Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (45)

Епилог

Заседанието на борда на директорите на „Мегалоуб“ започна точно в десет сутринта. Председател на борда беше вече Кайл Рохарт, бе израсъл с годините на голямата отговорност, която бе стоварена върху плещите му. Даде знак за тишина.

— Мисля, че ще е най-добре да започваме, тъй като имаме да решаваме много неща. Годишният ни доклад пред акционерите трябва да излезе до месец и няма да е лесно да го съставим навреме. Начинът, по който производството на новите, управлявани от МИ монтажни линии се усъвършенства, е направо невероятен. Но преди да започнем, бих искал всички да се запознаете с новия член на борда. Свен, запознай се с останалите членове на ръководството.

— Благодаря, мистър Рохарт, но това не е необходимо. Познавам ги от снимките им, както и от биографиите и личните им досиета. Господа, за мен е удоволствие да работя заедно с вас. Моля ви да ме търсите, когато имате необходимост от специализирана информация. Не забравяйте, че се занимавам с машинния интелект, би могло да се каже, от самото начало.

Чу се одобрителен шепот, а неколцина, които не бяха запознати отблизо с МИ, бяха силно изненадани. Мистър Рохарт погледна бележките си и заговори:

— Ще започнем с новите продукти. Брайън има да съобщи нещо много важно. Но преди да го стори, искам да ви информирам, че първият основаващ се на МИ кораб току-що е отплавал от Йокохама. МИ е и капитан, и екипаж, но по настояване на японското правителство на борда на кораба има механик и електроинженер. Знам, че пътуването ще им хареса, тъй като няма да имат абсолютно нищо за вършене.

Думите му бяха последвани от одобрителен смях.

— Искам да узнаете и още нещо — рече Кайл. — Молекулярният микроскоп на нашата дъщерна фирма „Нано Корп“ работи почти перфектно. Както може би се сещате, той прилича на ултразвуков медицински сканер, но е милиони пъти по-малък, тъй като сме използвали най-новите нанотехнологии. Действа като изпраща механични вибрации до най-близките молекули и сетне анализира резултантното ехо. Когато вмъкнем сондата му в ядрото на дадена клетка, можем да открием и изследваме хромозомите, да разчетем само за няколко минути цялостната генна информация на индивида. В крайна сметка тези данни ще бъдат използвани да се възстанови историята на появата и еволюцията на всяко животно. При наличието на тези познания ще можем на практика да сътворим каквото създание поискаме практически от нищо. Един от нашите генетици например не намира за голям проблем създаването на крава, която дава кленов сироп. — Последваха отново одобрителни смехове, но и някои загрижени забележки. — Брайън, имаш думата.

— Благодаря ти, Кайл. Господа, малко ще избързам да ви информирам за един нов продукт, но перспективите са толкова интересни, че сметнах за необходимо да знаете върху какво работим. За този проект заслугата е изцяло на Свен. Откритието е негово, той разработи всички детайли по пускането му в действие, преди дори да ме въведе в проблема.

Брайън пое дълбоко дъх.

— Ако математическите изчисления са верни и новият материал, наричан Супер X може да бъде произведен, той ще промени изцяло начина, по който използваме енергията. Той ще промени целия свят!

Изчака залата да се успокои и едва тогава продължи:

— Всичко това е свързано с квантовата теория във физиката, с онова, което нобеловият лауреат Цунами Хуанг нарича „анизотропичен фононов резонанс“. Досега обаче тази теория изобщо не е използвана в практиката. Свен ни показа как можем да го направим. Всички сте чували за свръхпроводниците, които предават електричеството без каквито и да е загуби. Сега Свен постигна това и с топлината. Неговият нов материал пренася топлината почти перфектно в една посока. В обратната посока „Супер Х“ би трябвало да бъде почти идеален изолатор. Както знаете, скъпите модерни изолатори, използвани в стените на сградите ни, имат R-стойности от порядъка на стотици. Според новата теория „Супер Х“ ще има R-стойност от приблизително сто милиона. Той може да бъде лесно нанасян под формата на боя и да се прилага с поляризиращо поле.

Изчака да види реакцията на слушателите си, но никой не знаеше какво да каже. Бизнесмени, въздъхна наум Брайън.

— Един пример: ако много тънък филм от „Супер Х“ бъде нанесен върху кутийка бира, то бирата ще остане студена с години. Можем да изхвърлим хладилниците, да елиминираме изобщо разходите си за отопление. Електрическите свръхпроводници така и не можаха да се наложат в практиката, защото те не работят при нормални температури. Ала сега с изолацията „Супер Х“ ще стане възможно свръхпроводниците да пренасят електричеството без всякакви загуби — дори и между най-отдалечените континенти. Възможностите са невероятни. Меридианно поляризираните „Супер Х“ термални кабели ще пренасят топлината от пустините и студа от полюсите. За да се генерира някъде по средата напълно безплатно термоелектричество.

Този път последва истинска бурна реакция, викове, възгласи, които напълно заглушиха думите на Брайън.

— Помислете си какъв ще стане светът! Можем да спрем да изгаряме изкопаемите горива и да турим веднъж завинаги край на опасността от парниковия ефект. Чиста, незамърсяваща енергия — това може да е спасението на човечеството. Нефтените кризи в Близкия изток ще приключат окончателно и нефтените кладенци ще бъдат запечатани. Ако нефтът се използва само за химията, то Америка разполага с предостатъчно, за да задоволи нуждите си. Възможностите са практически безкрайни. Свен вече е разработил някои подробности по проблема и ще ви информира за тях. Свен?

— Благодаря ти, Брайън — рече МИ. — Ти най-благородно ме удостои с авторството на това откритие, но математическият ти принос далеч надхвърля моя. Ще започна с анализ на разработката.

Телефонът на Брайън иззвъня, но той не му обърна внимание. Вдигна го едва когато позвъни повторно.

— Казах ти да не приемаш никакви обаждания…

— Съжалявам, сър, обажда се охраната. Настояваха. Мистър Ууд е изпратил пакет за вас, тук е, на рецепцията. Пакетът бе отворен и проверен от сапьорския ни екип. Тук ли да остане или да го изпратим горе? Мистър Ууд също е тук и казва, че ще се радва много, ако ви го донесе сам. Той е на мнение, че бихте искали да го видите веднага.

Защо ли е проявил такъв интерес към пакета, та да го донесе сам? Сигурно бе нещо важно — Брайън искаше да разбере защо. Свен се справяше добре и без него, а и това нямаше да отнеме много време.

— Добре. Кажи му да го донесе, ще го чакам.

Брайън се измъкна навън и изчака Ууди в чакалнята.

— Идва отвъд океана, Брайън, и е адресиран лично за теб. След като ти отиде в Европа и там започна революцията си, помислих си, че може да има някаква връзка.

— Би могло. Откъде идва?

— Обратният адрес е на Швейцарската народна банка в Сент Мориц.

— Бях веднъж в този град, но не съм и припарвал до банка… Сент Мориц… дай да видя!

Той разкъса опаковката и върху пейката изпадна видеокасета.

— И на рентгеновия детектор приличаше на касета. Има ли придружителна бележка?

— Няма нужда. Написано е „пусни ме на видеото“, достатъчно ясно. — Той сякаш претегли касетата на ръка, вгледа се в тъмното, безизразно лице на Ууди. — Трябва да я видя сам. Предположенията ти се оказаха верни — важно е. Но не мога да наруша едно обещание и сега да ти кажа защо е важно. Но някой друг път ще ти кажа. Ще ти съобщя за какво става дума веднага, щом мога.

— Добре, така да бъде. Май нямам друг избор. — Той се намръщи. — Не прави никакви глупости, чу ли?

— Чух съвсем добре. Благодаря.

Той влезе в първия свободен кабинет, затвори вратата и мушна касетата в апарата. Екранът премигна, сетне се стабилизира и показа картината на добре познат кабинет. Д-р Бочорт седеше във фотьойла си. Вдигна ръка към камерата и заговори:

— Искам да се сбогуваме, Брайън. По-скоро, аз се сбогувах с теб преди известно време, защото всъщност направих този запис малко след нашата среща. Аз съм стар човек и смъртен, като всички останали. Този запис бе депозиран в банката ми, която е инструктирана според завещанието ми да ти го изпрати след кончината ми. Ето защо би могло да се каже, че ти говоря от гроба си, така е. Трябва да си призная, че когато се срещнахме тук, аз премълчах една важна подробност. Моля те за прошка, тъй като това бе продиктувано от чист егоизъм. Ако ти я бях разкрил, ако тя те бе насочила към разкриване на враговете ти, това можеше да доведе и до собствената ми смърт. Ние двамата добре знаем, че те не се спират пред нищо. Но няма да говоря повече за това. Онова, което искам да ти кажа, е, че Джей Джей Бекуърт е жив и живее тук, в Швейцария. Това е страна, специализирана в анонимността и в опазването на тайните. Видях го най-случайно да излиза от някаква банка в Берн. Чист късмет, че той не ме забеляза пръв. Аз разбира се повече не отидох в Берн и това е причината да съм тук, в Сент Мориц. Наех обаче надеждна детективска фирма, която разкри местопребиваването му. Сега той живее в едно много скъпо предградие на Берн под името Байджлоу. Ще ти прочета адреса му и сетне ще ти кажа оревоар и това наистина ще бъде последното ни сбогом.

Брайън, който бе слушал потресен, наруши мълчанието, последвало думите на Бочорт, с възбуден вик:

— Той е жив и аз знам къде да го намеря!

Бекуърт бе жив! Тази мисъл го прониза като с нож. Единственият човек, който знаеше всички подробности, познаваше всички хора, свързани с обира и убийствата, би трябвало да знае всичко. Опитаха се да ме убият, опитаха се неведнъж. Почти успяха да ликвидират ума ми, вкараха ме в болница, промениха коренно живота ми.

Той щеше да намери Бекуърт, щеше да открие кой стои зад него. Щеше да ги намери и да ги накара да платят за онова, което му бяха сторили. Брайън крачеше напред-назад, опитваше се да преодолее възбудата, да мисли ясно и трезво. Сетне откачи телефона си.

Беникоф би трябвало да знае какво да направят. Той бе започнал това разследване, той трябваше сега да го завърши!

Бен се въодушеви от новината, досущ като Брайън, макар и да не се зарадва на условията, които му бяха наложени.

— Това е работа, с която наистина трябва да се заеме полицията. Бекуърт е опасен човек.

— Полицията може да си го получи след като ние разговаряме с него. Искам да се срещнем тет-а-тет, Бен. Трябва да го направя. Ако не искаш да дойдеш с мен, просто ще го направя сам. Имам адреса, а ти го нямаш.

— Изнудвач!

— Моля те, не го възприемай така. Това е просто път, който трябва да извървя. Аз и ти ще говорим с него, след което полицията може да го арестува. Ще вземем и Свен да запише всичко, което ще се случи. Окей?

В крайна сметка Брайън изтръгна съгласието му. Върна се на заседанието, но не чу почти нищо от него. Една мисъл доминираше в съзнанието му сега. Бекуърт. В първия удобен момент той се измъкна и се върна в апартамента, за да приготви багажа си. Още преди да приключи, Свен потропа на вратата.

— Тъкмо щях да ти се обадя. Имам новини…

— Знам. Изгледах онзи видеозапис с огромен интерес.

— Трябваше да се досетя.

— Бях не по-малко заинтригуван от пакета. Скоро ли тръгваме?

— Веднага. Хайде.

Срещнаха се с Бен на Орбиталното летище в Канзас достатъчно навреме, за да успеят за вечерния полет до Евролетището в Унгария. Полетът — в голямата си част в космоса — продължи по-малко от половин час. Пътуването в спалния вагон до Швейцария им отне десет пъти по толкова. На Свен пътуването му хареса, хареса му вниманието, с което го обграждаха. МИ още не бяха много популярни сред широката публика.

Шофьорът на таксито подмина къщата, както му бяха наредили, и ги остави на първата пряка. Бен продължаваше да е неспокоен.

— Аз все още си мисля, че преди да влезем там, трябва да говорим с полицията.

— Рискът не е голям. Но ако съществува и най-малката вероятност тези хора да имат информатор или да подслушват местния полицейски участък, тогава рискуваме да изгубим всичко. Компромисът си струва. Твоята служба ще се свърже с Интерпол и полицията в Берн до половин час. Това ни дава достатъчно време първо да поговорим с него. Да вървим.

Звънчето иззвъня някъде във вътрешността на къщата, миг по-късно вратата бе отворена от ИИ. Беше обикновен модел, масова продукция, произведен по лиценз в Япония.

— Мистър Байджлоу, моля.

— Очаква ли ви?

— Надявам се, да — рече Брайън. — Аз съм бивш негов колега от Съединените Щати.

— Той е в градината. Насам, моля.

ИИ ги поведе, минаха през къщата, озоваха се в голяма стая с френски прозорци, които водеха към вътрешния двор. Бекуърт седеше с гръб към тях и четеше вестник.

— Кой е? — попита той.

— Тези господа искат да се видят с вас.

Той свали вестника и се обърна да ги види. Лицето му се вкамени, когато видя Брайън; бавно се изправи на крака.

— Е, господа, крайно време беше да се появите. Следях дейността ви и съм доста удивен от липсата на предприемчивост. Но ето ви най-сетне. — В тона му нямаше никаква топлина, а изражението му бе самата ледена омраза. — Е, Брайън Делейни, най-сетне, и един от най-новите МИ. Виждам, че си довел и Бен. Все още начело на това нескопосно разследване, което изглежда най-после е стигнало до успех, иначе нямаше да сте тук. Макар да се боя, Бен, че не мога да те поздравя…

— Защо, Джей Джей? Защо го направи?

— Това е един безкрайно глупав въпрос. Нима не знаехте, че компаниите-акционери в „Мегалоуб“ се гласяха да ме пенсионират? Без лоши чувства, твърдяха те, но искали някой с повече технически познания. Обмислих положението и реших, че пенсиониране, но съобразно моите собствени условия, ще е по-изгодно. Освен това щеше да ми се удаде възможност да се избавя от старата къща, от старата съпруга и от още по-досадните и алчни дечурлига. Щях да започна нов живот, при това далеч по-добър от финансова гледна точка. — Той погледна за пръв път Брайън в очите, а изражението му изведнъж се превърна в ледена маска на омраза. — Защо не умря — така, както се предвиждаше?

Изражението на Брайън бе огледално копие на неговото — изпълнено с омраза, но примесено и с болезнените спомени за страданието. Замълча известно време — достатъчно, за да овладее добре чувствата си. После заговори тихо:

— Кой стои зад убийствата… и обира?

— Не ми казвай, че сте изминали толкова път, само за да ми зададете този въпрос. Мислех си, че отговорът би трябвало да ви е вече ясен. Знаете по-добре от мен кой в света разработва ИИ.

— Това не е никакъв отговор — рече Брайън. — Има безброй университети…

— Не бъди глупак. Имах предвид правителствата на някои страни. Откъде иначе биха дошли огромните суми, за да се финансира толкова скъпа операция като предприетата срещу „Мегалоуб“?

— Лъжеш — рече студено Брайън, овладял гнева си. — Правителствата не извършват убийства, не наемат убийци.

— Скъпи млади човече, нима досега си живял под похлупак? Всеки, който през последните петдесет години е отварял вестник, ще се изсмее на наивността ти. Нима в университета не си учил световна история? Нима френското правителство не прати убийци, които да взривят кораб с протестиращи срещу ядрените опити? А когато заговорът бе разкрит, замазаха всичко, дори излъгаха Нова Зеландия да освободи осъдените убийци. А французите изобщо не са единствените на света, които извършват подобни операции. Спомнете си за италианското правителство и тайната му операция под името „Гладио“. Там политиците одобриха създаването на тайна мрежа — в собствената им страна и във всички страни-членки на НАТО — с престъпно тъпата идея да въоръжават групи, подготвени за партизанска война, в случай че страните от Варшавския договор (което е абсолютно невероятно) не само биха спечелили евентуална война, но и биха окупирали тези държави. Всъщност „Гладио“ даде оръжие в ръцете на десните екстремисти и загинаха още хора.

— Да не искаш да кажеш, че правителствата на Франция или Италия са подкрепили престъпния ти план?

— Ами вземете британците. Те пратиха войски в Северна Ирландия да провеждат политика „стреляй и убивай“ срещу собствените си граждани. Когато всичко това бе разследвано от полицейски екип от Европа, те разориха и съсипаха невинен бизнесмен, за да спрат разследването. А сетне, сякаш не им стигаше да убиват единствено гражданите на собствените си острови, изпратиха екип убийци в Гибралтар и изпозастреляха чужди граждани направо на улиците. После прехвърлиха експерти да обучават войниците на Червените кхмери — един от най-кръвожадните режими в историята на света — как да поставят смъртоносни мини, та да избият още повече мирни граждани.

— Значи са британците, така ли?

— Ти пак не искаш да разбереш. Сталин изпрати милиони свои руски поданици да умрат в ГУЛАГ. А онова префинено чудовище Саддам Хюсеин използва напалм и бойни отровни газове срещу собствените си съграждани кюрди. А и нашите ръце не са чисти. Нима ЦРУ не се намеси в Никарагуа, страна, с която теоретично бяхме в мирни отношения, и не изпрати екипи, които да минират пристанищата й…

— Кой е тогава? — намеси се Беникоф. — Не отричам, че редица правителства са извършили престъпления. Това е едно от най-гадните проявления на национализма. Непоносимо глупавите политици трябва да бъдат отстранени ведно с войната. Но не сме дошли тук да слушаме лекции на политическа тема. Към кого се обърна с този свой план? Кой стои зад обира и убийствата?

— Нима има значение? Всички са способни на това и мога да ви уверя, че много от тях биха го направили с удоволствие. Може би е редно да ви кажа, но трябва да свърша нещо далеч по-важно.

Бекуърт бръкна в джоба си, извади пистолет и го насочи срещу тях.

— Много съм добър в това тук, тъй че стойте по местата си. Тръгвам, но първо имам нещо за теб, Брайън. Нещо, отлагано твърде дълго. Смъртта ти. Ако бе умрял, както бе предвидено, нямаше да се крия тук, а щях да бъда свободен и уважаван човек. И невероятно богат. Тръгвам си, а ти ще умреш. Най-сетне.

— Убиването е недопустимо!

Свен изрева тези думи, усилени до краен предел, направо оглушителни. В същото време се стрелна напред. Към Бекуърт.

Последваха три бързи изстрела и МИ падна назад. Но без да изпуска Бекуърт. Потрепери и падна на земята, стиснал мъжа във вечна прегръдка. Бекуърт се опита да се освободи, да вдигне пистолета си. Насочи го към главата на Свен. Стреля отново — в контейнера, съдържащ мозъка му.

Резултатът бе моментален и ужасяващ.

Всяка клонка от дървовидно разклонените манипулатори се разпери встрани, от най-малката до най-голямата, от най-малката до най-голямата — безброй филизи.

По-остри и от най-острия нож, фините метални клонки се врязаха в тялото му. Разрязаха го клетка по клетка, срязаха мигновено всеки възможен кръвоносен съд. Потънал в кръв, Бекуърт издъхна моментално. В един момент бе жив, а в следващия — кървава маса, изригваща кръв.

Бен погледна ужасяващата картина и се извърна. Но Брайън не обърна внимание на кървящата човешка плът, виждаше само Свен, своя МИ. Своя приятел. Мъртъв, като Бекуърт.

Наистина все още жив в други свои превъплъщения. Но тук, сега, той бе мъртъв.

— Нещастен случай — рече Бен, който си бе възвърнал самообладанието.

— Нима? — попита Брайън, загледан в двете неподвижни тела. — Може би така и трябваше да стане. Или Свен може би просто ни спести много неприятности. Но никога няма да узнаем истината.

— Може би е тъй. Нито пък ще научим към коя страна се е обърнал Бекуърт. Но както той сам каза, това едва ли е от значение. Всичко вече свърши, Брайън, и това е единственото, което има значение.

— Свърши ли? — Брайън надигна глава, изражението на лицето му бе ледено, лишено от всякакво чувство. — Да, за теб е свършило. За Свен — също. Но не и за мен. Те ме убиха, не го ли разбираш? Те убиха Брайън Делейни. Аз притежавам част от спомените, но аз не съм той. Аз съм полуличност, с полупамет. Започнах да смятам, че съм и нещо по-различно от нормален човек. Виж само какво ми отнеха. Първо — живота, а сетне — и човешкия ми облик.

Бен понечи да заговори, но Брайън му даде знак да замълчи.

— Не говори, Бен. Не се опитвай да ме вразумяваш или да спориш с мен. Защото знам какво представлявам. Може би така е по-добре. Сега съм по-близък с МИ, отколкото с теб. Приемам този факт. Не казвам, че ми харесва или не ми харесва — просто го приемам. И нека бъде така.

Усмивката на Брайън бе кисела, крива. Нямаше нищо весело в нея.

— Нека бъде така. Ще бъда МИ и няма да ми се налага да скърбя за загубения си човешки облик.

Само воят на пристигащите полицейски коли наруши възцарилата се тишина…