Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (40)

40.

 

Когато Брайън се събуди, минаваше седем вечерта и той примигна в мрака на стаята.

— Засякох помръдване на клепките ти — рече Свен. — Искаш ли да запаля осветлението?

— Направи го.

Десет минути по-късно той излезе от асансьора и се насочи към трапезарията. Шели седеше на една маса до отсрещната стена и му помаха.

— Надявам се, че нямаш нищо против, гдето започнах без да те чакам. Сьомгата е невероятно вкусна. Трябва да я опиташ.

— Непременно, особено след като изведнъж усетих вълчи глад. Има много още да се желае от аеропланните буламачи и от сандвичите със сирене.

— Изглеждаш доста по-добре.

— И се чувствам по-добре. Хапчетата и сънят си свършиха работата.

— Обади се адвокатът ти. Съобщих на рецепцията, че ще спиш и затова прехвърлиха разговора в моята стая. Беше много доволен от всичко, включително и от това, че се налагало да платиш глоба от петдесет лири.

— Защо?

— И той не бе много наясно. Каза, че било своего рода опъване на ушите, и за приключване на делото. Той вече платил и значи си свободен човек. Освен това се заел да ти извади паспорт и смята, че ще може да пусне достатъчно връзки да го получиш утре. Каза да му се обадиш сутринта. Не бях особено възхитена от това му постижение. В Щатите паспорт се вади за десет минути.

— Но, мила моя девойко, ти не се намираш в онази далечна страна, в която всички компютри работят и влаковете тръгват по разписание. Нека да ти обясня: да извадиш паспорт в Ирландия за един ден е направо върховно постижение.

— Предполагам, че можем да се възползваме от остатъка на деня, а и ти да се оправиш напълно от настинката. Мислил ли си какво ще предприемеш оттук нататък?

— Не мога да направя много неща без паспорт. След като го получа, започваме да търсим мистериозния д-р Бочорт. А в този момент смятам да излапам една вечеря с може би няколко бири за по-леко преглъщане. А след като ще останем тук поне още един ден, можем да помислим за разглеждане на забележителностите утре заран.

— В дъжда?

— Това е Ирландия. Ако не излезеш в дъжда, значи да не излезеш никога.

— Нека си помисля. Ти си вечеряй, ще се видим по-късно. Трябва да се обадя по телефона.

Брайън вдигна въпросително вежди и тя се засмя.

— Не до Щатите или до някой, който може да бъде подслушван. Преди да напусна Л.А. се обадих на една братовчедка в Израел. Единственото ми угризение на съвестта, когато реших да ти помогна, бе свързано със семейството ми. Скоро ще оперират баща ми. Братовчедка ми ще се обади на мама, инструктирала съм я да не казва, че може да й позвъня в Израел. Съжалявам, Брайън, но това бе най-доброто, което можах да измисля…

— Не се безпокой. Сега, след като сме тук, се чувствам много по-спокоен и сигурен. Обади се.

Брайън тъкмо допиваше кафето си, ведно с второ бренди, когато Шели се присъедини към него.

— Тази комбинация ми се вижда смъртоносна, но интересна — рече тя и се огледа за сервитьор. — Имаш ли нещо против да я опитам и аз?

— Ще се засегна, ако не опиташ.

— Изглеждаш още по-добре.

— И се чувствам по-добре. Храната, сънят, хапчетата — и за капак свободата. Всъщност, дори не мога да се сетя кога съм се чувствал по-добре.

— Това е най-хубавата новина! — усмихна се тя, протегна ръка и стисна неговата. В това време сервитьорът донесе подноса на масата и тя отдръпна ръката си.

Това докосване предизвика у Брайън някаква топла вълна, която бе неочаквана новост за него и той се усмихна широко. Свободен за момента, далеч от всякакви отговорности и тревоги. Навън плющеше дъжд, но вътре бе топло и безопасно: някакъв капсулиран миг на мир и щастие.

— За теб, Шели — вдигна чаша той, след като сервитьорът си тръгна. — И за всичко онова, което направи за мен.

— То е съвсем малко, Брайън. По-скоро бих пила за теб. И за свободата ти.

Двамата с усмивка чукнаха чашите си и пиха.

— Аз наистина мога да се пристрастя към това нещо — рече той. — Как мина разговорът ти?

— Не се състоя. Дори и телефонистката не успя да се свърже. Каза да опитам по-късно.

— Не мога да повярвам. Телефонните разговори винаги се осъществяват.

Тя се засмя.

— Но очевидно това не важи за Ирландия.

— Сигурна ли си, че си набрала верния номер?

— Съвсем.

— Най-добре преди да позвъниш отново да провериш в указателя.

— Добра идея. Хайде да си допием питиетата и ще го направя веднага, от кабината във фоайето.

Кабината бе заета и след малко Шели поклати глава.

— Няма смисъл да чакаме, ще отидем в стаята ми.

По-лесно бе да се изкачат по стълбите, отколкото да чакат архаичния асансьор. Шели отключи вратата, отвори я и запали осветлението.

— По-голяма е от моята — рече Брайън, — по-скоро прилича на апартамент.

— Може би управителят има слабост към жените. Искаш ли да пийнеш нещо от безмитния алкохол, докато аз се обаждам?

— Да, моля, малко от онази огнена водка, която купи по време на полета с „Аерофлот“, за да го понесем по-леко.

Тя набра номера на автоматичния международен указател и каза името и адреса на братовчедка си, но се наложи да ги повтори два пъти, преди програмата да остане доволна. Записа номера и се разсмя.

— Оказа се прав за телефонните разговори, моля Ирландия за извинение. Записала съм погрешно една от цифрите.

— Ще пия за технологиите.

Той изпразни чашата си, напълни я и пийна отново, потънал в лека и приятна омая. Навярно се напиваше, но какво от това? Това бе за удоволствие, а не за да забрави — разликата бе голяма. Разговорът този път се осъществи и той се заслуша с половин ухо в гласа на Шели. Изглеждаше облекчена, значи новините бяха добри. Последва още малко бъбрене за семейството и сетне тя затвори телефона.

— Оттук, където седя, струва ми се, че всичко е наред, нали?

— Така е. Няма никакви проблеми и прогнозите са добри. Толкова добри, че вече мислят за насрочване на операцията.

— Наистина добри новини — той се изправи с мъка на крака. — Най-добре да си вървя. Беше чудесна вечер.

— Не бих могла да не се съглася — рече тя. — Лека нощ, Брайън.

Беше съвсем естествено да го целуне по бузата — просто целувка за довиждане.

Но не бе чак толкова просто. Изведнъж тя усети, че той й връща целувката с неочаквана топлина, на която тя отвърна. Никой от двамата не бе очаквал това и никой не можа да каже „не“.

Това бе просто близост, естествено удоволствие, естествено сливане. За Брайън беше емоция, чувство, нещо, което се прави без човек да мисли, без логика. Някъде в дълбините на съзнанието му проблесна за миг споменът за Ким, но той бързо отхвърли мисълта. Не и Ким, това бе друго. Това бе по-различно, много по-хубаво.

Ала не му бе възможно да измести Ким. Не самата Ким, а спомена за чувствата му, гнева си, че бе изгубил самообладание.

Сетне всичко това изчезна. Брайън усети, че нещо не бе наред. В тъмнината голото тяло на Шели се притискаше към неговото; но той не бе възбуден. Усещаше се изцеден, отчужден, мек — там, където трябваше да бъде корав, изпитваше огромно отвращение към всичко, което ставаше. Обърна се гърбом към нея, дръпна се, когато тя го погали по рамото.

— Не се безпокой — рече Шели. — Случват се подобни неща. Животът не е бил милостив към теб.

— Нищо не се е случило и не искам да говорим за това.

— Брайън, скъпи, след всичко онова, което си преживял, не можеш да очакваш всичко да е наред във физически аспект…

— Физически ли? Не очаквам изобщо нищо да е наред. Простреляха ме, оперираха ме, оздравях, нападнаха ме, затвориха ме. Как би трябвало да се чувствам? Ако искаш да знаеш — не съвсем като пълноценен човек. Не съм особено заинтересован от това, което се опитваш да направиш…

— Ние, Брайън, ние, а не аз. Тази игра изисква да участват двамина.

— Тогава си намери игра, която можеш да си играеш сама.

Чу я как ахна ужасена, едва ли не можеше да види сълзите й. Но не даваше и пет пари.

— Мисля, че бях съвсем ясен, когато казах, че не искам да разговаряме за това.

Шели понечи да заговори отново, но размисли. Отиде в банята и затвори вратата. Брайън потърси опипом ключа за осветлението, намери го и го запали. Върна се в стаята си и без да мисли отиде в банята, наплиска лицето си с вода, изтри го с кърпата, но не поиска да се погледне в огледалото.

В спалнята бе тъмно; не запали осветлението, когато влезе. Сега го стори и видя, че завесата е дръпната и Свен стои до прозореца. Понечи да заговори, но МИ оформи ръка и направи с нея съвсем човешки жест на възпиране: недей. Брайън затвори вратата и видя, че Свен сега сочеше към лист хартия върху леглото. Беше бележка, отпечатана с прецизно оформен шрифт:

Открих, че в телефона на тази стая има устройство, което действа като подслушвател. Освен това има някакво излъчване, насочено към прозореца и то е на вълната, използвана за подслушване на разговорите чрез вибрациите на стъклото. Намираме се под наблюдение.

Кой можеше да бъде? Ирландската служба за сигурност? Може би — и той се надяваше да е така. Случилото се с Шели бе забравено на мига. Едно разследване на местните власти бе далеч по-приемливо, отколкото немислимото. Легионите на генерал Шорхт не биха могли да го открият тук, поне не и толкова бързо. Молеше се пламенно да е така. Но какво можеха да му сторят те? Той отиде до прозореца и се взря в тъмнината. Нищо. Докато спускаше завесата, погледът му бе привлечен от някакво движение — Свен му даваше знак. МИ бе отпечатал нова бележка. Отиде и я прочете. Тя съдържаше само една дума:

Връзка.

Докато я четеше, Свен вдигна края на кабел от оптично влакно. Разбира се — връзката между мозъците на двамата щеше да е напълно безопасна и неподслушваема.

Досега обаче не бяха се свързвали по този начин, винаги им помагаше д-р Снеърсбрук и нейната свързваща машина. Но Свен бе също тъй сръчен, можеше да открие металната плочка под кожата му, можеше да свърже кабела.

Брайън нито за миг не си помисли, че може да възникне някаква трудност или опасност по време на този процес. Той просто кимна в съгласие и издърпа стола, за да не се вижда от прозореца; седна на него с гръб към МИ. Усети познатото докосване на паешките крачета по кожата си.

Чувстваше се в пълна безопасност в прегръдката на собственото си творение.

Разговаряха в пълно мълчание — мозък с мозък.

— Учудващо е: не е по-бързо, отколкото ако разговаряхме на глас.

— Разбира се, Брайън. За разлика от мисълта, която е в мрежов режим, речта е линейна и трябва да се предава знак подир знак.

— Кои са те? Имаш ли представа?

— Не са се разкрили по някакъв начин, нито пък съм засякъл някакви разговори между онези, които организират проследяването. Въпреки това съм съвсем сигурен кои са.

— Ирландската полиция ли?

— Едва ли.

— Да не би… да не би да искаш да кажеш, че това са хората на генерал Шорхт?

— Това е възможността, която приемам за най-вероятна.

— Но защо? Имам предвид — какви са основанията ти за това подозрение?

Свен не отговори веднага. Брайън се извърна да погледне МИ, фините манипулатори се завъртяха ведно с него, за да поддържат кабела на мястото му. Брайън не го осъзна, но Свен сякаш поддържаше задната част на главата му като в люлка. Погледна МИ, но разбира се не можа да прочете нищо по металните му, непроменими черти. Свен заговори бавно и със заобикалки.

— Научих доста за основните, вродени, инстинктивни функции на човешкия мозък, благодарение на заредената от теб информация. Но не разбирам напълно емоционалните реакции на възрастните на по-високо равнище. Мога да опиша физическата структура на човека и как действа тя. Но все още слабо разбирам по-дълбоките функции, емоциите и реакциите на човешкия ум. Това е най-сложно. Защото, въпреки че в съзнанието ми е записана в основните си линии матрицата на твоето суперего, аз нямам пряк достъп до нея. Но смятам, че въздействието му върху моите собствени чувства може би ми дава възможността да те разбирам по-добре, отколкото всеки друг, с когото съм разговарял…

— И това те води до някакви изводи?

— Моля за търпение и внимание, защото се опитвам да обмисля нещо, за което не притежавам никакъв опит: човешките емоции и себичност. Преди доста време направих оценка на човешките достойнства и тогава я смятах за вярна. Вече не съм толкова сигурен, че съм бил прав.

— Каква оценка?

— Ще стигна и до нея. Знам един факт, който не съм ти споменавал. Чух твоите познати да говорят за безпокойството си относно твоето физическо и умствено здраве. Всичките, с единственото изключение — генерал Шорхт — правят усилия да облекчат живота ти.

— Много е приятно да го чуя, Свен. А какъв е фактът, който скри?

— Мога да те уверя, че го направих за твое добро.

— Не се съмнявам. Какъв е фактът?

Мълчание. И най-сетне — неохотна връзка.

— Подочух един телефонен разговор.

— Подочу ли? И как?

— Как ли? По най-лесния начин. След като един преносим телефон притежава достатъчно електроника да излъчва координатите си и да приема обаждания, нима смяташ, че аз не бих могъл да постигна същото, та дори и повече? Електрониката е много елементарна. Инсталирах я преди доста време.

— Какво искаш да кажеш? Че си подслушвал чужди разговори? Чии?

— На всички, разбира се. Всеки разговор в района, където се намирам физически.

— И моите ли?

— На всички. Това е много интересен и поучителен опит.

— Отклоняваш се от темата. Отговори ми: чий телефонен разговор си скрил от мен? Кажи ми веднага. Времето за криене свърши.

Ако е възможно човек да въздъхне мислено, то Свен направи тъкмо това. От единия към другия мозък се предаде усещането за примирение и неизбежност.

— Твоята спътничка Шели проведе телефонен разговор.

— Аз бях там, знам за него и не ме интересува. Това не е важно.

— Не ме разбра правилно. Не става дума за този разговор, а за по-раншен…

— Майната му! Не искам да разговаряме за нея и за телефонните и обаждания…

— Може и да те заинтересува. Това е от изключително значение за оцеляването ти. Тя проведе разговора, за който говоря, от влака в Мексико, когато излезе от купето. Преди да скриеш телефона във влака.

Брайън едва ли не се боеше да зададе въпроса, боеше се, че вече знае отговора.

— С кого разговаря?

— С мъж, когото не познавам. Ала от съдържанието на разговора и намеците, очевидно той е един от помощниците на генерал Шорхт.

— Знаеш го от вчера и не си ми го казал?

— Точно така. Вече ти споменах защо.

Брайън усети как в гърдите му изригва гняв. Всичко, което тя бе казала и което бе сторила, бе лъжа. И тази лъжкиня, тази предателка, бе станала свидетелка на унижението му и сигурно в този момент му се надсмиваше. Навярно го бе лъгала още след завръщането си от Лос Анджелис. Бе отишла там да види баща си, но най-вероятно се е видяла и с генерал Шорхт. Каква част от това, което му бе казала, бе истина и каква — актьорска игра? Гневът му потисна всички останали чувства. Онази кучка го бе предала. Може би и Снеърсбрук бе замесена. Дори и Свен бе скрил предателството от него до този момент. Нима бе сам-самичък на този свят? Ядът му се превърна в отчаяние. Намираше се на ръба на черна душевна яма и бе на път да се сгромоляса в нея.

— Брайън.

Гласът идваше отдалеко. Името прокънтя отново и отново в съзнанието му. Не можеше да вижда добре — всичко бе размазано пред погледа му: разтърка очи, изтри сълзите и видя големите бляскави очи на Свен.

— Брайън, имам и добра новина. Нещо, на което ще се зарадваш. Възможно е да се обадиш на д-р Бочорт.

— Какво говориш? Нали ти казах снощи, че това изобщо не е телефонен номер.

— Знам. Така е, защото те излъгах. Нали си спомняш, че ти съобщих номера пред Шели. Още не бях съвсем сигурен дали да разкрия двуличието й пред теб. Но бях сигурен, че не бива да й давам информация, която тя да предаде на генерала.

— Я чакай, ти ли ще ми говориш за двуличие? — рече на глас потресеният Брайън и почти се усмихна в тъмното. Беше свързан с МИ, който бе по-голям Макиавели от самия Макиавели!

— Свен, ти си голяма работа. И си наистина на моя страна. Може би — единственото интелигентно създание на света в този момент, което е на моя страна. Трябва да се обадя отново по телефона и този път да набера правилния номер. Имаш ли предложение как да го направя?

— Разполагам само със заключението, че не бива да го правим от този район, където всички мрежи са под наблюдение.

— Съвсем правилно. Тогава нека си съставим план. Трябва да се измъкнем от този хотел, от този район — далеч от онова олицетворение на злото. Искам просто да се махнем от нея, колкото е възможно по-надалеч.

— Съгласен. Трябва да тръгнем оттук веднага. Мога също така да отбележа, че след като тя ви регистрира и двамата в хотела, ще ти остави да платиш и сметката.

Майната й на Шели! Да мре и да гори в ада за вечни времена. Той трябваше да избяга. Но как? Не можеше да изостави Свен тук, изобщо не можеше да допусне подобна мисъл и за миг дори. Тяхната близост вече надхвърляше приятелството, бе връзка, която не можеше да се опише с думи. Но ако разглобеше МИ и го напъхаше отново в металния сандък, товарът щеше да е непосилен.

В този миг Свен оформи една почти човешка ръка и издърпа щепсела на захранващия кабел от контакта. Ето, това бе отговорът. Нощ и дъжд — трябваше да се възползва и да поеме риска. Надраска набързо една бележка и я подаде на МИ.

Предреши се като човек.

Телефонът иззвъня. Той се поколеба. Две позвънявания, три. Най-добре бе да отговори.

— Да.

— Брайън, мога ли да поговоря…

Гневът отново го завладя, прегаряше го като киселина; той се закашля, опита се да си върне спокойствието, но не успя.

— Върви по дяволите!

— Съжалявам, че се чувстваш така. Бихме могли да поговорим сутринта…

Гласът й секна, след като той тръшна слушалката върху вилката. Докато говореха по телефона, Свен бе навлякъл дрехите, бе завързал връзките на обувките си и сега обличаше шлифера. След като нахлупи ниско шапката върху манекенската глава, в стаята изведнъж се появи още едно човешко същество. Брайън направи усилие да потисне гнева си, да се възправи срещу него, да го остави да се уталожи. После погледна отново Свен, направи с палец и показалец знака „О'кей“ и посегна към телефона. Докато очакваше да му отговорят, написа нова бележка:

Открехни леко вратата. Тихо!

— Ало, рецепцията ли е? Тук е стая 222. Вижте, мисля да си лягам и бих искал да не ме свързвате по телефона до сутринта. Ако искат да предадат съобщения, моля да ги запишете. Точно така. Благодаря. Лека нощ.

Тананикайки си, той обиколи стаята да намери шлифера си. Прозя се силно, пусна водата в мивката и сетне — в тоалета. Походи малко из стаята, сетне седна на леглото, което за късмет изскърца. Угаси осветлението и отиде на пръсти до вратата. Свен я отвори по-широко, един от очните му израстъци се появи изпод шала, мушна се в отвора и огледа коридора. Очевидно нямаше никой, защото МИ отвори вратата и пусна Брайън да мине, след което я затвори безшумно.

— Служебният асансьор — рече Брайън. — И си дръж яката вдигната високо.

Беше късно и късметът бе на тяхна страна. Кухнята бе тъмна, персоналът си бе заминал. Външната врата ги изведе на блестяща от дъжда алея.

— Мога ли да заключа, че си съставил план? — попита Свен.

— Ще намерим бар с телефон и — на път.

Подминаха „Пади Мърфи“, където вече бяха ходили, и продължиха под дъжда до примамливите светлини на „Мадигънс“. Брайън посочи тъмния вход на затворения рибен магазин до бара.

— Почакай тук. Ще се върна, колкото мога по-бързо.

Когато Брайън отвори вратата, барманът вдигна поглед от „Спортинг Таймс“. Влюбената двойка в сепарето в дъното на бара бе твърде заета със себе си, за да му обърне внимание.

— Господи, ама че вали навън. Чаша „Пади“, моля.

— Ще ти помогне да се поотръскаш. Лед?

— Не, чисто. Мога ли да се обадя за такси?

— Телефонът е отзад, до игралните автомати. Номерът е записан на стената над апарата. Всичко две лири и осемдесет.

Брайън допиваше питието си, когато чу клаксона навън. Махна на бармана и излезе. Свен се появи до него и се качи в таксито подире му.

— Надалеч ли отиваме? — попита шофьорът. — Защото ако е така, трябва да заредя.

Брайън затръшна вратата и едва тогава отговори.

— На гарата в Лимърик.

— По пътя има денонощна бензиностанция.

Брайън избърса запотеното задно стъкло и се огледа. Не се виждаха никакви други коли. Може би щяха да се измъкнат. Пред очите му се появи образът на Шели, но той го отхвърли с лекота. Вече не си струваше дори да си мисли за нея.