Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (34)

31

Точно както се бе надявала, пътуването до морето прогони депресията й. Все още имаше трудности със заспиването и се будеше в ранни зори, но сега имаше за цел да оползотвори късното лягане и ранното ставане.

Всяка сутрин работеше по новата книга по темата защо жените не могат да си поискат това, което желаят най-много. Когато се съмнеше, излизаше и тичаше по три километра и половина, после си вземаше набързо душ и изяждаше купичка мюсли. В осем без петнайсет вече беше на път към работата.

Там насочваше енергията си към слушателите и проблемите им, като пресичаше всякакви догадки защо Мат не се бе обадил и отхвърляше предложеното съчувствие с философията „всяко зло за добро“, която й се щеше да изповядва в действителност.

Към дванадесет, когато „Лив на живо“ свършеше, тя излизаше на обяд с приятели или използваше времето, за да събира материал за книгата си. Приемаше да изнася лекции, но внимаваше да не реагира твърде остро, когато споменаваха името на Мат.

От опит знаеше, че ако продължеше да се преструва, че е добре, в един момент наистина щеше да бъде. Затова ходеше с изправени рамене, високо вдигната глава и целия кураж, на който беше способна. Отвътре се тресеше като желе, но след като никой не можеше да надникне отвътре, успяваше да запази в тайна вътрешната си несигурност.

Въпреки че по-скоро би умряла, преди да си признае, но в някои дни се оказваше пред телевизора в един часа, когато започваше „Всички мои деца“. И продължаваш да седи пред него, когато в пет свършеше „Опра“.

Дори още по-зле, не можеше да подмине мач на „Брейвс“ по телевизията, а умението й с боравенето с дистанционното беше достигнало до съвършенство.

Даян беше единственият човек, наясно с ужасното противоречие между външното спокойствие на Оливия и вътрешните й терзания. Оливия от своя страна подозираше, че последната диета и програмата с упражнения на продуцентката й бяха не само с цел да подобри здравето си, но и да я държи под око.

Оливия седеше на верандата и чакаше Даян за разходката им след вечеря. Вечерта беше мека и виковете на играещите в сляпата уличка деца се смесвах с бръмченето на косачката през две къщи. Когато Даян паркира край тротоара, Оливия се запъти да я посрещне. Те направиха няколко дискретни упражнения за разтягане и тръгнаха да се разхождат.

След около осемстотин метра Даян обяви:

— Този следобед се отказах от шоколадовите бонбони.

— Страхотно — отвърна Оливия.

— Имам намерение да започна упражнения с личен треньор.

— И това е страхотно. Радвам се, че сериозно си се заела със спорт — усмихна се Оливия и ускори крачка.

Вървяха в продължение на цяла минута, преди Даян да попита:

— Мат обаждал ли се е?

Оливия се спъна в една неравност на тротоара и се забави с отговора.

— Не — погледна продуцентката си тя, но не можа да й зададе същия въпрос на свой ред.

Както се оказа, Даян не се нуждаеше от подканяне. Тя направи няколко въртеливи движения с рамене и сподели:

— Бен казва, че Мат е извън града, но не знае за колко време.

Оливия искаше да попита къде е отишъл и дали е казал нещо за публичното й обяснение или за шегата за негова сметка с предаването „Сървайвър“, но да помоли Даян да помоли Бен да попита Мат как го е приел и намирисваше на гимназиален манталитет. Последното нещо, което искаше хората да разберат, беше какво значение имаха за нея действията на Мат или липсата им.

Повървяха мълчешком известно време и тъкмо когато реши, че няма начин да спомене името на Мат, без да се изложи, Даян каза:

— Знам, че ми каза, че не се интересуваш от клюки, но Бен смята, че Мат е в Чикаго. Само Ти Джей е разговарял с него.

— Хм, благодаря — изрече Оливия.

Обиколиха квартала и изкачиха хълма, за да се върнат при къщата на Оливия. Даян се наведе и обви с ръце коленете си, проявявайки забележителна гъвкавост. После се протегна напред, отправи няколко въздушни крошета и каза:

— Разходката ми достави голямо удоволствие. Може да ни стане навик.

— Абсолютно. Сигурна ли си, че не искаш да се отбиеш да пийнем по нещо студено? — попита Оливия.

— Не. В колата имам минерална вода и искам да си направя коремните преси, преди да си легна.

Оливия повдигна учудено вежди.

— Този път май си го решила сериозно?

Даян кимна и извади от джоба си ключовете за колата.

— Ще ти кажа още нещо. Макар че аз лично не вярвам, че той е достоен да ти лиже дори подметките, ако имаш още нещо, което искаш да знаеш за Мат, с радост ще поразпитам тук-там.

 

Когато се забавляваш, се предполага, че времето лети. Но ако тази седмица беше показателна, то летеше и когато не се забавляваше. Джо-Бет знаеше, че отстрани нещата изглеждаха доста добре — имаше си собствен дом, работа, която харесваше, а Кевин Мидълтън водеше сериозна кампания за „спечелването“ й. Само ако Доуг престанеше да я преследва с предложения да поговорят за отношенията си, със сигурност щеше да е на седмото небе.

Беше великолепна съботна сутрин, а тя я прекарваше на кафявата пластмасова пейка в къта за клиенти в гаража на Джо.

Тя изгледа другите двама клиенти, обиколи с поглед помещението и ъгловата масичка с престояло кафе и пробрани кексчета. В продължение на петнайсет минути успя да им устои, преди да отиде и да огледа чинията, която съдържаше едно кексче с боровинки и купчина трохи. Започна да щрака копчетата на закачения на стената телевизор. Когато не успя да намери картина, се върна на мястото си.

В продължение на няколко минути къркорещият й стомах я разсейваше от мисълта, за настъпилия обрат в живота й.

Съблазняването на Доуг се оказа невероятно лоша идея. Сега имаше повече спомени от необходимото. Спомени, които изскачаха в най-неподходящите моменти, както когато Кевин си свали ризата край езерото и откри хилавите си гърди или когато се опитваше да си представи как всяка сутрин ще се буди като госпожа Кевин Мидълтън — което изискваше да си ляга като такава. Ако съжаляваше само за чисто физическата страна, нямаше да й е толкова тежко. Но независимо колко пъти разумът й избираше Кевин, сърцето й плачеше за Доуг.

В търсене на занимание, с което да се разсее, Джо-Бет изсипа съдържанието на чантата си върху надраната маса и започна да търси нещо за ядене. Намери един ментов бонбон, завит в целофан, два смачкани бонбона „М&М“ и куп боклуци, които сортира около десет минути, преди да ги хвърли в кошчето, предвидливо поставено от Джо.

Вдигна очи и видя, че другите клиенти я наблюдават.

— Мразя да чакам. А вие?

Отговор не последва.

— Някой от вас да иска последното кексче? — попита тя. Единият сви рамене, а жената поклати глава.

— Супер.

Джо-Бет отиде и взе наградата си. Телефонът й иззвъня и тя започна да рови в чантата със свободната си ръка.

На дисплея се изписа номера на Доуг и Джо-Бет се вкамени. Знаеше, че ако си позволи дори да поговори с него, щеше да поддаде. Знаеше, че ако още веднъж й кажеше, че я обича, щеше да му признае, че тя също го обича и щеше да се извини, че е повдигнала въпроса с женитбата. И после къде щеше да се озове?

Искаше партньор, с когото да споделя и доброто, и лошото, такъв, който да бъде баща на децата й и неин другар за цял живот. Искаше все неща, които Доуг Ролинс не желаеше да й даде. Връщане назад нямаше.

Цяла седмица го отбягваше и беше готова да се позове на всякакви телефонни и други повреди, ако се наложеше. Нямаше начин да даде шанс на Кевин, ако все мислеше за Доуг. Тя си изключи телефона и го прибра в чантата.

Изяде кексчето механично и когато вече не издържаше да се мотае повече, тя отиде при монтьора. Завари Джо надвесен над предницата на кадилака й със мушната под капака глава.

— Как върви?

— Почти съм готов. След малко можеш да потегляш.

— Добре.

Джо-Бет извади от чантата чековата книжка, отвори вратата откъм шофьора и остави чантата на седалката. Чу се затръшването на капака. Когато отиде отпред, Джо бършеше ръцете си в почернялата от масло кърпа, която висеше от колана му.

— Какво ти дължа?

Джо приключи с кърпата и я погледна с изненада.

— Доуг се обади и каза, че идва да се погрижи за сметката.

— Не, аз плащам. — Тя отвори чековата книжка и сърцето й заби по-силно. Трябваше да се махне, преди Доуг да е дошъл. — Колко, Джо?

— Джо-Бет, не искам да се бъркам, но човекът иска да плати сметката.

— Джо Ларсън, колата е моя и задължението си е мое! Казвай сега колко ти дължа или ще се обадя на Асоциацията на потребителите и ще се оплача, че… че, отказваш да ми вземеш парите.

Джо се разсмя силно, от което коремът му се разтресе.

— За първи път чувам да оплакване, че не са ти взели парите. Ще го запомня.

— Хубаво. Върви и си го запиши, да не го забравиш, но първо ми кажи сумата. — Не искаше точно сега да се натъкне на Доуг след цяла седмица успешно избягване и криене.

Джо избъбри цена, която беше твърде ниска. Химикалката й се плъзна светкавично по листа, като тя добави отгоре двайсет долара, за да им покаже с кого си имат работа.

Без да изчака касовата бележка, та скочи в кадилака и завъртя стартера, като забеляза въпреки бързането, че двигателят запали веднага. После с едно последно „благодаря“ и помахване, тя изкара колата на заден и гумите й изсвириха при внезапното потегляне.

Два светофара по-нататък, пулсът й слезе до нормалните граници. Тя отпусна глава върху кормилото, докато изчакваше да светне зелено, и си каза, че е постъпила правилно.

В момента избягването на Доуг Ролинс беше въпрос на самосъхранение. Кевин Мидълтън беше добър човек, от когото щеше да излезе също толкова добър съпруг. Вече беше подхванал темата за съвместния живот, който можеха да имат и Джо-Бет подозираше, че скоро щеше да зададе съдбовния въпрос. Само трябваше да намери начин да се влюби в него.

 

Доуг Ролинс се взря през прозореца към закритата писта за бягане на втория етаж на Християнската асоциация на младите мъже. Навън беше хубав пролетен ден, но не му се искаше да тича сам, когато мислите му се връщаха непрекъснато към Джо-Бет. Другите бегачи вече обикаляха по гумираната писта и тъй като отгоре се откриваше гледка към залата с уредите, имаше е какво да се разсейва. Естествено, заради коленете и четирийсетте му и четири години, по-щадящата изкуствена настилка не беше за пренебрегване.

Като си намери място сред потока бягащи, той започна по-бавно, докато регулира дишането си и влезе в ритъм. След първите три километра намали темпото и се премести на вътрешната лента, за да може по-добре да вижда какво става долу.

Покрай стените с огледала бяха наредени колела, пътеки за бягане и всякакви уреди за фитнес. Средата на помещението беше разделена на два сектора с щанги и гири от лявата страна и уреди от другата. Следобедните посетители пъшкаха и се потяха над най-различни упражнения. Погледът на Доуг огледа групата, отделяйки сериозно спортуващите от съботно-неделните бойци, наслаждавайки се на жените, които имаха защо да облекат трика, като избягваше онези, които би трябвало да изберат не толкова прилепнали екипи.

След шестия километър вниманието му се насочи към една по-възрастна двойка, които се редуваха на уредите заедно. Жената се движеше бавно, сякаш преместването на единия крак пред другия изискваше голямо усилие и концентрация. Едната страна на тялото й изглеждаше парализирана и Доуг се запита дали не е прекарала удар.

Мъжът, за когото Доуг предположи, че е съпругът й, изглеждаше във форма, но забавяше крачка, за да върви редом със жена си, носеше кърпите на двамат, шише с вода и карта, в която записваше изпълнението на програмата. Не се оглеждаше — вниманието му беше изцяло съсредоточено върху жената до него.

Когато някой уред се освободеше, мъжът нагласяваше тежестите и го регулираше, като помагаше на жената да се настани, а после през цялото време, докато тя тренираше, й говореше, отбелязвайки сериите върху картата, след като тя свършеше. Вниманието на жената беше съсредоточено върху всеки нов уред, докато неговото — единствено върху нея. Доуг почти усещаше желязната му воля, която се сплотяваше и укрепваше тази на жената и въпреки че не можеше да чуе какво й казва, Доуг си представяше любящия му тон.

Сърцето на Доуг се сви, когато постави себе си и Джо-Бет на тяхно място. Може би Джо-Бет щеше да го води и да му помага да се възстанови. А може би щяха да имат късмет никога да не се наложи да търсят сили един от друг.

Ала каквото и да станеше, сега вече разбираше кое беше най-важното — пълното отдаване на другия, споделянето на доброто и злото, което им поднесеше животът. Точно това искаше Джо-Бет, но довчера той беше зает по-скоро да отбягва темата, отколкото да се вслуша във думите й.

Доуг забави крачка и започна да ходи. Беше се показал като невероятен глупак и нищо чудно, че тя го отбягваше напоследък.

Време беше да извади главата си от пясъка. Обичаше Джо-Бет Нейми и вече знаеше колко много искаше да се ожени за нея.

Той напусна пистата и отиде в съблекалнята, за да си вземе душ. Трябваше му годежен пръстен. После трябваше да намери Джо-Бет и да й каже какво е решил. Можеше да си представи радостта на лицето й, когато най-накрая й зададеше въпроса.

Доуг се подсуши, облече се и излезе през залата за тренировки с надеждата, че ще зърне още веднъж двойката, която му помогна да проумее какъв глупак е бил.

Видя ги, че отиват към автомата за вода, хванати за ръка, с допрени една до друга глави. Доуг застана за миг, наблюдавайки ги как се придвижват през потната шумна тълпа и после се вгледа в отражението си в огледалото. Чувстваше се повече от готов да направи Джо-Бет своя съпруга. Слава богу, че дойде на себе си, преди да е станало твърде късно.