Уенди Уакс
7 дни и 7 нощи (16)

13

— Слушате „Лив на живо“. Днес е четвъртък сутринта, четвъртият ми ден в плен и аз все още ритам. Най-хубавото е, че даренията от храни продължават да валят. — Оливия пусна силно звуковия ефект от ръкопляскания, стана и се поклони пред камерата. — Продължаваме, дами.

Като зае мястото си, тя понижи глас и се опита да даде тон за останалата част от предаването.

— Досега сутринта беше много интересна, получих много обаждания, но ми се струва, че отделихме достатъчно време на Мат Рансъм. Хайде да продължим напред, става ли? Тук съм, за да разговаряме за вас — споделете вашите мисли, вашите проблеми. Продължавайте да ми звъните.

Оливия провери името на следващия слушател на монитора.

— Здрасти, Мишел.

— Здравейте, доктор Мур.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Всъщност, малко съм загрижена за Матю Рансъм.

— Но Мишел, не мислиш ли…

— Мисля, че има нужда от една от моите визитки.

Оливия въздъхна:

— Защо?

— Защото разбрах, че е бил зашеметен.

— Мисля, че искаш да кажеш „в безсъзнание“. Вече беше зашеметен, преди да изпадне в безсъзнание. — Даян пусна предварително записан смях, а Оливия добави звуков ефект като за начало на цирково представление. — Беше в безсъзнание за около минута-две. Сигурна съм, че е добре.

— Понякога хората изглеждат все едно, че нищо им няма, но всъщност не е така. Могат да се получат забавени реакции и дълготрайни увреждания. Бих препоръчала пълен преглед. Вероятно не е лошо да му се направи и рентгеново изследване.

— Предполагам, че би искала лично да извършиш прегледа?

— Не, но имаме хора, които могат да го направят. Аз работя в „Брат, Мериуедър и Ходжсън“. Адвокатската ни кантора се занимава с индивидуални искове при наранявания.

— Дообре… — Оливия я прекъсна, без да се замисли. — Много ти благодаря за загрижеността. Ще се погрижа да предам предложението ти.

Тя успя да се сдържи да не завърши с „когато адът замръзне“ и се задоволи да напише язвителна бележка на Даян, която се предполагаше, че пресява обажданията. После включи другата линия.

— В ефир си, Аманда. Какво мога да направя за теб?

— Извинете, но искам само да попитам за Мат Рансъм, доктор О. Когато влязох в сайта той лежеше на пода явно на косъм от смъртта.

— Така става, когато си тикаш лицето в крака на някого. — Оливия трябваше да потисне усмивката си при спомена за случката.

— Той добре ли е? Не изглежда ли някак особено?

— Не повече от обичайното. — Оливия изимитира няколко джазови движения, но не си направи труда да пусне звуков ефект. Господи, вече й омръзна да говори за Мат.

— Работата е там, че съм медицинска сестра и мога да ви кажа, че всеки удар в лицето или главата е повод за притеснение.

— Не бих се притеснявала за Мат Рансъм. Досаден е точно толкова, колкото и преди — което ме навежда на мисълта, че можем да изключим трайно мозъчно увреждане.

— Добре. Днес съм дежурна в „Сейнт Джо“ и съм на разположение в случай на нужда.

— Господи, Аманда, да не би да предлагаш помощ на врага? Има строги глоби за това.

— Като храненето с домашно приготвени ястия и гледането на сериали?

— Ами, аз…

— Или за целувка от ергена на годината на Атланта? Сигурно не ви е било леко.

— Чакай малко.

— В случай, че не сте забелязали, доктор О, не са ви затворили за една седмица с Ханибал Лектър. Половината сестри от моята смяна биха дали мило и драго да са на ваше място.

— И аз бих дала цяло състояние, за да им го отстъпя. — Оливия прекъсна разговора и прегледа набързо списъка с чакащи включване слушателки. Повечето се интересуваха от Мат Рансъм по един или друг начин. Изглежда, никоя нямаше проблем за обсъждане. Освен самата Оливия… което означаваше, че трябва да обсъжда единствения човек, за когото не искаше да говори.

Оливия замълча малко, като изключи всички обаждания, освен едно, което нямаше за основна тема „Мат Рансъм“. Според компютърния екран жена на име Ребека чакаше да обсъди… боксов мач?

Оливия се взря в монитора, опитвайки се да разбере какво означаваха думите, написани от Даян, но „боксер“, „шорти“ и „обзалагане“ не изясняваха проблема на слушателката.

Имаше кошмарното подозрение, че Мат Рансъм беше започнал да й влияе. Твърде лесно губеше самообладание и бързо се отказваше от хора, търсещи съвета й, които с нищо не бяха заслужили отношението й — дори когато обаждането беше свързано с настоящия й съквартирант и тази нелепа промоция.

— Добре, Ребека от Атланта чака да я включим. Ако имате проблем, който искате да обсъдим или храна, която искате да дарите, започнете да набирате сега. Времето ни почти изтича.

Оливия се облегна назад и скръсти ръце на масата. Беше готова да използва всичките си професионални умения. Например по някой сочен любовен проблем, който да обърне хода на разговора и да разпали слушателите.

— Здравей, Ребека. В ефир си.

В ефира прозвуча гласът на двайсет и няколко годишна жена.

— Привет, доктор О. Как сте тази сутрин?

— Вече по-добре, благодаря. Готова съм да се заловя за работа. Кажи ми какъв е проблемът.

— Ами, не съм сигурна как да задам въпроса си.

Оливия погледна още веднъж думите, които Даят бе използвала, за да представи обаждането на Ребека.

— Да не е свързан с приятеля ти, боксьора?

— Приятелят ми какво?

— Приятелят ти не е ли боксьор?

— Моля?

— Продуцентката ми е отбелязала, че въпросът ти е за боксьор. Да не би да работиш в боксова зала?

За момент настана тишина. После Ребека започна да се кикоти. Отначало смехът беше въздържан, но бързо премина в хълцане и смях до сълзи. Когато се поуспокои, за да може да говори, в гласа й все още се долавяше смях.

— Не знам откъде се взе това с бокса, доктор Мур. Честно! Дори нямам приятел.

Стомахът на Оливия се сви. Също като адвокат, който задава въпрос на свидетеля, без да знае предварително отговора, тя си бе направила изводи за слушателката, които всеки момент щяха да я обърнат срещу…

— Въпросът ми е за бельото. Нали разбирате, боксерки или слипове? Обзаложих се с една приятелка, че знаете какво бельо носи Мат Рансъм. Той е такова невероятно парче.

Оливия затвори примирено очи. Тя беше квалифициран психотерапевт. Трябваха й години, за да получи докторска степен, да си спечели клиенти и да си създаде име. А сега всичко се свеждаше до въпроса с какво Мат Рансъм си покрива задните части.

— Хайде, доктор О. Кое от двете? Приятелката ми Мелъди се басира, че той носи копринени боксерки. Обаче на мен ми прилича на мъж, който си пада по слипове.

 

Мат завари Оливия, седнала на канапето, стиснала дистанционното, правейки се, че не гледа „Окръжна болница“. На скута й имаше дебел зелен учебник по психология, а върху коляното й — жълт тефтер, но погледът й бе вторачен в телевизионния екран.

Той се отпусна на канапето до нея.

Явно изненадана, тя понечи да изключи телевизора, но ръката му я спря.

— Съмнявам се, че в този учебник по психология има правило да не се наслаждаваш на сериалите. Очевидно ти е интересно, така че защо се криеш зад тези неща?

Той издърпа книгата от скута й, сложи жълтия бележник отгоре и ги постави на масичката за кафе.

— Кой ще ме възприеме на сериозно, ако прекарвам половината си ден в обсъждане на предпочитаното от теб бельо, а другата половина във въздишки по сериали?

— От няколко дни си затворена в този апартамент само с мен заради тази дяволска рекламна кампания. Така или иначе никой няма да те вземе на сериозно. Защо не се отпуснеш и не се позабавляваш?

— Винаги имаш готов отговор, нали? Не искам да се забавлявам и нямам желание да се отпускам повече от това. Харесвам се такава, каквато съм. Това ми позволява да си върша работата, да постигам целите си и да поддържам определено ниво на самоуважение. Ти може и да си в състояние да провалиш идеята за предаване, насочено към конкретна група, но моите слушатели имат ясни очаквания.

Тя се обърна с лице към него, когато започна тирадата си, но към края й Мат забеляза, че с периферното си зрение се опитва да следи екрана на телевизора. Хвана с две ръце главата й и я обърна към телевизора.

— Признай си! Станало ти е интересно и сега искаш да видиш какво ще се случи.

— Не съм пристрастена към някаква глупава програма. Почти не разбирам какво става.

— Да бе! — Той се облегна на възглавничките, качи крака на малката масичка и опъна едната си ръка на облегалката на дивана. — Е, какво пропуснах?

— Никога не се отказваш, нали? — тъжно се засмя Оливия. — Добре, един, когото всички търсят, си лежи гол в леглото, докато една, чието име не знам, се грижи за нуждите му. Съпругата му току-що откри окървавеното му дипломатическо куфарче в гроба на друга жена, но всъщност не разбирам какво означава това. Единственото, което със сигурност знам, е, че тя — Оливия посочи към жената, навела се над легналия гол мъж — не е това, за което се представя.

— Основно правило в жанра. Това му е забавното. Трябва ти време, докато разбереш кой какъв е. Затова интригата се развива бавно. Виждаш ли този тип? Той е беглец.

— Беглец? От правосъдието?

— Да. — Сцената се смени. — А този тип е алкохолик, но се опитва да спечели попечителство над сина си.

— Мили Боже!

— Понякога става много заплетено.

Пуснаха рекламите и Мат зачака смяна на канала, но това не стана.

— Не искаш ли да видиш какво има по другите програми?

— Хмм?

— Дистанционното е в теб. Няма ли да провериш другите канали? Може би ще хванеш малко от „Пътеводна светлина“ по Си Би Ес. Или няколко удара на „Брейвс“. Мисля, че днес играят с „Метс“.

— „Окръжна болница“ продължава само след няколко минутки. Защо да си правя труда?

В продължение на две минути и половина гледаха реклама на прах за пране, последвана от реклама за дамски превръзки. Когато се чуха началните нотки на рекламата за котешка храна, той не издържа:

— Нарочно ли го правиш?

— Какво?

— Да ме измъчваш.

— Да те измъчвам? Аз само си седя.

— Именно. Връщаш си заради бельото от „Виктория Сикрет“, нали?

Оливия поклати глава.

— Заради телешкото с марсала, което ядох пред теб?

— Разбира се, че не.

— Ксена, принцесата воин?

— Не мислиш ли, че го приемаш твърде навътре?

— Да не би да е, задето се обзаложих с Бен, че ще вдигнеш скандал още първия път, когато оставя капака на тоалетната чиния вдигнат?

— Заложил си пари?!

Мат протегна ръка.

— Дай ми дистанционното или ще ме принудиш да покажа на слушателките ти точно какво бельо съм обул днес.

Оливия го погледна все едно току-що му бе пораснала втора глава.

— Виж, просто ми дай дистанционното и ще ти покажа как се работи с него.

— Ще ме учиш как да използвам дистанционно?

— Да се надяваме, че ще завърши по-добре, отколкото урокът по бокс. Използвала ли си дистанционното, за да сърфираш?

— Това е нелепо.

— Дай го насам.

След кратко колебание, тя отстъпи.

— Добре. Първо, дистанционното е, за да бъде използвано. Какъв е смисълът от толкова много канали, ако не можеш да видиш какво дават по тях във всеки един момент?

— Добре.

— Добре. Държиш го свободно с водещата си ръка. При мен е дясната, но става и с лявата. Просто го слагаш в дланта си, за да можеш да натискаш копчетата с палец.

— И…?

— После превключваш бързо през всички избрани от теб канали, хвърляш по един поглед и продължаваш — започна демонстрацията си той.

— Но… я почакай. Не мога да разбера кои са тези програми. Как разбираш кое искаш да гледаш и кое не, като превключваш толкова бързо?

— Превъзхождащите ви мъжки мисловни способности. И интелект.

— О, нима?

— Абсолютно. Например… — Той превключи на друг канал, като обясняваше системата си в движение. — Добре. Това очевидно е реклама. От пръв поглед виждам, че е на дамски хигиенен продукт. Освен ако не съм имал гадже от три години, продължавам нататък.

— Ами…

— Същото важи за чорапогащниците, почистващите препарати за тоалетна и праховете за пране.

— Кога се спираш?

Мат изведнъж се спря на играта на „Брейвс“.

— Добър въпрос. На спортните състезания отделям цели две секунди. — Той погледа играта, после прегледа още няколко канала, преди да се върне. — Изчаквам пет секунди, ако е ред на „Мадъкс“ да хвърлят, като се има предвид, че още не съм решил дали да гледам цялата игра.

— За колко се задържаш най-много?

— Ами, то си е изкуство, не наука, така че няма правило. Най-продължителното ми задържане обикновено е десет до петнайсет секунди максимум.

— И тези задържания са предназначени за…

— Мацки. Оскъдно облечени жени. Жени, които бих искал да видя оскъдно облечени.

Той се върна на „Окръжна болница“ и двамата загледаха сцена, в която някакви тийнейджъри се целуваха. После той отново започна да сърфира по програмите.

— Схвана ли идеята?

— О, схванах я и още как. Тук говорим за дефицит на вниманието при гледане на телевизия. Префучаваш, добиваш обща представа и се прехвърляш на следващото. Нещо като стратегията ти за общуване с противоположния пол.

— И ти май не хабиш ударите си на вятъра.

Той се спря на „Окръжна болница“ достатъчно дълго, за да види края на целувката и надписите накрая, преди да препусне през каналите още веднъж.

— Не, не си хабя ударите на вятъра и не мога да кажа, че съм особено възхитена от подхода ти към телевизията. Не гледам много телевизия, но когато следя нещо, му отделям цялото си внимание.

Мат се усмихна.

— На някои хора им липсва находчивост. Предполагам, че или се раждаш с нея, или не.

— Някои хора не само са родени с нея, тя е и в основата на характера им.

— Хубаво. Не казвай обаче, че не съм се опитал да те обуча. — Мат се засмя и й връчи дистанционното. — Трябва да прегледам някои неща за довечера, а после да видя какво ще приготвя за вечеря. Готова ли си да измиеш чиниите в замяна на вкусна вечеря?

— И като добавка да те анализирам. Само ми кажи кога да сложа масата.

Десет минути по-късно, когато вдигна поглед от листата, тя вече бе оставила дистанционното на масичката за кафе.

Но сега не се криеше зад книги и записки, а се бе опънала на дивана и вниманието й бе изцяло погълнато от „Опра“. И ако силният смях беше показателен, тя явно наистина се забавляваше.

Изглеждаше, че красивата доктор Мур беше много по-отворена за нови преживявания, отколкото Мат очакваше. Което означаваше, че бе време за урок номер две.