Серия
Светът на диска (31)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monstrous Regiment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)
Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

ИК „Вузев“ — „Архонт-В“, 2006

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN–10: 954–422–088–7

ISBN–13: 978–954–422–088–4


По-долу е показана статията за Чудовищна команда от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Чудовищна Команда
Monstrous Regiment
Автор Тери Пратчет
Първо издание 2003 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр пародия, хумористично фентъзи
Вид роман
Поредица Светът на диска
ISBN ISBN 9544220887

"Чудовищна Команда" (Monstrous Regiment) е тридесет и първата книга от поредицата на Тери Пратчет "Светът на диска". Издадена за пръв път през 2003, в България през 2006 г.

Герои

Главен герой на книгата е Поли Пъркс, момиче, което се опитва да спаси брат си, като влезе в армията преоблечено като момче. Действието се развива в непрекъснато разтърсваната от войни страна Борогравия (най-вероятно името е избрано, за да наподобява това на бивша Югославия). Второстепенни герои са останалите членове на Чудовищната команда - Игорина, вампирката Маладикта, тролката Карборунда, лейтенант Блауз, ефрейтор Страпи и сержант Джакръм. Като епизодични герои се явявят Самюел Ваймс и Анкх-Морпоркската градска стража.

Основни мотиви

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.
chudokomanda.jpg

Поли отряза косата си пред огледалото с леки угризения, че не изпитва големи угризения от това. Косата се предполагаше да е венецът на нейното великолепие и всички казваха, че е прекрасна, но когато беше на работа, обикновено я сплиташе. Често си казваше, че е пропиляна за нея. Но се стараеше дългите златисти къдрици да падат на постланото за целта чаршафче.

Ако изобщо би си признала някаква силна емоция в този момент, щеше да е чиста проба яд, че й трябва единствено подстрижка, за да мине за младеж. Дори не се налагаше да пристегне бюста си, каквато бе дочула, че е обичайната практика. Природата се бе погрижила да няма почти никакви проблеми в тази област.

Ефектът от ножиците бе… ексцентричен, но не по-зле от маса мъжки прически в района. Щеше да свърши работа. Усети хлад по тила си, но само отчасти поради липсата на дълга коса. Дължеше се и на Погледа.

Херцогинята я гледаше от рамката над леглото.

Гравюрата беше долнопробна, ръчно оцветена предимно в синьо и червено. Беше на безизразна жена на средна възраст, чиято провиснала брадичка и леко изпъкнали очи оставяха скептиците с впечатлението, че някой е наврял голяма риба в рокля. При все това художникът бе успял да улови нещо в това особено, празно изражение. Очите от някои портрети те следват из стаята; тези гледаха право през теб. Този лик се намираше във всеки дом. В Борогравия израстваш под взора на херцогинята.

Родителите на Поли пазеха един от портретите в стаята си и тя знаеше, че приживе майка й всяка нощ се е кланяла пред него. Пресегна се и обърна картината с лице към стената. Глас в главата й каза „Не“. Възражението бе отхвърлено. Тя беше взела решение.

После се намъкна в дрехите на брат си, изсипа съдържанието на чаршафа в торбичка, която хвърли в дъното на мешката наред с резервните дрехи, сложи бележката на леглото си, грабна мешката и се измъкна през прозореца. По-точно, от прозореца се измъкна Поли, а под него леко се приземи Оливър.

Когато притича през двора на хана, утрото тъкмо превръщаше тъмния свят в монохром. Херцогинята я наблюдаваше и от табелата на хана. Баща й беше лоялен монархист, поне до смъртта на майка й. Тази година табелата не бе пребоядисвана и от една случайна птича курешка херцогинята гледаше малко накриво.

Поли се увери, че фургонът на сержанта, дошъл да наема войници, е все още пред кръчмата. Ярките му знамена бяха потъмнели и подгизнали от снощния дъжд. Ако съдеше по вида на този огромен, дебел сержант, щяха да минат часове, преди да потегли отново. Имаше предостатъчно време. Той изглеждаше като човек, който закусва бавно.

Тя се измъкна през задната врата на двора и пое по баира. На върха се обърна и загледа разбуждащия се град. От няколко комина се вдигаше пушек. Ханът все още спеше. Поли винаги ставаше първа и се налагаше с викове да изкарва прислужниците от леглата. Тя знаеше, че вдовицата Клембърс е останала да пренощува (според бащата на Поли дъждът бе „прекалено силен, за да си ходи“), и се надяваше заради него да остава всяка нощ. В града не липсваха вдовици, а Ева Клембърс бе сърдечна женица, която правеше страхотно печено. Дългото боледуване на жена му и продължителното отсъствие на Пол бяха сломили баща й. Поли се радваше, че част от живеца му се връща обратно. Стариците, които прекарваха дните си смръщени до прозорците, клюкареха, негодуваха и мърмореха, но това си го правеха открай време. Вече никой не им се връзваше на приказките.

Тя вдигна поглед. Пералнята на девическия техникум вече бълваше дим и пара. Той се извисяваше на единия край на града като заплаха, голям и сив, с високи тесни прозорци. Когато беше малка, й казваха, че там отиват Лошите Момичета. Естеството на „лошотията“ не бе уточнено и на петгодишна възраст Поли бе придобила мъглява представа, че това значи да не си лягаш, когато ти се каже. На осем научи, че това е мястото, където имаш късмет да не отидеш, задето си купил боички на брат си. Тя се обърна и закрачи сред дърветата, които ехтяха от птичи песни.

Забрави, че си Поли. Мисли мъжкарски, това му е цаката. Пръцкай шумно и със самодоволство от добре свършената работа, движи се като марионетка с две-три безразборно срязани върви, никога не прегръщай никого и ако срещнеш приятел, го сръгай. Няколко години работа в кръчмата бяха осигурили доста нагледен материал. Поне нямаше проблем с полюшването на бедрата. Природата и там бе твърде пестелива.

Но трябваше да се усвои и мъжкарската походка. Жените поне полюшваха само бедрата си. Младежите полюшваха всичко, от раменете та до долу. „Целта е да заемаш много място — разсъждаваше тя. — Така изглеждаш по-голям: като котараците, когато наежат опашки.“ Беше се нагледала в кръчмата. Момчетата се стараеха да вървят нашироко, като самозащита от всички останали ширещи се наоколо хлапаци. Аз съм лош, аз съм жесток, аз съм хладнокръвен, искам халба бира, смесена с лимонада, и мама ме пуска до девет…

Сега, да видим… ръцете настрани от тялото, като че държат чували с брашно… така. Раменете се полюшват, сякаш си пробивам път през тълпа… така. Юмруците са леко присвити и изпълняват ритмични кръгови движения, все едно че въртят две отделни ръчки, прикрепени за кръста… така. Краката пристъпват свободно и горилоподобно… така…

Няколко стъпки всичко вървеше наред, но нещо се обърка и последващата мускулна дислокация я претърколи в гъсталак от бодлива зеленика. След това тя се отказа.

Колкото и да бързаше по пътеката, гръмотевичната буря я застигна отново. Такива бури понякога висяха с дни из планините. Но тук поне пътеката не бе река от кал и дърветата все още имаха достатъчно листа да осигурят донякъде заслон. Така или иначе, сега не бе момента да изчаква времето. Чакаше я дълъг път. Наборният отряд щеше да прекоси реката с ферибота, но всички лодкари познаваха Поли по физиономия и стражата щеше да иска разрешително за пътуване, каквото Оливър Пъркс със сигурност нямаше. А това означаваше дълго отклонение чак до тролския мост в Тюбц. На троловете всички хора им изглеждаха еднакви и всякакъв лист хартия щеше да мине за разрешително, понеже не умееха да четат. После можеше да се спусне през боровите гори до Плюн. Фургонът трябваше да спре там за през нощта, макар че то беше едно от онези забутани селца, които съществуваха само за да се избегне неудобството от огромни празни пространства на картата. В Плюн никой не я познаваше. Никой никога не ходеше там. То си беше бунище.

Всъщност беше точно това, което й трябваше. Наборният отряд щеше да спре там и тя можеше да се запише. Беше почти сигурна, че дебелият сержант и мазният му дребен ефрейтор нямаше да различат момичето, което им сервира последната нощ. Тя не беше, тъй да се каже, традиционна красавица. Ефрейторът все пак опита да я ощипе по задника, най-вероятно по навик, както човек перва муха, но нямаше кой знае какво за щипане.

Тя седна на хълма над брода и си спретна късна закуска от студен картоф и наденица. Видя фургона да прекосява. Никой не маршируваше след него. Този път от Мюнц не бе набран нито един новобранец. Хората гледаха да стоят настрана. През последните няколко години отидоха твърде много младежи, а се върнаха недостатъчно. А понякога се връщаше и недостатъчно от завърналите се. Ефрейторът можеше да бие тъпана колкото си ще. Мюнц привършваше синовете си почти толкова бързо, колкото произвеждаше вдовици.

Следобедът тегнеше мрачен и влажен, а една жълта пойна птичка я следваше от храст на храст. Когато Поли достигна тролския мост, пресичащ реката в тясно дефиле, от снощната кал се вдигаха изпарения. Мостът бе изтънчена, изящна изработка: разправяха, че е изграден без никакъв хоросан. Говореше се, че самата му тежест го вкопава в скалата от двете страни. Казваха, че е единствен по рода си в света — направо да му се чуди и мае човек, макар че твърде малко хора в околността едва ли някога се чудеха изобщо и слабо съзнаваха идеята за света. Преминаването струваше едно пени или сто златни монети, ако имаш козел[1]. Насред моста Поли се надвеси над парапета и далече долу зърна фургона да си пробива път по тясна просека точно над бялата вода.

Следобедният преход бе изцяло по нанадолнище през тъмните борови гори от тази страна на дефилето. Тя бе позабавила ход и едва към залез забеляза хана. Фургонът вече беше пристигнал, но сержантът, изглежда, дори не си бе направил труда да разтръби мисията си. Нямаше думкане на тъпан като снощи, нито викове: „Насам, хлапаци! Страхотно е при Чукалата!“

Винаги имаше война. Най-често бяха гранични препирни — националния еквивалент на жалби от съседа, който бил вдигнал плета си много нависоко. Понякога бяха и по-мащабни. Борогравия беше миролюбива страна насред коварни, вероломни, войнствени врагове. Със сигурност са коварни, вероломни и войнствени, иначе няма да се бием с тях, нали? Винаги имаше война.

Преди да поеме „Херцогинята“ от дядото на Поли, баща й беше служил в армията. Той не говореше много за това. Беше донесъл меча си, но вместо да го окачи над камината, го използваше да разравя огъня. Понякога го навестяваха стари другари и вечер, когато затвореше кръчмата, се събираха около огъня, пиеха и пееха. Малката Поли си намираше оправдания да остане будна и да слуша песните им до момента, в който загази, понеже използва една от по-интригуващите думи пред майка си. Когато поотрасна дотолкова, че да сервира бирата, вече се предполагаше, че знае думите или доста скоро ще научи какво означават. Освен това майка й бе отишла там, където лошите думички не можеха да осквернят слуха й и на теория така и не разбра.

Песните бяха част от детството й. Тя знаеше пълния текст на „Светът се обърна наопаки“, „Дяволът ще ми бъде сержант“, „Джони отиде войник“, „Девойката, която оставих“ и след няколко изобилни запоя бе запомнила „Командир Крапски“ и „Де да не бях я целунал“.

Както и, разбира се, „Сладката Поли Оливър“. Като малка, когато беше кисела или тъжна, баща й я тананикаше и тя се разсмиваше само защото чуваше името си. Знаеше наизуст думите още преди да разбере какво означават повечето от тях. А сега…

… Поли рязко отвори вратата. Сержантът и ефрейторът от наборния отряд вдигнаха погледи от лекьосаната маса, на която седяха, надигнали по халба бира. Тя пое дълбоко дъх, прекрачи прага и направи опит да отдаде чест.

— Какво искаш, хлапе? — изръмжа ефрейторът.

— Искам да се запиша, сър!

Сержантът се обърна към Поли и се ухили, от което белезите му се раздвижиха странно и всичките му брадички се разтресоха. Определението „дебел“ не му прилягаше, не и когато думата „грамада“ се стремеше с грохот да привлече вниманието. Той беше от онези хора, които нямат коремна обиколка. Той имаше екватор. Имаше гравитация. Ако паднеше, независимо в коя посока, щеше просто да се залюлее. Слънцето и пиенето бяха изпекли лицето му до червено. Малки тъмни очи блещукаха насред червенината като проблясъци от острието на нож. На масата до него лежаха две старомодни къси тежки шашки — оръжия, които се родееха повече с месарски сатър, отколкото с меч.

— Просто така? — попита той.

— Дасър!

— Верно ли?

— Дасър!

— Не искаш първо да те нафиркаме до козирката? Както си му е обичаят, знаеш.

— Несър!

— Не съм ти разкрил чудесните възможности за напредък и сполука, нали?

— Несър!

— Споменах ли, че ще трябва да пъдиш момичетата с тояга от чисто червената си униформа?

— Не мисля, сър!

— А кльопачката? Като поемеш с нас, всяко ядене е банкет! — сержантът шляпна шкембето си, което причини трусове по окрайнините. — Аз съм живото доказателство!

— Да, сър! Не, сър! Просто искам да се запиша, за да се сражавам за родината и честта на херцогинята, сър!

— Нима? — скептично процеди ефрейторът, но сержантът като че ли не го чу. Той изгледа Поли от главата до петите и тя доби острото усещане, че не е нито толкова пиян, нито толкова глупав, колкото изглеждаше.

— Дума да няма, ефрейтор Страпи, май тук си имаме чиста проба истински старомоден патриот — очите му се взираха в лицето на Поли. — Е, дошъл си където трябва, момко! — Той с оживление придърпа сноп листа към себе си. — Знаеш ли кои сме?

— Десета пехота, сър. Леки пехотинци, сър. Известни като „Чукалата“, сър — издекламира Поли, а облекчението бликаше в нея. Явно бе преминала някакъв вид тест.

— Точно тъй, момко. Чудничките стари мандраджии. Най-добрият полк в най-добрата армия на света. Гориш от желание да постъпиш, а?

— Като горчица, сър! — отвърна Поли, усещайки подозрителния поглед на ефрейтора върху себе си.

— Добро момче!

Сержантът развъртя капачката на шише мастило и топна писеца в него. Ръката му застина над книжата.

— Име, момко?

— Оливър, сър. Оливър Пъркс.

— Възраст?

— Навършвам седемнайсет в неделя, сър.

— Да, бе! — захили се сержантът. — Ти си на седемнайсет, а аз съм великата херцогиня Анаговия. От какво бягаш, а? Да не си обременил някоя девойка?

— Шъ дъ му е трбвл пмощ — захили се ефрейтора. — Цвърчи кат момченце.

Поли усети, че се изчервява. Но пък и младият Оливър щеше да се изчерви, нали? Беше много лесно да накараш момче да поруменее. Тя успяваше и само със зяпане.

— И без туй не е важно — каза сержантът. — Драсваш кръстчето си ей тук на тоя документ, целуваш херцогинята и си мойто момче, ясно? Аз съм сержант Джакръм. Ще ти бъда майка и баща, а ефрейтор Страпи тук ще ти бъде като батко. И животът ще бъде низ от пържоли и бекон, а всеки, който понечи да те завлече, ще трябва да завлече и мен, щото аз ще ти вися на главата. Сега сигурно си мислиш, че няма човек, дето може да влачи чак толкова, а, господин Пъркс? — Той бутна дебел пръст в листа. — Ей тук, ясно?

Поли взе писалката и се подписа.

— Това пък какво е? — обади се ефрейторът.

— Подписът ми.

Тя чу как вратата се отваря зад гърба й и се извърна. Няколко младежа… няколко други младежа, поправи се тя, се намъкнаха в кръчмата, озъртайки се предпазливо.

— Можеш също да четеш и да пишеш? — Сержантът им хвърли поглед и отново се вгледа в нея. — Да-а. Ясно. Четлив дребен почерк при това. Офицерски материал си ти. Дай му шилинга, ефрейтор! И портрета, разбира се.

— Слушам, сержант! — Скочи ефрейтор Страпи, поднасяйки един портрет на дръжка, като огледало. — Цуни тук, редник Пръц[2]!

— Пъркс, сър.

— Да, добре. Цункай сега херцогинята.

Не беше от добрите копия на великия портрет. Картината зад стъклото бе избеляла и нещо — мъх или нещо подобно, растеше от вътрешната страна на напуканото стъкло. Задържайки дъха си, Поли го докосна с устни.

— На. — Страпи бутна нещо в дланта й.

— Какво е това? — Тя се втренчи в малкото късче хартия.

— ИДВ. Сиреч, имаш да взимаш. Малко сме привършили шилингите в момента — обясни сержантът, а Страпи се захили. — Но кръчмарят ще ти пусне халба бира в името на нейна светлост.

Той се обърна и изгледа новодошлите.

— Е, бедата никога не идва сама. И вие ли, момчета, да се запишете? Ей богу, дори не се наложи да бием тъпана! Туй ще да е зарад удивителното обаяние на ефрейтор Страпи. Елате, де, не се стеснявайте! Кой е следващият надежден момък?

Поли се втренчи в следващия новобранец с ужас, който се надяваше, че прикрива. Досега не го бе забелязала в мрака, защото беше в черно — не елегантно, стилно черно, а прашно черно, от типа одежди, в които погребват хората. Ако се съдеше по вида му, погребаният бе той. Целият беше в паяжини. По лицето му имаше шевове.

— Името ти, момко? — подкани го Джакръм.

— Игор, шър.

Джакръм преброи шевовете.

— Така си и мислех, да знаеш. И виждам, че си на осемнайсет.

 

 

Нащрек!

— О, богове… — Командир Самюъл Ваймс закри очите си с ръце.

— Извинете, ваша светлост? — приведе се анкх-морпорският консул на Злобения. — Зле ли ви е, ваша светлост?

— Как ти беше името, младежо? — изпъшка Ваймс. — Извинявай, но пътувах две седмици и почти не съм мигнал, а цял ден ме представят на хора с трудни имена. Това е вредно за мозъка.

— Кларънс, ваша светлост. Кларънс Чини.

— Чини? — повтори Ваймс, а Кларънс прочете всичко в изражението му.

— Опасявам се да, сър.

— Биваше ли те с юмруците в училище?

— Не, ваша светлост, но никой не можеше да ме надвие на сто метра спринт.

Командирът се разсмя.

— Е, Кларънс, всеки национален химн, който почва с „Нащрек!“, води до проблеми. Това не ти ли го казаха в канцеларията на патриция?

— Ъ-ъ… не, ваша светлост.

— Е, ще го откриеш сам. Продължавай, тогава.

— Да, сър. — Кларънс прочисти гърло. — Националният химн на Борогравия — за втори път обяви той.

Нащрек, извинете, ваша светлост,

вий синове на родината!

Недейте веч отпива виното

от вкиснати ябълки.

Дървари, грабнете секири!

Земеделци, изколете с оръдието,

ползвано за вадене на цвекло, врага!

Осуетете безбройните хитрини

на наш’те противници.

Ний в тъмнината крачим с песен срещу

целия свят в доспехи прииждащ.

Но виждаме златната светлина

над планинските върхове!

Идният ден е страхотно голяма риба!

— Ъ-ъ… — обади се Ваймс. — Това последното?…

— Това е буквален превод, ваша светлост — нервно отвърна Кларънс. — Означава нещо като „чудесна възможност“ или „бляскава награда“, ваша светлост.

— Когато сме насаме, Кларънс, „сър“ е достатъчно. „Ваша светлост“ е само за да впечатлим местните. — Ваймс се отпусна тежко в неудобния си стол, подпрял с ръка брадичка. След миг трепна.

— Четири хиляди и двеста километра — промърмори и смени позата си. — А на метла е зверски студ, колкото и ниско да лети. Пък после на баржата, а след това с файтона… — Отново потръпна. — Прочетох доклада ти. Мислиш ли, че е възможно цяла една нация да бъде луда?

Кларънс преглътна. Бяха му казали, че разговаря с втория по власт мъж в Анкх-Морпорк, макар че самият властник се държеше сякаш това не му е известно. Насред хладната стая на кулата бюрото му бе разтурено; до вчера бе принадлежало на старшия разсилен на некския гарнизон. Бумаги бяха накамарени по изподраната му повърхност и на купчини зад стола на Ваймс.

Самият Ваймс не приличаше на херцог, според Кларънс. Приличаше на стражник, какъвто Кларънс разбра, че всъщност бил. Това обиждаше Кларънс Чини. Хората на върха трябваше да изглеждат така, сякаш там им е мястото.

— Това е много… интересен въпрос, сър — смутолеви той. — Имате предвид, че хората…

— Не хората, нацията! Борогравия май е откачила, поне според онова, което прочетох. Предполагам, че хората просто правят каквото им е по силите и продължават да отглеждат децата си, което, смея да кажа, също бих правил сега. Виж, знаеш какво имам предвид. Ако вземеш шепа хора, които не са по-различни от теб и от мен, и ги събереш накуп, получаваш някакъв огромен буйстващ маниак с национални граници и химн.

— Това е пленителна идея, сър — дипломатично отвърна Кларънс.

Ваймс огледа стаята. Стените бяха от гол камък. Прозорците бяха тесни. Беше адски студено дори в слънчев ден. Всичката тази лоша храна, всичкото друсане по пътищата и спането в разнебитени легла… и целият онзи преход в тъмнината с баржите на джуджетата в тайните им канали под планините — само боговете знаеха каква сложна дипломация бе приложил лорд Ветинари, за да издейства това, макар че Низшият крал дължеше на Ваймс една-две услуги…

… и всичкото това за този студен замък над тази студена река, насред тези глупави държави с тяхната глупава война. Ех, само какво му идеше да направи! Ако бяха хора, въргалящи се в канавката, щеше да знае какво да прави. Щеше да хване единия, та да тресне другия и сигурно да ги напъха в килиите за през нощта. Не можеше обаче да хване една държава и да я тресне в другата.

Той вдигна няколко листа хартия, повъртя ги в ръцете си и отново ги запрати на пода.

— Да върви по дяволите — изръмжа. — Какво става навън?

— Както разбрах, в някои от по-недостъпните части на крепостта има няколко ядра на съпротива, но се справят с тях. Практически крепостта е в ръцете ни. Хитрината ви беше изкусна, ваша све… сър.

Ваймс въздъхна:

— Не, Кларънс. Беше тъпа, изтъркана хитрина. Не би трябвало да е възможно да вкараме в крепост войници, преоблечени като перачки. Трима от тях бяха с мустаци, за бога!

— Борогравците са доста… консервативни в този аспект, сър. В тази връзка, изглежда, в долните крипти има зомбита. Ужасни създания. Очевидно доста от висшите военни на Борогравия са били погребвани там през вековете.

— Нима? И какво правят сега?

Кларънс повдигна вежди.

— Олюляват се, сър, предполагам. Стенат. Зомбски им работи. Изглежда, нещо ги е разбунило.

— Ние, вероятно. — Ваймс стана, прекоси стаята, отвори със замах голямата тежка врата и кресна: — Рег!

След малко се появи един страж и отдаде чест. Беше със сиво лице и Кларънс не пропусна да забележи, че пръстите бяха пришити към ръката, с която мъжът отдаде чест.

— Кларънс, запозна ли се с редови страж Шу? — бодро рече Ваймс. — Той е от моите хора. Мъртъв е от над трийсет години и се наслаждава на всяка минутка от тях, нали, Рег?

— Тъй вярно, господин Ваймс — ухили се Рег, разкривайки редица кафяви зъби.

— Неколцина от твоя комшулук са долу в мазетата, Рег.

— О, боже! Олюляват се, а?

— Боя се, че да, Рег.

— Ще ида да си поприказвам с тях. — Той отново отдаде чест и се оттегли с леко олюляване.

— Той, ъ-ъ, оттук ли е? — запита Чини, доста пребледнял.

— О, не! От неоткритата страна — отвърна Ваймс. — Той е умрял. Обаче трябва да отбележа, прави му чест, че това не го е спряло. Не знаеше ли, че имаме зомби в Стражата, Кларънс?

— Ъ-ъ… не, сър. Не съм идвал в града от пет години. — Той преглътна. — Както разбирам, нещата са се променили.

И то ужасно, по негово мнение. Да бъде консул на Злобения бе лесна работа, която му оставяше доста време да си гледа личната работа. Но големите семафорни кули прекосиха цялата долина и изведнъж Анкх-Морпорк се оказа на час разстояние. Преди семафорите писмата от Анкх-Морпорк пристигаха за над две седмици и на никого не му пукаше дали той отговаря с ден-два закъснение. Сега хората очакваха отговор на следващия ден. Доста се зарадва, когато Борогравия разруши няколко от тези проклети кули. Но после целият ад бе пуснат на воля.

— Имаме всякакви в Стражата — кимна Ваймс. — И те ни трябват адски много сега, Кларънс, когато злобенците и борогравците се млатят по улиците заради някаква проклета кавга, започнала преди хиляда години. По-зле е от джуджетата и троловете! Само защото нечия пра-пра-пра на ента баба зашлевила нечий пра-пра и т.н. чичо, Борогравия и Злобения не могат дори за граница да се споразумеят. Посочват реката, а тя мени коритото си всяка пролет. И когато сигналните кули са вече на борогравска почва — или кал, във всеки случай — идиотите ги изгарят по религиозни причини.

— Ъ-ъ, не само за това, сър — каза Чини.

— Да, знам. Четох историята. Ежегодният въргал със Злобения е само местното дерби. Борогравия се бие с всички. Защо?

— Национална гордост, сър.

— В какво? Тук няма нищо! Има няколко мазни мини и хората не са лоши земеделци, но няма велика архитектура, няма големи библиотеки, няма прочути композитори, няма много високи планини, няма чудесни гледки. Всичко, което може да се каже за страната, е, че не е някъде другаде. С какво Борогравия е толкова специална?

— Предполагам, че е специална, защото си е тяхна. И, разбира се, да не забравяме Нуган, сър. Техният бог. Донесох копие на „Писанията на Нуган“.

— Прегледах ги, като бях в града, Чини. Сториха ми се доста тъ…

— Сигурно не е било последното издание, сър. И предполагам, че не е, ъ-ъ, съвсем съвременно предвид разстоянието. Това е по-актуализирано — Чини сложи малка, но дебела книжка на бюрото.

— Актуализирано? Какво имаш предвид под актуализирано? — Ваймс явно се озадачи. — Светото писание се… написва. Прави това, не прави онова, не пожелавай вола на съседа си…

— Ъ-ъ… Нуган не оставя нещата дотук, сър. Той, ъ-ъ… осъвременява писанията. Предимно Поруганията, честно казано.

Ваймс взе новото издание. Беше забележимо по-дебело от онова, което бе донесъл със себе си.

— Наричат го „Живия завет“ — обясни Чини. — Думите… ами, предполагам, че би могло да се каже „умират“, ако ги изкарате от Борогравия. Вече не се… вписват. Последните Поругания са на края, сър — услужливо додаде той.

— Това е свето писание с притурка?

— Именно, сър.

— В папка-класьор?

— Съвсем вярно, сър. Хората слагат празни листа и Поруганията се… появяват.

— Имаш предвид по магически начин?

— Предполагам, че имам предвид по религиозен начин, сър.

Ваймс отгърна наслуки.

— Шоколад? Той не обича шоколад?

— Да, сър. Това е Поругание.

— Чесън? Е, и аз не си падам много, така че има известно право… котки?

— О, да. Той наистина не обича котките, сър.

Джуджета? Тук пише: „Джуджешката раса, която почита Злато, е Поругание за Нуган!“ Сигурно е луд! Какво последва?

— О, джуджетата затвориха мините си и се махнаха, ваша светлост.

— Бас ловя. Те знаят кога става напечено. — Този път Ваймс пропусна „ваша светлост“ покрай ушите си; Чини явно изпитваше някакво удовлетворение от това, че общува с херцог.

Той прелисти няколко страници и се закова.

Синият цвят?

— Съвсем вярно, сър.

— Какво поругателно има в синьото? То е просто цвят! Небето е синьо!

— Да, сър. Понастоящем благочестивите нугани се стараят да не го поглеждат. Ъ-ъ… — Чини бе обучен за дипломат. Някои неща не биваше да се казват директно. — Нуган, сър… ъ-ъ… е доста докачлив.

— Докачлив? — повтори Ваймс. — Докачлив бог? Какво, да не би да се оплаква от шума, който вдигат децата им? Протестира срещу силната музика след девет?

— Ъ-ъ… тук получаваме „Анкх-морпоркски вестник“, сър, най-сетне и ъ-ъ, бих казал, че ъ-ъ Нуган доста прилича на ъ-ъ типа хора, които пишат писма до вестника. Нали знаете, сър. От онези, които подписват писмата си „Отвратен от Анкх-Морпорк“…

— А, имаш предвид, че наистина е луд.

— О, никога не бих имал нещо подобно предвид, сър — бързо каза Чини.

— Какво правят свещениците по въпроса?

— Не много, сър. Мисля, че смирено игнорират някои от по-, ъ-ъ, радикалните Поругания.

— Искаш да кажеш, че Нуган заклеймява джуджетата, котките и синьото и че има и по-ненормални заръки?

Чини се прокашля вежливо.

— Добре, де — изръмжа Ваймс. — По-радикални заръки?

— Стриди, сър. Не обича стриди. Но това не е проблем, понеже тук никога не са виждали стриди. О, и бебета. Те също бяха заклеймени като Поругание.

— Допускам, че жените тук все още раждат?

— О, да, ваша св… съжалявам. Да, сър. Но се чувстват гузни. Лаещи кучета, освен това. Също и ризи с шест копчета. И сирене. Ъ-ъ… хората просто, ъ-ъ, един вид избягват по-сложните поругания. Дори свещениците май спряха да се опитват да ги обяснят.

— Да, струва ми се разбирам защо. Значи, тук си имаме държава, която се опитва да просъществува под заръките на бог, който, хората усещат, вероятно носи гащите на главата си. Заклеймил ли е гащите?

— Не, сър. — Чини въздъхна. — Но сигурно е само въпрос на време.

— Тогава как се справят?

— Напоследък хората отправят молитвите си предимно към херцогиня Анаговия. Във всяка къща има икони с нейния лик. Наричат я „малката майка“.

— А, да, херцогинята. Ще може ли да се видя с нея?

— О, никой не може, сър. Никой освен слугите й не я е виждал от над трийсет години. Честно казано, сър, вероятно е починала.

— Само вероятно?

— Никой не знае със сигурност. Официалната версия е, че е в траур. Доста печална история, сър. Младият херцог умира седмица след сватбата. Разкъсан от дива свиня по време на лов, струва ми се. Тя се затваря в траур в стария замък на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг и оттогава не се излизала пред хора. Официалният портрет е нарисуван, когато е била на около четирийсет, струва ми се.

— Деца?

— Не, сър. Със смъртта й родът се прекъсва.

— И те й се молят? Като на бог?

Чини въздъхна:

Включих това в краткия си доклад, сър. Монарсите на Борогравия винаги са имали квазирелигиозен статус, разбирате ли? Те са главата на църквата и селяните, ако не за друго, отправят молитви към тях поне с надеждата да кажат една-две добри думи пред Нуган. Те са като… живи светци. Божествени посредници. Честно казано, в тези страни системата е такава. Ако искаш нещо да стане, трябва да познаваш съответните хора. И предполагам, че е по-лесно да се молиш на нечий лик, отколкото на бог, който не можеш да видиш.

Ваймс седна и известно време мълча, вперил очи в консула. Когато най-сетне заговори, мъжът стреснато подскочи.

— Кой ще бъде наследник?

— Сър?

— Просто проследявам монархическата брънка, господин Чини. Ако херцогинята освободи трона, кой ще седне на него?

— Ъ-ъ, неимоверно сложно е, сър, поради смесените бракове и различните правни системи, които например…

— Кой ще прибере мангизите, господин Чини?

— Ъ-ъ, Хайнрих, принцът на Злобения.

За негово удивление Ваймс се засмя.

— А той, предполагам, се чуди как се чувства леля. Тази сутрин го срещнах, нали? Не бих казал, че си падам по него.

— Но той е приятел на Анкх-Морпорк — обвинително рече Чини. — Споменах го в доклада си. Образован. Много се интересува от сигналната мрежа. Има големи планове за страната си. В Злобения бяха нуганатици, но той забрани религията и, честно казано, почти никой не възрази. Той иска Злобения да просперира. Много се възхищава от Анкх-Морпорк.

— Да, знам. Идеите му са налудничави почти колкото на Нуган. Добре, значи вероятно си имаме работа със сложна машинация за отстраняването на Хайнрих. Как управляват тази страна?

— Не кой знае как. Събират разни данъци и това е всичко. Смятаме, че някои от висшите съдебни служители просто карат така, сякаш херцогинята е още жива. Единственото нещо, което действително работи, е армията.

— Добре, а стражата? Винаги са необходими стражи. Те поне не летят из облаците.

— Мисля, че нуганският закон се привежда в сила от цивилни граждански комитети.

— О, богове! Носопъхци, как’сийковци и сеирджии. — Ваймс се изправи и се загледа през тесния прозорец в равнината долу. Беше нощ. Огньовете във вражеския лагер образуваха демонични съзвездия в тъмнината. — Казаха ли ти защо съм тук, Кларънс?

— Не, сър. Инструктираха ме, че ще, ъ-ъ, наглеждате нещата. Принц Хайнрих не е много щастлив от това.

— О! Е, интересите на Анкх-Морпорк са интереси на всички сребролю… оп, извинявам се, на всички свободолюбиви хора по света — натърти Ваймс. — Не можем да толерираме страна, която спира нашите пощенски коли и разрушава сигналните ни кули. Това е скъпо. Те цепят континента на две, те са камъчето в пясъчния часовник. Аз трябва да доведа събитията до „задоволителен“ завършек. И честно казано, Кларънс, се чудя дали изобщо си струва да нападаме Борогравия. По-евтино би било да седнем тук и да я изчакаме да се самоунищожи. Макар че забелязвам… къде беше този доклад… а, да… преди това ще умре от глад.

— За съжаление да, сър.

Бележки

[1] Троловете може и да не мислят бързо, но затова пък не забравят в бързината.

[2] В оригинала това е игра на думи: докато private е редник, private parts означава срамни части: за да се приобщим към идеята, тук ще ползваме въпросната асоциация — Б.пр.