко маси бяха още заети. Време беше да се разотидат по домовете.

— Добре ли си, човече?

Джон беше един от най-старите приятели на Мат. Той и по-малкият му брат Ди Джей му бяха другари в пиянството много преди да има законното право да пие. Те бяха мъжки момчета, приятни за компания и далеч от мисълта за улягане.

— Да, добре съм.

— Мисля, че не си толкова добре, колкото мислиш. — Гласът на Ди Джей беше дрезгав от дългите часове в задименото помещение.

— Че защо не?

Очите на Мат го смъдяха от същия този дим. Болеше го глава и думите на Доуг за любовта, която те връхлита, казани в ефир, натрапчиво го преследваха.

— Защото викна такси на червенокосата още в единайсет. Единайсет! А през последните два часа изобщо не обръщаш внимание на блондинката ей там.

Джонатан тъжно поклати глава.

— Има нещо гнило в този живот, щом Мат Рансъм подминава една красива блондинка като пътен знак.

Мат седна изправен и се вгледа в приятеля си.

— Нали не смяташ, че трябва да порасна и да престана да се мотая с жени?

Ди Джей направи знак да му донесат още една бира.

— Господи, не, разбира се. Все едно Сами Соса да се откаже от себе си или Тайгър Удс да се откаже от голфа! Това би нарушило естествения ред на нещата. Я кажи, какво те е прихванало?

Мат прокара пръсти през косата си и се обърна, за да види блондинката. Тя беше изключително добре сложена и когато забеляза погледа му, му изпрати мълчалива покана, каквато никой мъж не би сбъркал.

Мат не изпита дори зачатък на интерес.

Той повдигна глава, огледа я от глава до пети, докато тя прекара съблазняващо език по устните си.

Пак нищо. Знаеше точно кой и какво го е прихванал и това изобщо не му харесваше. Обмисляше дали да не приеме мълчаливата покана на блондинката, за да докаже правотата си, но започваше да му омръзва да си доказва.

Той погледна още веднъж жената. После приятелите си. Без да има такова намерение, вече се бе вгледал дълбоко в себе си и не можеше да се каже, че беше впечатлен от видяното.

 

На следващия ден Мат седна на пейката, за да наблюдава отблясъците на късното следобедно слънце по повърхността на езерото, Накъса хляба от хотдога и го хвърли на патиците. Една зеленоглава патица изкряска силно, преди да погълне парчето хляб, а ципестите й плавници запляскаха енергично, когато се втурна да изпревари останалите.

Големият камък, отнел живота на брат му, изглеждаше като обикновена природна даденост — просто един скален къс, а не нещо, което можеше да обърне живота на едно семейство с главата надолу.

Мат остави мислите си да се зареят до летните дни, когато с Адам се надплуваха из езерото с приятели, търсейки прохлада във водата. Както всеки ден от последните двайсет и три години, Мат си пожела брат му да беше с него, за да си поговорят. Щеше му се да не беше спорил със Сандра предната вечер и да не беше време да се връща вкъщи и да се изправи пред Оливия. Само че животът не беше концерт по желание.

Чу леки стъпки в тревата зад себе си и видя, че майка му приближава. Изненадан, той се премести, за да й направи място и за известно време двамата останаха загледани в езерото, всеки зает с мислите си.

Патицата водач изкряка силно, а останалите се наредиха ветрилообразно зад нея и заплуваха към срещуположния бряг.

Майка му заговори първа:

— Езерото ми липсваше — каза тя и след малко добави: — Ти също.

Мат откъсна поглед от патиците и се вгледа в лицето й. Старата болка все още беше врязана в чертите му, а бръчиците около очите й отразяваха годините на вглеждане в себе си. Или опитите да не го прави.

— Никога не съм искала да пренебрегвам теб или Сандра. Не и нарочно.

— Мамо, не трябва…

Тя откъсна очи от камъка, за да се обърне към него… и накрая, към миналото им.

— Да, трябва. Когато Адам почина, бях толкова сразена от празнотата, която изпитвах, че не можех за потърся помощ. Не можех да се накарам да направя това, което много добре знаех, че трябваше.

Гласът й секна и Мат мълчаливо я изчака да продължи.

— Когато ти и Сандра намерихте сили, които аз не успях да намеря, бях толкова засрамена от себе си. Знаех, че ви боли и имате нужда от мен, но продължавах да пропадам в пропастта, останала след Адам.

Той хвана ръката на майка си и я стисна — много добре познаваше празнотата, за която говореше тя.

— Сандра се оправи — каза майка му. — Има си Дан, момчетата и ресторанта. Но се тревожа за теб. През цялото време се опитваш да заобиколиш тази пропаст, когато всъщност си готов да я запълниш.

Мат се усмихна на картината, която си представи.

— Според теб трябва да я запълня с някакви си емоции?

Днешният разговор с майка му щеше да запълни поне най-долния слой. Оливия вероятно щеше да изсипе вътре тонове само ако й позволеше.

Тогава той се остави Оливия да заеме мислите му. Помисли си за чувството й за морална правота, за желанието й да помага на другите и за решимостта й да се бори за това, в което вярва. Четеше в него като в отворена книга и въпреки това го обичаше. Макар да нямаше представа какво си мислеше Оливия, че ще получи в замяна, тя изглеждаше напълно убедена, че си струва да го има.

Ами ако имаше право?

В езерото патиците промениха строя си и водачът отново застана отпред. Когато стигнаха до камъка на Адам, те зацапаха към брега и изтръскаха перата си под залязващите лъчи на слънцето. Бризът разроши перушината им, плъзна се по повърхността на водата и разклати клоните на близкия бряст. От това място имаше и добри спомени, както и чувство за покой и уют. Вече с ново усещане за целеустременост, Мат хвана ръката на майка си и й помогна да стане от пейката.

— Сандра ми каза, че имаш среща сутринта, а аз се връщам в Атланта. Имам да довърша някои неща.

 

Агентът на Мат, Брад Ханфорд, бутна настрани недовършения омлет и се облегна на стола.

— Да видим дали съм те разбрал правилно. Искаш да кажа на „Синтекс Комюникейшънс“ — най-голямата верига радия на планетата, — че си готов да обмислиш предложението им за съвместно предаване с Оливия, но настояваш първо да сключат договор с нея, преди да се обвържеш.

— Е, знам, че изглежда малко… необичайно, но си имам причини.

— Да, мисля, че се наричат страх и малодушие. Жената вече призна, че те обича, Мат. Трябва само малко да се смириш. Мъжете го правят непрекъснато. Не е чак толкова страшно.

— Но тъкмо това му е хубавото, Брад. Няма да ми се наложи. В „Синтекс“ им текат лигите по нас. Идеята е тяхна, нека те да я ухажват. Оливия получава национален ефир… и мен. Всички печелят. Ще работим заедно и всичко останало ще се нареди.

Брад поклати глава.

— Ти си един жалък кучи син. Искаш ли да продължа преговорите с Ти Ел Кей?

Мат повдигна рамене.

— Няма лошо да имам резервен вариант, но офертата им не може да се мери с тази на „Синтекс“.

Ханфорд взе чека и погледна за последно Мат.

— Изглеждаш ми твърде самоуверен. Ами ако доктор Мур не се заинтересува? Преди три седмици тя обяви пред целия свят, че те обича, след което ти се отдаде на серийно излизане с жени.

Мат се размърда притеснено. Наистина беше прецакал тотално общуването помежду им, но ако имаше на какво да разчита, то това беше амбицията на Оливия.

Колкото й да намираше противна идеята за дистанционното излъчване, тя се съгласи да участва заради кариерата си. Може да й се искаше да му откъсне главата, но Оливия, която познаваше, нямаше как да отхвърли предложението на живота си.

— Може и да не съм специалист по връзките, Брад, но познавам Оливия. Откакто я познавам, се стреми точно към това. Няма начин да отхвърли това предложение.