Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (17)

14

Оливия се преоблече преди вечеря. Освен това си освежи грима, оправи косата си и си сложи парфюм на всички възможни места — действия, породени от отявлена суета, които я развеселиха и ужасиха. За жалост, веселието и ужасът не бяха единствените противоречиви реакции, които се бореха да вземат връх.

Изпитваше странно спокойствие и в същото време беше на ръба на нервна криза. В един миг бе чувствена и отпусната и парализирана от несигурност в следващия. Във всеки следващ момент я завладяваха крайни усещания, от които определено не се чувстваше… на себе си.

Иначе доктор Оливия Мур водеше умерен начин на живот. Крепеше лодката си в равновесие. В редките моменти, когато животът накланяше лодката на едната или на другата страна — връзката й с Мат и разводът й с Джеймс бяха най-красноречивите примери, — тя намираше начини да я закрепи или поне да се преструва, че всичко е наред.

Да бъде затворена с Мат Рансъм, беше като да се намира в окото на урагана, без да може да мръдне оттам. До безкрайност. Носеща се с луда скорост с опънати от вятъра платна.

Имаше право да се страхува от този експеримент. Твърде много от старите й чувства към Мат не бяха безвъзвратно погребани, за да излезе невредима в края на седмицата. Трябваше да държи лодката си в пристана и да откаже плаването в открито море.

Оливия си пое дълбоко дъх, отвори вратата на спалнята и излезе. Завари Мат в кухнята да реже домати и забеляза, че и той се бе издокарал за вечерята. Косата му все още беше мокра след душа, а джинсите му „Ливайс“, макар и изтъркани, бяха идеално чисти.

Когато се приближи, Мат вдигна очи и се усмихна лениво.

— Идваш тъкмо навреме.

Пулсът й заби по-силно при звука на гласа му — не съвсем желана реакция за жена, която се нуждаеше от спокойни води. Когато отново се приведе над дъската за рязане, тя използва възможността да го понаблюдава. Погледът й се плъзна по гъстата тъмна коса, прошарена тук-там, надолу по изпъкналите скули и четвъртитата брадичка. Имаше широки рамене, мускулести ръце, които майсторски и уверено си служеха с ножа.

Беше цяло удоволствие да гледаш Мат Рансъм. Но докато го наблюдаваше как разрязва един злочест домат, Оливия си призна, че външния му вид на холивудска звезда беше само част от привлекателността му.

Привличаше я непринудената му самоувереност и остър ум, който подхранваше хапливото му чувство за хумор. Караше я да се смее и да подскача от негодувание. И макар че често я изкарваше извън нерви, никога не я отегчаваше.

— Ще стоиш там и само ще зяпаш или ще дойдеш да сложиш масата?

Той добави нарязания домат към останалите съставки в голяма дървена купа и сипа отгоре олио и оцет.

Оливия вдъхна богатия аромат, който се излъчваше от тенджерата на печката.

— Спагети ли ще вечеряме?

— Да. Обичаш ли италианската кухня?

— Няма нещо италианско, което да не харесвам.

— Умна жена.

Той заобиколи плота, за да напълни две чаши с тъмночервено вино, а сърцето на Оливия направи двойно салто в гърдите.

Преструвайки се на безразлична, Оливия отиде до чекмеджето с приборите. Опитваше се да създаде дистанция в ограниченото пространство, с което разполагаше, но се залепи до плота само за да открие, че отварянето на чекмеджето я поставяше директно на пътя на Мат.

— Извини ме — протегна се Мат през нея, за да провери къкрещия на котлона сос.

Оливия задържа дъха си, когато предната част на тялото му докосна задните й части.

— Боже, чувствам се като сардина в консерва.

— Напротив. — В очите му проблесна весела искрица и трапчинките му се показаха. Той вдигна ръце нагоре в знак на извинение, докато се разминаваха, но нямаше вид да съжалява особено. — Можеш ли да ми подадеш една чиния?

Оливия му даде едната от двете извадени и проследи как той я напълни с купчина спагети, а в центъра сипа от соса с месо. Когато понечи да вземе чесновия хляб, увит във фолио, пръстът му се докосна до все още горещата дюза на котлона.

— Проклятие!

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

С бързи и премерени движения той изключи печката и лапна пръста си.

— Да го намажа ли с олио?

Напуши я смях от изненаданото му изражение.

— Пръстът ти, Мат. Да го намажа ли с олио?

— О — разочаровано погледна той. — Пръстът ми си е добре.

— Сега казваш така, но утре сутрин ще завалят обаждания от адвокати и сестри. Позволи ми да погледна.

— Пръстът ми си е съвсем добре.

Нямаше вид на измъчван от болка, но гласът му звучеше леко напрегнат.

Достатъчно заинтригувана от реакцията му, за да престане да се тревожи за собствената си, тя го последва до хладилника, откъдето Мат извади буца пармезан и се спря едва когато, лавирайки на заден ход, задните му части се притиснаха до нея.

И двамата замръзнаха.

Щеше да е комично, ако сърцето й не биеше толкова силно. Мат се обърна с лице срещу нея — което не забави сърцебиенето й и на йота, — после се протегна, за да остави сиренето на плота, като я приклещи леко между ръцете си.

Притисната от гърдите му до стената, тя усети дъха му. И когато отпусна ръце надолу, за да я хване отзад и да я привлече плътно към себе си, тя усети силното туптене на неговото сърце до своето.

Нервните й окончания зазвъняха, когато прошепна в ухото й:

— Пръстът ми е добре, но някои други части имат нужда от внимание.

Оливия облиза устни, но в устата й бе твърде сухо, за да преглътне. Нещо твърдо и настойчиво бе изникнало помежду им.

— Не думай.

Мат зарови лице в шията й и захапа меката част на ухото й.

— Влюбих се в идеята за олиото, Ливи. Защо не зарежем вечерята за известно време и не се оттеглим в стаята ми, за да ми окажеш първа помощ?

Оливия преглътна.

— Можем да седнем на масата, да си изядем спагетите и да продължим този маскарад. Или може да пропуснем вечерята и да се заловим направо с десерта.

Погледът му не оставяше съмнение кой кого щеше да консумира.

Желанието прониза тялото й, когато погледна Мат в очите и се опита да проумее въздействието му върху себе си. Можеха да я затворят в стая с бившия й съпруг, наполовина колкото тази и нямаше да има проблем да избегне интимността помежду им. Бидейки на една и съща планета с Мат обаче, тя ставаше наложителна.

Ами Мат? Дали това не бе стандартната му реакция в близост до достъпен член на противоположния пол? Или удобно средство, за да я злепостави пред публиката й? Докъде би стигнал, за да я отстрани като съперник?

Когато Оливия възвърна гласа си, тя запази неутрален и преднамерено неангажиращ тон. Струваше й големи усилия, но успя.

— Не бих пропуснала спагетите ти за нищо на света.

След като се отдалечи от него, тя взе чиниите.

— Защо не донесеш салатата? Също и останалото вино. Мисля, че се нуждая от питие.

Без да каже и дума, Мат я последва на масата. Когато седна, той вдигна чаша и я чукна в нейната.

— За надмощието на разума.

Тя наклони глава в съгласие и потисна чувството на леко разочарование. После хапна от спагетите и започна да дъвче колкото се може по-спокойно, опитвайки се да се наслади на идеалното съчетание на вкусове върху езика си.

Едва когато почувства, че се владее напълно, тя си позволи да срещне погледа му.

— Кажи ми как започна да готвиш, Мат.

За миг си помисли, че той няма да я остави да води разговора, но накрая ъгълчетата на устните му потрепнаха и той каза:

— Отчаяние. Глад. Обичайните неща, които те принуждават да влезеш в кухнята. Понякога човек трябва просто да се научи сам да се грижи за себе си.

— Слабо би било да се нарече грижа.

— Благодаря.

— Майка ти добре ли готвеше?

Усмивката му изчезна и тялото му се скова.

— Някога.

Оливия разбра, че темата не му е приятна, но в работата й това обикновено беше знак, че трябва да продължи.

— Но…

— Но когато бях на тринайсет, преживяхме семейна криза и тя спря.

— Да готви?

— Всичко.

Оливия забеляза сянка на съжаление заради откровеността му. Вдигна вилицата си и започна да се храни, като го наблюдаваше през масата. Странно, че бе смятала, че е влюбена в него и все пак го познаваше толкова слабо.

— Каква точно криза я накара да престане да готви?

Мат спря да яде и Оливия си помисли, че ако можеше да се махне, той веднага щеше да си намери извинение, за да си тръгне. Той остави вилицата на ръба на чинията и я погледна.

— Почина член от семейството.

Погледът му я предупреждаваше да не любопитства повече.

— Кой почина, Мат?

— Тази вечер не ми трябва двестадоларовата ти терапия, Оливия. Защо просто не измиеш чиниите и не ме оставиш на мира?

— Не, докато не ми кажеш кой е починал.

Той се облегна на стола си и скръсти ръце. Нямаше нужда от дипломиран психолог, за да се разчете езикът на тялото му. Все пак Оливия не съжаляваше за образованието си.

— Кой почина, Мат?

Той протегна ръка и взе чашата с вино. След няколко големи глътки я остави и погледна Оливия в очите.

— Брат ми. Адам.

— По-малък или по-голям беше от теб?

— Бяхме близнаци.

— О, Мат. — Прониза я жалост към момчето, което бе загубило всичко на такава крехка възраст, но се стегна, за да продължи разговора, като внимаваше да говори с професионален тон. — Кажи ми как се случи.

Мат прокара пръсти през косата си в знак на раздразнение — жест, който вече й беше познат.

— Случи се толкова отдавна, Оливия. Не виждам смисъл да го обсъждаме сега.

Тя се запита дали изобщо някога е виждал смисъл в това и се надяваше, че някой възрастен е бил достатъчно разумен, че да го накара да сподели болката си, когато раните са били все още незаздравели.

— Не е необходимо да има бог знае какъв смисъл. Защо просто не ми кажеш какво се случи?

Гласът му стана по-тих и тя се наведе, за да чуе думите му.

— Плувахме в езерото близо до къщата и той си удари главата в един голям камък.

Изглежда, очакваше тя да каже нещо, но Оливия само си седеше тихо и го чакаше да продължи.

— Никой не разбра какво е станало до момента, в който вече бе твърде късно. Мислех си, че просто лудува във водата.

— А родителите ти…

— Обвиняваха се. Загубиха желание за живот. Не знам, но като че ли вече не изпитваха никакъв интерес към останалите си живи деца — към мен и сестра ми.

— Ти как приемаше това отношение?

Той замълча, сякаш за първи път се опитваше да си отговори на този въпрос и Оливия потръпна при мисълта за тринайсетгодишното момче, трупащо в себе си толкова болка и объркване.

— Виновен. Уплашен. И вбесен.

— И какво направи?

Мат повдигна отново рамене.

— Какво да направя? Продължих да живея. Чувствах се отвратително, но продължих. А когато със сестра ми ни омръзна да си поръчваме пица всяка вечер, започнахме да се учим да готвим.

— Станал си изкусен готвач на тринайсет?!

Развеселен, Мат се засмя.

— Едва ли. Имах леля, която за една Коледа подари на мен и на сестра ми готварска книга за деца. Научихме се как да правим питка с месо и картофено пюре — много си вървяха със задушено свинско — такива неща. Редувахме се.

— Не готвеше така, докато бяхме заедно в Чикаго. Откъде си научил тези завързани ястия?

— От телевизията.

— А, не го спомена по време на урока по използване на дистанционното. Значи гледаш и…

— Джулия Чайлд, когато имаше кулинарно шоу. Марио Батали, Пол Прудам, Емерил, Джъстин Уилсън, преди да почине, почти всички, които се подвизаваха в кухня и даваха вид, че знаят какво правят.

— Наистина си пълен с изненади.

— О, аз съм един загадъчен мъж — облегна се на стола си той и я загледа изпитателно, тя него — също. Усмивката му бе малко по-безгрижна, а погледът — по-доверчив.

Мат стана от масата и занесе чиниите в мивката, а отстрани подреди мръсните тенджери и тигани.

— Оценявам заинтересоваността ти към миналото ми и всичко останало. Следващия път, когато ми се прииска да разровя кирливите ризи на семейство Рансъм, първо на теб ще кажа.

Той се върна до масата, помогна й кавалерски със стола и я съпроводи до кухнята.

— Междувременно можеш да се заемеш с тези чинии. Аз трябва да се подготвя за предаването.

От мястото си в контролната зала на Ти Ел Кей Чарлс Кранкоуър гледаше как Оливия Мур мие чинии. Изглеждаше почти също толкова добре отзад, колкото и отпред. Освен това му бе интересно да наблюдава колко всеотдайно се бе посветила на измиването на тенджерите и тиганите.

Погледът му се прехвърли на Мат Рансъм, който също наблюдаваше докторката, въпреки че се преструваше на погълнат от материала пред себе си. След като няколко дни наблюдава напредъка му, Чарлс трябваше да признае, че влиянието му над жените никак не беше преувеличено.

Доктор Мур може и да не ядеше още от ръката на съквартиранта си, но се хранеше на една маса с него и явно й харесваше. Езикът на тялото й и начинът, по който се гледаха, когато си мислеха, че другият не забелязва, бяха основната причина, която накара Чарлс да отиде в „Личен състав“, за да проучи биографиите на Мат и Оливия. Там откри нещо пикантно, което досега не беше известно: Оливия Мур беше карала стажа си в същата радиостанция в Чикаго, където Мат Рансъм бе водил следобедния блок. И въпреки словесните препирни напоследък и борбата за надмощие, никой от двамата дори не го бе споменал.

Чарлс още не беше сигурен как да използва тази информация за собствена облага или в полза на радиостанцията, но оцени значимостта на пропуска. Ако прекараното време заедно в Чикаго не означаваше нищо за тях, целият свят вече щеше да е научил.

Видя целувката им на канапето и начина, по който се докосваха уж случайно в кухнята. Докато се настаняваше, за да гледа вечерното предаване, Чарлс се опита да си представи какво освен секс, можеха да имат помежду си двама души, толкова различни като характери. Той кръстоса дългите си крака, за да се настани по-удобно на тесния стол и си напомни, че хубавите неща се случват на хората, които умеят да чакат.

 

Мат се отпусна назад на стола и освободи място на пулта, за да качи краката си. Липсваше му баскетболният кош в студиото и свободата да се разхожда, без някой да наблюдава всяко негово движение. И въпреки че никога нямаше да си го признае, би дал колкото пари му поискат за пет минути извън твърде тесния апартамент.

Вечерята с Оливия не му излизаше от главата, както и безпрецедентният разговор за Адам и смъртта му. Обикновено не говореше с никого на тази тема и не бе въодушевен от лекотата, с която Оливия измъкна подробностите от него. Нито за това, колко по-добре се бе почувствал след това. Оливия си имаше начин да заобиколи защитата му, което беше твърде обезпокоително.

Доуг Ролинс чакаше на телефона да го включат, за да говори отново за провалената си връзка и неспособността си да продължи живота си по-нататък без Джо-Бет. Мат поклати глава с отвращение. Да забравиш и да продължиш, бе негов специалитет. Всъщност той можеше да си опакова нещата и да поеме по нов път по-бързо, отколкото някои мъже можеха да доядат кюфтето и пържените си картофки. Както при повечето начинания, всичко опираше да практиката.

— Здрасти, Мат.

— Здрасти, Доуг. Как вървят нещата?

— Добре, предполагам. Искам обаче да ти задам един въпрос.

— В такъв случай вероятно знам отговора. Но не забравяй, че не съм ти нито училищният психолог в гимназията, нито „Скъпата Аби“. Мога да говоря само за типично мъжки работи.

Гласът на Доуг, и без това дрезгав, придоби объркан тон.

— Добре тогава. Какво правиш, когато някоя жена те сваля, а ти не се интересуваш от нея?

— Боже! — Мат се почеса по главата и се насили да помисли. — Не си спомням да ми се е случвало. Грозна ли е?

— Не.

— Мъжемелачка?

— Не.

— С лош дъх?

— Не.

— Държи се грубо с приятелите ти?

— Ами не.

— Иска да те промени?

— Не, не. Гледа ме като манна небесна.

Мат примигна.

— И проблемът е…

— Не знам. Просто ми е безразлична, ако ме разбираш.

— Не съвсем. — Споменът за първите шест месеца, след като се раздели с Оливия, напираше да изплува, но Мат отказваше да го допусне. — Да не би още да въздишаш по онази, която искаше да се жените?

— Не въздишам по Джо-Бет. Само ми липсва, това е всичко.

— Добре, ще ти кажа нещо, Доуг. Налага се да го преодолееш. Има една стара песен по въпроса, в която се пее: „Обичай човека, с когото си.“ Чувал ли си я?

— Май не.

— Е, това е моята философия. Ако не можеш да си с човека, когото обичаш — а ти явно не можеш, освен ако не искаш да се ожениш — тогава обичай жената до теб.

— Но…

— Губиш си времето, като мислиш постоянно за онова, което е било, човече. Трябва да продължиш напред и да започнеш да мислиш за бъдещето. Повярвай ми, всички жени си приличат и не си заслужават да се измъчваш толкова.

— Ти никога ли не си срещал жена, която да те накара да преосмислиш философията си?

Още веднъж Мат потисна спомена за Оливия — толкова млада и всеотдайна, готова да се разкрие изцяло пред него.

— Не, не съм — излъга той. — Но съм готов да премина на по-интересна за мъжете тема. Като ужасния край на последната победна серия на „Брейвс“ или как да познаеш, че ти пробутват скапан автомобил.

— Добре — примири се Доуг. — Давай. Обаче не бъди толкова сигурен, че няма да ти се случи и на теб, Рансъм. Понякога любовта сякаш се промъква крадешком и те изненадва в гръб. След това нищо вече не е същото.