Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (34)

34.

 

На следващата сутрин Брайън тъкмо се готвеше да тръгва към лабораторията, когато му позвъни Бен.

— Всичките тия събития в Тексас наистина раздвижиха нещата — и тук, и във Вашингтон. Насрочено е съвещание. Знам, че ще се зарадваш, като ти кажа, че то започва след няколко минути. Аз и ти участваме оттук, а също и Кайл Рохарт — той ще представлява „Мегалоуб“. Във Вашингтон Дейв Маниъс ще огласи доклада за вчерашната операция и ще има удоволствието да е на една маса с генерал Шорхт. Аз съм долу, бронетранспортьорът е готов и чака.

— Само минута и идвам.

— Как са Шели и баща й? — попита Бен, докато се качваха в бронетранспортьора.

— Състоянието му било стабилизирано, така каза тя. Все още е в болницата. Но голямата новина е, че ми се обади от летището. Разрешили са й да излезе оттук и да отлети за Лос Анджелис.

— Това сигурно е дело на генерал Шорхт. Ако той поотпуска малко мерките за сигурност, то тогава съществува възможността и ти…

— Кажи вероятност, Бен, звучи ми далеч по-добре! Имам чувството на човек, комуто предстои да излезе от затвора. Нали съзнаваш, че ако изключим онзи полет до Мексико, аз съм непрекъснато затворен от мига, в който се върнах към живота?

— Не, не знаех. Забравил си да ми кажеш.

— Идиот!

Шегата бе тъпа, но и двамата се разсмяха. Напрежението спадна, Брайън го усети. Присъдата му скоро щеше да изтече.

Рохарт се ръкува и с двамата.

— Изглежда, че нещата най-сетне ще си дойдат на мястото. Ще се радвам много, когато всичко това свърши. Е, разбирам, че няма да съм по-радостен от теб, Брайън. Управлението на „Мегалоуб“ ми е предостатъчно. Искам да ти съобщя една добра новина. Адвокатите са ни подготвили споразумение, което двамата трябва да подпишем. Многократно се употребява „ако“, но смисълът е ясен. Ако „Мегалоуб“ изкупи „Диджит Тек“, а това изглежда много вероятно, и ако има печалба от продажбите на Бъг-оф, и ако правителствената комисия одобри сделката, тогава след като бъдат извадени всички разходи и хонорарите на адвокатите — ще делим печалбите, както е предвидено в новия договор.

— Прав си за всичките тези „ако“. Адвокатите ви доста бързо отстъпиха.

— Аз докладвах казуса пред борда на директорите и им дадохме инструкции да отстъпят. Единодушното ни мнение бе, че и без това ти се струпа много, Брайън, и че не бива повече да те ощетяваме.

— Оценявам високо…

— Това е най-малкото, което можехме да направим. Охо, вече имаме картина. Изглежда започваме.

На мястото на прозореца се появи заседателната зала във Вашингтон. Дейв Маниъс седеше до генерал Шорхт, който пък излъчваше обичайната си строгост и мрачност.

— Няма нужда да представяме някого — започна Маниъс. — Мисля, че всички се познаваме. Ще ви оглася доклада на ФБР, след което Бен ще може да обобщи всичко по разследването досега. Под бетонната плоча в Остин бяха открити труповете на пазачите, както и на шефа на охраната Арпад Тот, на д-р Маккрори и на четирите кучета. Не бе открито тялото на председателя на борда мистър Бекуърт.

— Но плочата е голяма, колкото цялата лаборатория — напомни Бен.

— Беше голяма: бе напълно отстранена, както и пясъкът под нея — до гола земя, която не е била разкопавана. Ето защо мистър Бекуърт вече е извън списъка на предполагаемите жертви и зае първо място в списъка на най-търсените.

— А какво стана с моите файлове… записките и бележките? — попита Брайън.

— Те са в банките данни на компютъра на „Диджит Тек“. Необходимо ни бе известно време, докато разшифроваме паролата за достъп. Не можем да преценим доколко са пълни, но датите съвпадат. Има и други файлове, датирани след кражбата; предполагаме, че са дело на д-р Бочорт. Предположенията ни се засилват и от факта, че са писани на румънски.

— В какво положение се намират служителите на „Диджит Тек“? — попита Бен.

— Препроверихме показанията им и всички изглежда са чисти. Никой от тях не е бил нает преди април тази година. По това време д-р Бочорт вече е бил конструирал прототипа на управляващия модул, който по-късно е бил внедрен в производство.

— Смятате ли, че тъй нареченият управляващ модул е моят ИИ? — попита Брайън. — Навярно окастрен от някои ненужни свои елементи, а сетне програмиран да изпълнява само функцията на унищожител на насекоми.

— Не мога да отговоря на въпроса ви, мистър Делейни, едва ли някой тук знае повече по въпроса от вас. Но действаме, водени от това предположение. Във всеки случай ще можете да обсъдите тази възможност с Бен. Ние се занимаваме изключително с криминалната страна на това разследване. Копия от цялата открадната информация и на всички файлове ще ви бъдат донесени в „Мегалоуб“ за разпознаване и оставени на ваше разположение. Смятаме убийствата за неразкрити и случаят ще продължи да се разследва. Освен това продължаваме да търсим мистър Бекуърт и д-р Бочорт. Има ли въпроси?

Последва размяна на мнения относно някои подробности, които Брайън игнорира. Той щеше да сравни оригиналните файлове със записките си, но изглеждаше сигурно, че бяха едни и същи. Любопитно му бе да види какво бе направил д-р Бочорт с неговия ИИ. Солдафонският сержантски тон наруши мислите му: генерал Шорхт заговори за пръв път.

— Криминалното разследване, предприето от ФБР, изглежда е на приключване. Ще продължи само издирването на двете споменати лица. Какво става обаче с вашето разследване, мистър Беникоф?

— В процес на подготовка съм на окончателния доклад за комисията, която предизвика това разследване, генерале. И задълженията ми ще свършат, когато приключа с него. Откраднатите неща са намерени. Продължавам да се интересувам от извършителите на престъплението и ще поискам официално да бъда информиран за бъдещи разкрития на службите за сигурност. Но самото разследване ще приключи след като завърша доклада си. Мога ли да предложа нещо, генерале?

Бен изчака и прие мълчанието като знак на съгласие.

— След като разследването приключи — както моето, така и това на ФБР, — тук вече няма да има нужда от засиленото военно присъствие. Ще бъде достатъчна новата, подобрена, цивилна система за безопасност. Сигурно си спомняте, че военните бяха привлечени поради несекващите опити за покушение върху Брайън. Сега обаче информацията, която притежаваше единствен той, е широко разпространена и внедрена в производствен процес. Ето защо настоявам военната охрана да бъде вдигната.

Всички се вторачиха в генерала в последвалата дълга пауза. Най-накрая той заговори.

— Приемам предложението ви за сведение.

— Но, генерале, не можете…

Генерал Шорхт прекъсна Бен с рязък, отсечен жест.

— Мога. Това е решението ми. Военната охрана ще остане, защото въпросът има военен характер. Става дума не за лични свободи, а за националната безопасност. Поверена ми е безопасността на този младеж, а по мое мнение тя е равнозначна на безопасността на нацията. Няма какво повече да се говори. Въпросът бе и си остава от военно естество.

— Но аз не съм военен! — рече Брайън. — Аз съм цивилен и свободен човек. Не можете да ме затворите просто така.

С това съвещанието завърши и на мястото на картината от заседателната зала се появи пустинният пейзаж. Бен се разтревожи от мрачното мълчание на Брайън.

— Връщам се в столицата — рече той. — Ще се явя веднага пред президентската комисия, ако трябва, ще стигна лично до президента. Този военен динозавър не може да прави каквото си ще.

— Изглежда може — рече Брайън, мъчейки се да се отърси от обзелата го мрачна потиснатост. — Отивам в лабораторията. Обади ми се, ако научиш нещо ново.

След като той излезе, настана тишина, никой не можеше да добави нищо.

Брайън остави вратата на лабораторията да се затвори зад гърба му. Добре, че остана сам. Не биваше да бъде толкова обнадежден, да е толкова сигурен, че ще се измъкне оттук. Емоционалното му извисяване направи падането още по-болезнено. Отиде и седна на работното място на Шели, питаше се дали да й позвъни на номера, който му бе дала. Не, рано бе още. В коридора се чу шумолене и телероботът на Свен се появи на вратата.

— Buna dimineata. Cumte simti azi? — рече той.

— Какво?

— На румънски това означава: „Добро утро, как си днес?“

— Кога успя да научиш румънски?

— Още го уча. Много интересен език. Разбира се, мога да чета с лекота, след като заредих речника и граматичните правила в паметта си.

— Чакай да се сетя сам. Направил си го, защото ФБР е пратило откраднатия материал, плюс бележките и файловете на д-р Бочорт.

— Предположението ти е вярно. Освен това приведох в действие мерките, които обсъдихме във връзка с използването на молекулярната памет в МИ…

— Мога ли да попитам какво означава МИ?

— Машинен интелект. Намирам термина „изкуствен“ за унизителен и неточен. В моя интелект няма нищо изкуствено, а и съм машина. Сигурен съм, ще се съгласиш, че в МИ не се съдържа негативният смисъл, вложен в ИИ.

— Добре, добре. А сега за какви мерки спомена?

— Имах много интересен разговор с д-р Уескът от Калифорнийския технологичен институт в Пасадена. Той намира идеята ти в разработването на МИ да се използва молекулярна памет за много обещаваща.

— Моята идея? Свен, нещо не разбирам.

— За да опростя нещата при телефонния ни разговор, използвах твоето име и гласа ти…

— Престорил си се, че съм аз?

— Предполагам, че може да бъде казано и по този начин.

— Свен, ще се наложи да намерим време и да се занимаем с въпроса за морала и законността. Първо на първо, ти си излъгал.

— Лъжата е черта, присъща на общуването. И преди водихме спор дали законите, създадени от хората, са приложими спрямо интелигентните машини и не стигнахме до съгласие.

— А какво ще кажеш за личните отношения? Ако те помоля да не използваш повече името и гласа ми, какво ще направиш?

— Ще уважа молбата ти, разбира се. Стигнах до заключението, че човешките правила на поведение са възникнали от взаимодействието между индивида и обществото. Ако моите действия те правят нещастен, няма да ги повторя. Искаш ли да чуеш запис на разговора с д-р Уескът?

Брайън поклати отрицателно глава:

— Засега ще се задоволя с резюме.

— В момента изпитват памет с капацитет трилион мегабайта и главното им затруднение изглежда е свързано с усъвършенстването на софтуера за достъп до паметта, поради сложните й, триизмерни канали за свръзка. По време на разговора ти предположи, че твоят МИ може би ще е в състояние да се справи с проблема. Д-р Уескът се съгласи с радост. Има няколко молекулярни памети, които скоро ще бъдат завършени, и първата, която заработи успешно, ще бъде изпратена тук. Това е от жизнено значение за разширяване на съзнанието ми.

— За какво говориш?

— Никога няма да разбера защо философите и психолозите ту благоговеят, ту се озадачават от това явление. Съзнанието означава просто да си наясно какво става в света и в собствения ти ум. Не искам да обиждам никого, но вие, хората, сте почти без съзнание. И след като нямате представа какво става в ума ви, ви е невъзможно да запомните случилото се само преди няколко месеца. При мен обаче Б-умът може да съхрани по-пълни данни за действията на съзнанието ми. Бедата обаче е, че са толкова огромни по обем, че се налага да се трият старите, за да се отвори място за новите. Сигурен съм, че си спомняш как го правя.

— Разбира се, защото това ми коства много труд.

— Можем да обсъдим въпроса за съзнанието при друг случай. В този момент се вълнувам от това да получа молекулярна памет. Тя ще ми даде възможност да съхраня повече информация, което от своя страна ще направи паметта, свързана с конкретните задачи, по-усъвършенствана и ефикасна.

— И далеч, далеч по-малка! — Брайън махна с ръка към купищата електроника в помещението. — Ако осъществим интерфейс с толкова мощна памет, ще се избавим от целия този хардуер. И ще станеш наистина мобилен…

Телефонът му иззвъня и той го откачи от колана си.

— Брайън, обажда се Бен. Мога ли да дойда в лабораторията да поговорим?

— По всяко време. Къде си сега?

— Излизам от кабинета си и пристигам.

— Добре, ще отворя вратата.

Бен бе сам. Влезе и последва Брайън в лабораторията.

— Добър ден, мистър Беникоф — каза Свен.

— Здравей, Свен. Да не ви попречих нещо?

— Не е спешно — рече Брайън. — Какво се е случило?

— Комисията реши разследването ми да приключи. Което означава, че онова, заради което дойдох тук, е изпълнено. Бих искал да узная кой стои зад случилото се. Но може и никога да не научим. Въпреки това ще продължа да настоявам ФБР да не приключва следствието. А това е може би единственият въпрос, по който аз и генерал Шорхт нямаме различия. Той може и да е солдафон, но не е глупак. И той има същите резерви като мен.

— И какви са те?

— Още не сме заловили истинските престъпници, хората, които организираха обира и убийствата. Трябва да продължим да ги търсим и да открием какви всъщност са били плановете им.

— Не разбирам.

— Брайън, помисли малко. Помисли си за парите, които са вложили, за плановете им, за убийствата. Нима наистина смяташ, че всичко това е било сторено, само за да се построи един усъвършенстван трепач на буболечки?

— Разбира се, че не! „Диджит Тек“ сигурно е нещо като отвличаща операция: да получим известно удовлетворение, след като надушим следите им. Плановете им би трябвало да са по-мащабни, отколкото да трепят буболечки. Но след като ти и ФБР спирате разследването, как изобщо ще открием кой стои зад всичко това?

— Военните няма да спрат. За пръв път съм съгласен с тяхната институционализирана параноя. Който и да е онзи зад всичко това, той хвърля огромни средства. Разбра ли, че в портфейла на Тот бе намерена разписка за многомилионен депозит в Швейцария? И парите са още там! Подкупили са го тъй изкусно, че навярно той се е чувствал в безопасност, не е предполагал, че имат намерение да го убиват, след като няма да могат да си върнат подкупа. Но те не дават и пет пари. Хора, които са способни на такива действия, са наистина смъртно опасни и няма да се откажат.

— Напълно съм съгласен.

— Радвам се, че е така, защото засега добрите новини свършват дотук.

Брайън забеляза тревогата, изписана по лицето на здравеняка, и усети как го прониза тръпка на страх.

— Бен, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че онзи кучи син не желае да вдигне охраната, нито възнамерява да го стори в близко бъдеще. Той смята, че си национална ценност, не само заради изобретяването на ИИ, но и за това, че в главата ти е присаден процесор, с който можеш да комуникираш. Не иска да те изгубва от поглед, нито да допусне да се омесиш с другите хора.

— Не можеш ли да ми помогнеш?

— Съжалявам, но наистина бих искал това да е възможно. Този път обаче няма как. Отидох докрай, до самия президент. Но когато той казва „Почакай, ще видим“, това всъщност означава, че е съгласен с генерала. — Бен извади визитка от портфейла си и написа върху нея телефонен номер. — Вземи. Ако някога ти потрябвам, знай, че този номер е секретен. Остави съобщение и телефонен номер и аз ще ти се обадя веднага, щом мога.

Брайън взе картичката, погледна я с невиждащи очи и поклати глава.

— Това е краят, нали, Бен? Нима ще си остана затворен до края на живота си?

Единственият отговор, който получи, бе мълчанието на Бен.