Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

4.

12 февруари 2023

 

На другия ден Ерин Снеърсбрук влезе в операционната уморена. Но при вида на Брайън забрави за умората. Толкова много бе вече направено; и още толкова много имаше да се върши. Мъртвата мозъчна тъкан — в по-голямата си част бяло вещество — бе изрязана.

— Започвам имплантационните серии — каза тя шепнешком. Думите й бяха предназначени по-скоро за записа, отколкото за сведение на работещите в операционната. Чувствителните микрофони щяха да уловят казаното, независимо колко тихо или високо бе изречено, и щяха да запишат всичко. — Мъртвата тъкан е отстранена. Наблюдавам сечение на бяло вещество. Това е областта, където са прекъснати аксоните на редица неврони. Проксималното окончание на всеки прерязан нерв е все още живо, тъй като тялото на самата клетка е разположено там. Но дисталното окончание и другата част на аксона, която се свързва със синапса на останалите клетки, са мъртви. Хранителните вещества и енергията не достигат до тях. Това налага използването на две различни техники. Направила съм отливки на повърхностите на напречните разрези на бялото вещество. По тези отливки са изработени гъвкави ПНЕВ-микрофилмови чипове. Компютърът е запомнил всяка отливка и знае къде да постави всеки чип. Клетки от съединителна тъкан ще закрепят чиповете на местата им. Щом поставя свързващите чипове, проксималните влакна ще могат да осъществят контакт с тях. Срязаните краища на аксоните ще бъдат покрити със стимулиращ растежа протеин. Чип-филмът е покрит с химически активни точки, които под въздействието на електрически ток ще притеглят нарастващия аксон и ще го прикрепят към свързващото гнездо на най-близкия чип. Ето това възнамерявам да направя сега.

Докато говореше, тя включи свързващия робот, нареди му да се придвижи над отворения череп и да проникне вътре. Малките пръстчета с разклонения по тях постепенно се разшириха, отделиха се едно от друго и бавно се спуснаха надолу. Вграденият в робота компютър имаше такива големи възможности, че управляваше поотделно всяко едно от микроскопичните пръстчета. Лещите, които се нуждаеха от по-големи дължини на светлинните вълни, за да формират образ, не бяха инсталирани на връхчетата им, а се намираха няколко разклонения по-назад. Образът от лещите на всеки пръст се предаваше на компютъра, където биваше сравняван с другите образи и по този начин се изграждаше вътрешен триизмерен модел на срязания мозък. Пръстчетата отново се придвижиха надолу — някои по-бавно от останалите — докато почти докоснаха повърхността, после се разпериха и закриха зоната от погледа на хирурга.

Снеърсбрук се обърна към монитора и каза:

— По-ниско. Стоп. Спусни още. Наклони назад. Стоп.

Сега тя и компютърът виждаха едно и също. Изображение в едър план на срязаните повърхности, което тя можеше да уголемява или свива, за да види цялостната картина.

— Задействувай пулверизаторите — нареди тя.

На всеки десет пръстчета едно бе кухо; всъщност то представляваше миниатюрен флакон с електронен вентил на върха. Дюзите се отвориха и заобсипваха с микроскопични пръски повърхността на срязания мозък. Това бе невидимо електрофлуоресцентно покритие.

— Угаси осветлението — заповяда тя и в операционната се възцари сумрак.

Свързващият робот бе доволен от работата си и прекрати нанасянето на покритието. След като подбра част от ниската зона на раната, Снеърсбрук изпрати възможно най-малкото количество ултравиолетова светлина надолу по тънките като косъм оптични нишки.

На екрани се видя как светещи точици изпъстриха повърхността на мозъка.

— Електролуминесцентното покритие е нанесено върху окончанията на всички нерви. Под въздействието на ултравиолетовата светлина то започва да отделя достатъчно фотони, за да бъде идентифицирано. Само нервите, които са все още живи, реагират на ултравиолетовата светлина. Сега ще поставя имплантите по местата им.

Имплантите, изработени така, че да съответствуват на очертанията на засегнатите повърхности на мозъка на Брайън, бяха потопени във ванички с неутрален разтвор. Тя бе поставена на масичката до главата на пациента и капакът бе вдигнат. Пръстчетата, с безкрайно прецизни движения, се потопиха в разтвора.

— Тези ПНЕВ-импланти са изработени по мярка. Всеки от тях се състои от наслоени филми, представляващи органично-полимерни редове. Гъвкави и еластични, тъй като срязаните тъкани на мозъка вероятно леко са се променили от момента на измерването им за изработката на чиповете. Ще наблюдаваме следното: чиповете изглеждат еднакви, но разбира се, не са. Компютърът е измерил и проектирал всеки от тях така, че да съответствува на точно определени зони от открития мозък. Сега той ще ги разпознае и ще посочи местата им. Всеки филм има няколко оптични свързващи нишки, които ще бъдат прикрепени към съседни чипове за пренасянето на многократни вътрешни входно-изходни сигнали между частите на мозъка. Ако насочим вниманието си към горната повърхност на филмите, ще видим, че върху всеки от тях има и входно-изходна шина. Ролята му ще бъде обяснена при следващата операция. Специално тази задача ще приключи с поставянето по местата им на всички десет хиляди импланта. Изпълнението й започва сега.

Макар че Снеърсбрук ръководеше операцията, всъщност компютърът контролираше поставянето на имплантите. Пръстчетата му се движеха толкова бързо, че очертанията им се размиваха и губеха. Чиповете заемаха местата си в шеметна последователност. Когато и последният от тях бе закрепен, пръстчетата замряха и на Снеърсбрук й олекна. Тя се изправи и болка, остра като нож, прониза гърба й. Не й обърна внимание.

— Започна следващият стадий — процесът на свързването. Повърхностите на филма са изработени по технологията на активната матрична индикация. Целта е всеки полупроводник, при активирането му чрез луминесценция, да идентифицира жив нерв, и след това да осъществи физическа връзка с него. Покритието на филма съдържа подходящи хормони на растежа, под чието въздействие входящите нервни влакна ще образуват синапс с входните транзистори. Значението на тези свързвания ще се изясни при следващата процедура на имплантирането. Всяко мъртво дистално влакно трябва да бъде заменено със зародишна клетка, генетично програмирана да изгради нов аксон под обвивката на старата, а след това и нови синапси на мястото на дисталните, които са в процес на отмиране. Същевременно, с нарастването на зародишните клетки, ще се развият дендрити, които ще се свържат с изходното гнездо на филмовия чип.

Операцията продължи почти десет часа. Снеърсбрук присъствува неотклонно през цялото време.

Когато завърши и последното свързване, умората я връхлетя като локомотив. На излизане от операционната тя се препъна и едва успя да се хване за рамката на вратата. След операцията Брайън се нуждаеше от постоянно наблюдение и грижи, но това бе работа на сестрите.

Процедурите по възстановяването на мозъка на Брайън бяха изтощителни, а тя имаше и други пациенти и насрочени операции. Променяше разписанието, търсеше и получаваше помощта на най-добрите хирурзи и поемаше само най-неотложните случаи. И въпреки това вече дни наред работеше по двайсет и четири часа. Докато правеше бележки на глас по току-що извършената манипулация, гласът й трепереше. Компютърът й щеше да ги запамети и възпроизведе. Ще трябва да вземе „Декседрин“, за да изкара деня. Идеята не е от най-възхитителните, но май няма голям избор.

Свърши, прозина се и се протегна.

— Край на доклада. Включѝ вътрешното разговорно устройство. Маделин.

Компютърът прие новата команда и повика секретарката.

— Слушам, докторе.

— Да влезе мисис Делейни.

Тя потри ръце и изправи гръб.

— Включи и записвай във файл с име „Доли Делейни“ — каза тя и провери дали е светнал малкият червен индикатор в основата на настолната лампа. Вратата се отвори и тя се усмихна на жената, която колебливо пристъпи вътре. — Добре направи, че дойде — посрещна я с усмивка Снеърсбрук, като се изправи бавно и посочи стола от другата страна на бюрото. — Чувствувай се като у дома си, мисис Делейни.

— Моля ви, докторе, наричайте ме Доли. Бихте ли ми казали как е той?

В гласа й се долавяше напрегнатост, като че едва успяваше да запази самообладание. Слаба жена с остър поглед, стиснала с две ръце огромна дамска чанта на коленете си. Като бариера.

— Никаква промяна. Доли, откакто говорих с теб вчера. Той е жив и трябва да сме благодарни. Но е пострадал сериозно и ще минат седмици, а може и месеци, преди да разберем какъв ще е резултатът от процедурите. Ето защо ми е нужна твоята помощ.

— Не съм медицинска сестра, докторе. Не виждам какво бих могла да направя. — Тя пооправи чантата на коленете си, но я остави като бариера. Беше красива жена и щеше да изглежда още по-добре, ако ъгълчетата на устата й не бяха така рязко отпуснати надолу. Имаше вид на човек, към когото съдбата не е била особено благосклонна, и е обиден на целия свят. — Имате нужда от помощ, но аз нямам ни най-малка представа какво се е случило с Брайън. Всички ми казват, че просто е имало някакъв нещастен случай в лабораторията. Надявах се, че вие ще можете да ми обясните. Кога ще мога да го видя?

— Веднага щом това стане възможно. Но трябва да знаеш, че Брайън е претърпял значително увреждане на черепа и съответно е получил сериозна травма на бялото вещество на мозъка. Налице е… разстройство на паметта. Но може да му се помогне, ако намеря начин да събудя някои от ранните му спомени. Затова ми е необходима повече информация за твоя син…

— Доведен син — заяви решително тя. — Патрик и аз го осиновихме.

— Извинете, не знаех.

— Няма нищо, докторе, няма за какво да се извинявате. Всички го знаят. Брайън е роден син на Патрик, който преди да се срещнем, преди да напусне Ирландия, е имал връзка с някакво местно момиче. Майката на Брайън.

Доли извади дантелена кърпичка, леко попи дланите си и я пъхна обратно в чантата, която се затвори с остро щракване.

— Бих искала да знам повече за тази история, мисис Делейни.

— Защо? Минала работа, какво да ровим… Съпругът ми е мъртъв от девет години. Бяхме се… разделили. Разведени бяхме. Живеех при семейството си в Минесота. Не поддържахме връзка. Дори не знаех, че Пади е болен, никой нищо не ми казваше. Навярно разбирате как се чувствам. За пръв път научих, че не е бил в ред със здравето си, когато Брайън ми се обади за погребението. Това е всичко.

— Съжалявам, че сте били разделени. Но колкото и трагично да е това, то все пак не променя подробностите от раните години на Брайън. Трябва да ми разкажеш за тях. Искам да вникна в детството му. Сега, когато съпругът ти е мъртъв, ти си единственият човек на света, който може да ми даде тези сведения. Мозъкът на Брайън е сериозно увреден, разрушени са обширни зони. Той има нужда от помощта ти, за да възстанови спомените си. Признавам, че голяма част от това, което върша, е експериментално, и че никога не съм го вършила преди, но то е единственият му шанс. За да успея, трябва да знам къде и какво да търся в миналото му.

Проблемът е в това, че за да върна паметта на Брайън, аз трябва да проследя развитието на съзнанието му от най-ранно детство. Сложната структура на човешкото съзнание може да бъде наново изградена само от основата нагоре. Представите и понятията от по-високите нива не могат да бъдат активизирани, ако не сме в състояние да работим с техните по-ранни форми. Ще се наложи да конструираме наново съзнанието му — съвкупността от представи — по почти същия начин, по който те са се формирали в детството. На този етап само ти можеш да ме насочваш. Ще ми помогнеш ли да му върнем миналото с надеждата, че тогава той ще има и бъдеще?

Доли слушаше със здраво стиснати и побелели от усилието устни. Трепереше. Ерин Снеърсбрук чакаше в търпеливо мълчание.

— Минало е много време, откакто Брайън и аз живеем далеч един от друг. Но аз го отгледах, дадох всичко от себе си. Не съм го виждала от погребението…

Тя отново извади кърпичката, попи ъгълчетата на очите си, прибра я и изправи глава.

— Знам, че ти е трудно, Доли. Но е жизненоважно да узная тези факти. Мога ли да те попитам къде за пръв път се срещнахте със съпруга ти?

Доли въздъхна, после кимна в знак на мъчително съгласие.

— В Канзаския университет. Пади пристигна там от Ирландия, както ви казах. Беше преподавател в университет. В педагогическия факултет. Аз също преподавах, семейно планиране. Както сигурно знаете, все повече и повече се налага мнението, че всички проблеми на околната среда се дължат най-вече на свръхнаселеността, тъй че тази дисциплина вече не е забранена в учебните заведения. Пади беше математик, много добър математик, с квалификация, надхвърляща нивото на нашия колеж. Ето защо беше назначен в новия университет в Тексас и докато го открият, преподаваше в Канзас само временно. В договора му имаше такова условие. Искаха да го обвържат. Заради самите тях, не толкова заради него. Той беше самотен, нямаше приятели. Дъблин му липсваше жестоко. Така казваше — жестоко. Не че много говореше за себе си. Преподаваше на студентите от долните курсове, които се интересуваха единствено от оценките и нехаеха за предмета му. Това го вбесяваше. Някъде по това време започнахме да излизаме. Той ми имаше доверие и аз знаех, че моето присъствие му носи утеха.

Не зная защо ви разказвам всичко това. Може би защото сте лекар. Не съм го споделяла с никого до днес. Сега, когато всичко е вече минало и той е мъртъв, най-после мога да го изрека на глас. Не мисля… не мисля, че някога ме е обичал. Просто му беше добре с мен. В демографията има много математика, тъй че успявах да следвам мисълта му донякъде, когато говореше за работата си. Разбира се, бързо се обърквах, но той не забелязваше. Мисля си, че е гледал на мен като на едно топло присъствие, казано с две думи. Но поне в началото това нямаше значение. Когато пожела да се ожени за мен, аз се вкопчих в тази възможност. Тогава бях на трийсет и две, а времето си минаваше. Нали знаете, казват, че ако една жена не се омъжи до трийсетте, едва ли някога това ще й се случи. Приех предложението му. Опитвах се да забравя ученическите блянове за романтична любов. В края на краищата хората понякога са щастливи и в бракове по сметка. Трийсет и две е трудна възраст за една самотна жена. Колкото до него, ако обичаше някого, то това бе онази, другата. Мъртва, наистина, но все едно.

— Значи е говорил за връзката си с онова момиче в Ирландия?

— Разбира се. Не може да се очаква един мъж на неговата възраст да е девствен. Дори в Канзас. Той беше изключително честен и откровен човек. Знаех, че с онова момиче са били много близки, но всичко бе приключило отдавна. Отначало не ми каза за момчето. Но преди да ми предложи да се омъжа за него, сподели с мен какво му се бе случило в Ирландия. Всичко. Не казвам, че не ме заболя, но миналото си е минало, така е.

— И какво знаеше ти за Брайън?

— Знаех колкото и Пади — съвсем малко. Името му и това, че живее с майка си в някакво село. Тя не желаеше да поддържа връзка с Пади и аз виждах, че това го разстройва. Писмата му се връщаха неразпечатани. Опитваше се да изпраща средства за детето, но му отказваха. Той дори изпрати пари до тамошния свещеник, за момчето, но нищо не излезе. Пади не ги искаше обратно и ги дари на църквата. Свещеникът не забрави това, и когато момичето почина, той му писа. Пади прие вестта болезнено, макар че се опитваше да не го показва. Вкопчи се в работата, за да забрави. Тъкмо тогава ми направи предложението. Както вече казах, знаех причината, за да постъпи така. Може и не всичко да ми е харесвало, но си мълчах. Тя беше мъртва, ние женени, и това е. Дори престанахме да разговаряме на тази тема.

И тъкмо затова онова ужасно писмо ни потресе. Той каза, че трябва сам да разбере какво става, и аз не възразих. Не бях виждала по-съсипан човек от него, когато се върна от първото си пътуване до Ирландия. Сега единствено момчето имаше значение — миналото си беше минало. Когато Пади сподели намерението си да го осиновим, аз се съгласих веднага. Нямахме свои деца и не можехме да имаме поради безплодие. А мисълта за онова сираче, което растеше в мизерия на края на света, не ни оставяше кой знае какъв избор.

— Ти ходи ли в Ирландия?

— Нямаше нужда. Знаех го. Прекарахме медения си месец в Акапулко. Отвратително беше. Хората трябва да проумеят, че в Съединените Щати нищо не им липсва и че тук е по-хубаво, отколкото където и да било в чужбина. По това време Пади бе вече на новото място и преподаваше в Университета за свободна инициатива, с двойно по-висока заплата, отколкото в Канзас. Това беше добре дошло, тъй като трябваше да заплатим известна сума на роднините в Ирландия. Но си струваше, защото щяхме да отървем момчето от нищетата. Пади свърши всичко сам, макар че не беше много лесно. Наложи се да пътува три пъти до Ирландия, за да уреди всичко. Докато беше там последния път обзаведох стаята на детето. Той имаше приятел там — някой си Шон, с когото били съученици. После станал адвокат. Пади трябвало да се яви и в съда. Бяхме сключили католически брак, и това било първото нещо, за което го попитали. Иначе нямаше да имаме никаква надежда за осиновяването. После го подложили на унизителни тестове за бащинство. Но имаше за какво, в края на краищата. Самолетът щеше да пристигне с четири часа закъснение, но аз не мръднах от летището. Струваше ми се, че слизат последни. Никога няма да забравя онзи миг. Пади изглеждаше толкова уморен! Ами момчето! Кожата му бе прозрачна, сякаш никога през живота си не бе виждало слънце. Мършаво, с ръце като кибритени клечки, стърчащи от мръсното яке. Помня, че се огледах — срамувах се да не ме видят с това толкова зле облечено дете.

Снеърсбрук й даде знак с ръка да млъкне и провери отново дали лампата за запис свети.

— Добре ли си спомняш този момент, Доли?

— Никога няма да го забравя.

— В такъв случай трябва да ми разкажеш за него най-подробно. Заради Брайън. Паметта му е… да речем, увредена. На мястото си е, но трябва да го накараме да си спомни това.

— Не разбирам.

— Ще ми помогнеш ли, дори да не разбираш?

— Щом искате, докторе… Щом казвате, че е толкова важно. Свикнала съм да приемам нещата на доверие. Пади бе мозъкът в нашето семейство. И Брайън, разбира се. Мисля, че ме имаха за глупачка. Не че някога са го казвали, но то се усещаше.

— Доли, давам ти думата си, че ти си единственият човек на света, който може да помогне на Брайън сега, в този момент, докато не е станало късно. Никой тук не те смята за глупачка. Трябва да възстановиш тези спомени. Трябва да опишеш всичко, така, както го помниш. С най-малките подробности.

— Е, щом казвате, че е толкова важно, че ще помогне, ще направя каквото мога. — Тя се изправи решително. — Като малък Брайън бе много привързан към мен. Едва когато поотрасна, се отчужди. Но мисля, дори съм сигурна, че тъкмо тогава имаше нужда от мен.

 

 

Пади водеше момчето за ръка. И двамата изглеждаха уморени до смърт. Баща и син — еднаквата червена коса със златист отблясък не оставяше място за съмнение.

— Трябва да взема чантите — каза Пади. Тя усети допира на небръснатата му буза, когато я целуна. — Наглеждай го.

— Здравей, Брайън. Аз съм Доли.

Той наведе глава и мълчаливо се извърна. Дребничък за осемгодишно момче. Човек не би му дал повече от шест. Мършав и доста мръсен. Недояждане, лоши навици. Тя ще се погрижи за всичко.

— Подредих ти твоя стая, ще ти хареса.

Доли несъзнателно понечи да го прегърне, усети го, че трепери и се отдръпва. Нямаше да е лесно. Тя се усмихна насила, опитвайки се да скрие смущението си. Слава богу, Пади се връща с багажа.

Щом колата потегли, момчето почти веднага заспа на задната седалка. Пади се прозя широко и се извини.

— Няма нищо. Пътуването беше ужасно, нали?

— Дълго и уморително. И… как да кажа… — той погледна към Брайън през рамо — не много лесно в известен смисъл. Ще ти разкажа всичко довечера.

— Спомена по телефона за някакъв проблем с паспорта.

— Формалности. Бил съм ирландец по рождение и натурализиран американец, а пък Брайън си оставал ирландец, въпреки че това би трябвало да е уредено в документите по осиновяването. Но не и според американския консул в Дъблин. Попълвахме разни формуляри и в края на краищата се оказа по-лесно да извадя на Брайън ирландски паспорт и да уредя останалото тук.

— Ще го уредим веднага. Момчето е американец и не му трябва чуждестранен паспорт. Горя от нетърпение да ти покажа стаята. Подредих я както се разбрахме. Легло, малко бюро, няколко хубави картини. Ще му хареса.

Чуждата къща никак не допадна на Брайън. Отначало бе прекалено уморен, за да мисли за това. Събуди се, докато баща му го пренасяше вътре. Яде някаква супа със странен вкус и сигурно е заспал на масата. Когато отвори очи на сутринта, едва не извика от уплаха — всичко бе толкова необичайно. Спалня, по-голяма от гостната у дома. Познатият свят си бе отишъл — заедно с дрехите му. Късите му панталони, фланелката, ризата — всичките в сиво и черно — бяха изчезнали, докато е спял. На тяхно място се мъдреха нови одеяния в ярки цветове. Дълги панталони. Вратата се отвори; Брайън трепна и дръпна завивките до брадичката си. Беше баща му; усмихна се едва-едва.

— Добре ли спа? — Той кимна. — Чудесно. Вземи един душ, ей го там, пуска се също като онзи в хотела в Дъблин. И се облечи. След закуска ще ти покажа новия ти дом.

Трябваше да свиква с душа и не беше сигурен дали му харесва. Голямата чугунена вана у дома в Тара си беше нещо къде по-добро.

Когато излязоха, всичко му се стори прекалено непознато и различно, за да го възприеме отведнъж. Слънцето грееше прекалено силно, въздухът бе прекалено влажен. Къщите бяха с необичайна форма, колите бяха много големи и се движеха по дясното платно на пътя. Новият му дом бе странно място. Настилката на улиците бе прекалено гладка. И навсякъде вода, никакви хълмове и дървета. Само плоският мръсен океан и черните метални предмети във водата от всички страни. Защо беше така? Защо не бяха на сушата? Когато пристигнаха на голямото летище, се качиха на друг самолет и прелетяха над целия щат Тексас — така го нарече баща му — само за да дойдат в тази явно безкрайна и гола пустош.

— Не ми харесва тук — каза си тихо той, но Пади го чу.

— С времето ще свикнеш.

— Насред океана!

— Не съвсем. — Пади посочи тънката кафява ивица на далечния хоризонт, обвита в мараня. — Ето го там брега.

— И никакви дървета — каза Брайън, като се огледа наоколо.

— Дървета има точно пред търговския център — отвърна баща му.

Брайън възрази:

— Но те не са истински, растат в бурета. Не е честно. Защо това място не си е на сушата, както си му е редът?

След като минаха покрай металните постройки в двора на университета и жилищния район в съседство, седнаха да си починат на сенчеста пейка с изглед към океана. Пади бавно напълни лулата си, запали я и заговори:

— Не е съвсем просто за обяснение, особено ако не познаваш добре страната и нещата тук. Всъщност всичко се свежда до политиката. В Съединените Щати съществуват закони за финансирането на изследователски проекти в университетите, за това кой може и кой не може да инвестира. Много от нашите големи корпорации са си дали сметка, че изоставаме от Япония, където правителството и индустриалците си сътрудничат и взаимно се подпомагат при финансирането на изследванията. Като не могат да променят законите, намерили са начин да ги заобиколят. Тук, извън континенталната зона с ширина три мили, ние теоретически не сме длъжни да спазваме щатските и федералните закони. Този университет, построен върху стари нефтени платформи и насипи, е създаден с изключителна практическа насоченост. Затова ловците на глави на преподаватели и студенти не са жалели парите си.

— Ловците на глави живеят в Нова Гвинея. Те убиват хора, режат главите им и ги опушват, докато се свият. И тук ли ги има?

Пади се засмя, като видя разтревоженото лице на момчето, и посегна да разроши косата му. Брайън се отдръпна.

— Тези ловци на глави са по-различни. Така се наричат на жаргон хората, които предлагат на някого много пари, за да напусне старата си работа. Или дават големи стипендии, за да привлекат най-добрите студенти.

Брайън се замисли над тази нова за него информация, докато гледаше изпод вежди слънчевите отблясъци върху водата.

— Значи си важна клечка, ако си дошъл тук по този начин.

Пади се усмихна — допадаше му начина на разсъждение на Брайън.

— Сигурно е така, щом съм тук.

— С какво се занимаваш?

— Математик съм.

— Дванайсет плюс седем прави деветнайсет, както в училище?

— С това се започва, после става все по-сложно и по-интересно.

— Като например?

— Като например това, че след аритметиката идва геометрията, после — алгебрата, след нея — висшата математика. Има също така и теория на числата, която остава малко извън основния предмет на математиката.

— Каква е тази теория на числата?

Пади се усмихна на сериозното изражение на лицето на малкото момче и реши да подмине въпроса му. Замисли се. Брайън непрекъснато го изненадваше с това, че бе запомнил редица факти, макар и откъслечни. Изглеждаше будно момче, убедено, че може да разбере всичко, стига да зададе подходящите въпроси. Но как би могъл да започне да обяснява висшата математика на едно осемгодишно момче? Е, стъпка по стъпка, може би?

— Знаеш ли какво е умножението?

— Че как! Проста работа. Например, 14 по 15 прави 210, защото толкова е и 6 по 35 или 5 по 42.

— Сигурен ли си?

— Няма грешка. Защото 210 е равно на 3 по 2 по 5 по 7. Харесвам числото 210 защото се получава от четири различни числа-единаци.

— Единаци? Така ли ги наричат в Ирландия?

— Не. Сам си ги кръстих — гордо отговори момчето. — Те нямат кратни. Като 5 и 7. Или някои от големите, като 821 и 823. Или 1721 и 1723. Много от тях са по двойки като тези.

„Числа-единаци“ бе терминът на Брайън за простите числа, разбра Пади. Възможно ли е осемгодишните деца да имат понятие за простите числа? Изучават ли ги на тази възраст? Не можеше да си спомни.

Вечерта Доли изключи телевизора някъде след единайсет. Намери Пади в кухнята. Лулата му бе угаснала, а той се взираше, без да вижда, в мрака.

— Лягам си — каза тя.

— Знаеш ли какво е направил Брайън? Съвсем сам. На осем години. Открил е простите числа. И не само това — изглежда си е измислил отличен способ за определянето им.

— Прекалено е сериозен за възрастта си. Никога не се усмихва.

— Не чуваш какво ти говоря. Много е умен. И нещо повече — има основни познания по математика, нещо, което липсва у повечето от студентите ми.

— Щом смяташ така, подложи го на училищен тест за интелигентност. Уморена съм. Можем да поговорим и утре.

— Тестовете за интелигентност са с прекалено голяма културна насоченост. По-нататък, може би, като поживее тук още малко. Ще поговоря с учителите му, когато го заведа на училище.

— Но не още първия ден! Сега ще трябва да посвикне, да се успокои. А и ти трябва да мислиш за лекциите и изследванията си. Утре аз ще го заведа на училище. Ще видиш, всичко ще мине чудесно.

Брайън намрази училището. Още от първия миг. Намрази грамадния шишкав главен учител. Тук го наричаха директор. Всичко бе различно. Непознато. А и от самото начало взеха да му се присмиват. Учителката започна първа.

— Това ще бъде твоето място в клас — каза тя и посочи неопределено редицата чинове.

— Фредия ли?

— Да, третия. Само че го кажи както трябва. Трети. — Тя зачака с неискрена усмивка. — Кажи „трети“, Брайън.

— Фреди.

— Не „Фреди“. Това е друга дума. Трети!

Тогава децата започнаха да се подхилкват и да шепнат „Фреди“ зад гърба на учителката. Когато звънецът удари и часът свърши, той излезе в коридора заедно с другите, но не остана при тях, а излезе от училището — далеч от всички.

 

 

— Това беше първият му учебен ден в училище — каза Доли. — Избяга още след първия час. Вечерта полицията го намерила и го доведоха в къщи.

— Той каза ли защо? — попита Снеърсбрук.

— Никога. Не беше такъв. Или мълчеше, или задаваше безброй въпроси. Средно положение нямаше. Не беше и общителен. Може да се каже, че единственият му приятел бе компютърът. Може би си мислите, че в училите му е писвало от компютри. Нали знаете, сега компютрите са навсякъде. Но не беше така. Щом се прибереше у дома, веднага сядаше пред компютъра си. И не за да играе, а съставяше програми на езика ЛОГО, който бе научил в училище. Много добри програми, казваше Пади. Момчето съставяше самообучаващи се програми, които сами съставяха нови програми. Имаше нещо особено между него и компютрите.