Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (31)

31.

 

Гледаха онемели как съобщенията идваха едно по едно. След този инцидент, това нещастие, останалата част от операцията бе напълно успешна. Всички заподозрени бяха арестувани и задържани: никакви документи, файлове или машини не бяха пипнати или повредени. Полицейска част бе обградила района. Единствената промяна от първоначалния план бе, че подсилена сапьорска част сега проверяваше всичко, преди в сградите да бъдат допуснати техниците. Чак тогава щяха да ги оставят да си вършат работата насаме в отцепения комплекс.

Един от агентите бе мъртъв, друг — сериозно осакатен.

— Това самоубийство ли бе? — попита най-накрая Брайън. — Бен, Томсън самоуби ли се?

— Едва ли. В началото бе истинска фурия, но като пооплете конците, нали видя колко разтревожен изглеждаше? Ако е замислял предварително самоубийството си, то би трябвало да е забележителен актьор. Убеден съм, че бе убит, за да не проговори. Сигурно е имал информация за хората, които търсим, а навярно е бил и един от тях. Те не убиват или поне не се опитват да убият за първи път, за да си осигурят мълчание. Това са брутални хора.

— Но откъде са могли да узнаят какво става?

— По много начини, подслушвали са кабинета, а може би и цялата сграда. Мисля обаче, че работата е в телефоните. Сега те са много надеждни, никога не се повреждат. Тъпкани са с машинария. Записват разговори, отговарят на повикване, помнят пейджинг съобщения, могат да се включат на конферентен режим, действат като факсове и т.н., и т.н. Лесно е да се нагласи телефонът така, че да бъде винаги включен, за да бъде следен и подслушван от друг телефон. Не е по-трудно да бъде зареден с някакъв пластичен взрив, който да задейства при дадена парола. Може да си работи така с години и да чака заповедта отвън. Този ден идва и когато на подслушвания не му хареса чутото, той просто натиска един бутон — и бум! Край на разговора, край на празненството.

— Това е ужасно!

— Тези хора са ужасни.

— Но те би трябвало да подслушват по двайсет и четири часа в денонощие… не, вземам си думите назад. Достатъчно е да се включи автомат, разпознаващ думите. Да го настроиш да реагира на дадени думи, например „ФБР“ или „Мегалоуб“ — и толкоз. При употребата на някоя от тези ключови думи автоматът ще подаде сигнал за тревога, ще повика някой да чуе разговора и да вземе решение. Хората зад всичко това са ужасни. Докато ние слушахме какво става в онзи кабинет, е слушал и някой друг, зловещ тип. Когато чухме какво всъщност става, когато започнахме да схващаме ситуацията…

— Тогава той е прекратил разговора. Е, не е приятно, но не изпадай в униние. Това не е краят на разследването, а едва неговото начало. Те си бяха прикрили добре следите, но Свен ги откри. Един престъпник е мъртъв, другите се крият, но доказателствата са налице. Ще ги пипнем, ще видиш.

— А междувременно аз ще бъда затворен в „Мегалоуб“. Досущ като доживотна присъда.

— Мога да ти гарантирам, че няма да бъде завинаги.

— Не можеш да ми гарантираш нищо, Бен — рече съвсем уморено Брайън. — Ще си легна за малко. Ще поговорим сутринта.

Той отиде в жилището си, просна се на леглото и веднага заспа. Когато се събуди, бе десет вечерта и той усети, че причината за събуждането бе стомахът му, протестиращ, че е празен от цели четиринайсет часа. Бе пил доста, може би прекалено. В хладилника имаше овесени ядки и мляко и той си забърка една купа каша. Включи наскоро инсталирания прозорец, който всъщност не беше прозорец, и придърпа стол пред него. Бавно задъвка ядките, взрян в обляната от лунна светлина пустиня. Небесният свод бе обсипан със звезди до самия хоризонт. Какво щеше да се случи оттук нататък? Дали със смъртта на Томсън не бяха стигнали отново до задънена улица? Или пък разследването щеше да разкрие хората зад всичко това? Онази мрачна и смъртоносна група, която бе организирала кражбата, убийствата.

Когато се съблече и най-сетне си легна, бе вече много късно. Спа като заклан, докато не го събуди звънът на телефона; той примигва, като видя колко бе часът — минаваше единайсет.

— Да?

— Добро утро, Брайън. Днес ще ходиш ли в лабораторията?

Не бе помислял изобщо за това, бе прекалено уморен, прекалено потиснат.

— Не, Шели, не мисля. От толкова време насам работим без почивен ден. Можем да си позволим поне един.

— Да поговорим за това на обяд?

— Не, имам… имам да свърша някои неща. Почивай си и прави каквото пожелаеш, аз ще ти се обадя, когато трябва да се върнем отново на работа.

Силната депресия просто не искаше да го напусне. Когато откриха следата, водеща от неговия ИИ към „Диджит Тек“, бе изпълнен с толкова надежди. Бе сигурен, че това щеше да е краят, че принудителното му отшелничеството скоро щеше да свърши. Ала не стана така. Все още бе затворен и не можеше да излезе на свобода, докато не открият заговорниците. Ако изобщо ги открият. Непоносимо бе дори да си мисли за това.

Опита да погледа телевизия, но нямаше никакъв смисъл. Нямаше смисъл и да разлиства томовете на „Нешънъл Алманах“, които бе разпечатал и подшил. Обикновено му бе приятно да ги разлиства, за да навакса пропуснатите години. Но не и днес. Направи си една „маргарита“, сръбна, сви устни при вкуса й толкова рано през деня и изля чашата в мивката. Алкохолизирането нямаше да помогне. Направи си вместо това сандвич със сирене и домати и си позволи една бира, за да го преглътне по-лесно.

След като Бен не му се обади до обяд, Брайън сам му позвъни. Никакви новини. Напредвали бавно. Чакай. Ще се свържа с теб, веднага щом се появи нещо. Благодаря много.

Най-накрая той се отдаде на един стар свой любимец — Е. Е. Смит и препрочете четири тома, после — няколко новели за роботи от Бенфорд и накрая си легна.

Телефонът иззвъня чак по обяд на другия ден и Брайън го сграбчи моментално.

— Тук е д-р Снеърсбрук, Брайън. Току-що пристигнах в „Мегалоуб“ и искам да се видя с теб.

— Аз съм… ами, малко съм зает сега, докторе.

— Не, не си. Ти си в апартамента си сам и не си излизал цели два дни. Хората се безпокоят, Брайън, ето защо съм тук. В качеството си на твой лекар смятам, че е важно да те видя веднага.

— Може би по-късно. Ще ти се обадя в клиниката.

— Не съм в клиниката, а в твоята сграда, на първия етаж. Бих искала да се кача.

Брайън понечи да възрази, но в крайна сметка прие неизбежното.

— Дай ми пет минути да облека нещо.

Навлече дрехите си и когато входният звънец дрънна, отвори вратата.

— Не изглеждаш прекалено зле — рече лекарката, докато влизаше. Огледа го професионално от глава до пети, а сетне извади от чантата си диагностатора. — Ще ти бъда благодарна, ако си подадеш ръката.

Достатъчно бе едно докосване до кожата му. Малката машинка весело запиука, а сетне изпълни дисплея си с числа и букви.

— Кафе? — попита Брайън. — Току-що сварих прясно.

— Ще бъде чудесно — отвърна тя, присвила очи, вгледана в екранчето. — Температура, кръвно налягане, глюкоза, фосфоламин — всичко е в рамките на нормалното. Освен може би леко повишена алфа-реактиназа. Как е главата?

Той прокара пръсти по червеникавата си четина:

— Както винаги — никакви симптоми, никакви проблеми. Можех да ти спестя идването. Това, което ме безпокои, няма физически характер. Става дума за добрата стара меланхолия и потиснатост.

— Лесно разбираемо. Само сметана, без захар. Благодаря ти.

Тя седна на един от столовете до масата и разбърка кафето си, загледана в него, сякаш бе кристален глобус.

— Не съм изненадана. Трябваше да го предвидя. Работиш прекалено много, използваш мозъка си прекалено интензивно. Само работа и никакви забавления.

— В тази казарма не може да има кой знае какви забавления, нито пък в лабораторията.

— Напълно си прав и трябва да се предприеме нещо. Виновна съм, че не предотвратих това още преди да се бе случило. Но и двамата толкова се радвахме на възстановяването ти, на това, че прие имплантирания процесор, въобще — на всичко. А и работата ти: тръгна толкова добре, че състоянието ти бе достигнало емоционален връх. А сега се сгромоляса с трясък. Убийството в „Диджит Тек“ и последвалата задънена улица в разследването бяха последната капка, която преля.

— Ти информирана ли си за това?

— Бен ме закле да пазя тайна, а сетне ми разказа за всичко, което се е случило. Поради това пристигнах веднага тук. За да ти помогна.

— И какво ще ми предпишеш, докторе?

— Онова, което желаеш. Да излезеш оттук. Да си починеш, да промениш коренно обстановката.

— Страхотно, но в близкото бъдеще това едва ли ще бъде възможно. Аз наистина съм просто един затворник.

— Откъде знаеш? Нима ситуацията не се промени след разкриването на „Диджит Тек“? Смятам, че се е променила. Казах на Бен да дойде тук веднага, за да обсъдим всички подробности. Мисля, че е необходима преоценка на мерките за сигурност и съм на твоя страна.

— Наистина ли? — Брайън скочи и закрачи из стаята. — Само да можех да изляза оттук! С твоя помощ може би ще успея — той разтърка брадата си и усети наболата четина.

— Налей си още кафе — рече той и се запъти към спалнята. — Аз ще се обръсна, ще взема душ и ще се преоблека в чисти дрехи.

Когато той излезе, усмивката й се стопи. Нямаше изобщо представа дали можеха да убедят властите, че Брайън се нуждаеше от малко по-голяма свобода. Ала тя щеше да ги притисне дяволски силно да променят нещата. Бе взела решение: бе твърдо решена да застане на страната на Брайън, да му даде онази морална подкрепа, от която той така силно се нуждаеше. Дори това от нейна страна да бе циничен опит да се подобри душевното му здраве, тя все пак искрено желаеше да му помогне. По дяволите, не бе цинично, беше по-скоро логично. Тя изобщо не се бе омъжвала, работата й бе целият й живот. Но носеше отговорност за този Брайън, когото бе извадила от гроба, комуто бе подарила нов живот — отговорност, досущ като за едно новородено дете. Щеше да се бори като лъвица за малкото си, за да получи той известни права, привилегии, свобода.

Ядоса се не по-малко от Брайън, когато Беникоф дойде и — навъсен, непреклонен, делови — съобщи, че нищо не можело да се промени, докато не бъдат открити нови доказателства. Не бе случайно, че тя седеше на дивана до Брайън: физически бе преминала на негова страна и размахала назидателно пръст към Бен:

— Това изобщо не ме задоволява. Когато навън имаше убийци, добре, съгласих се и приех всичките мерки за безопасност в името на Брайън. Но всичко това се промени и…

— Не се е променило, докторе, още не сме открили хората, които стоят зад това.

— Дрънканици, да ме извиняваш за израза. Нима си забравил, че заплахите за живота на Брайън дойдоха, защото той не бе убит при първото нападение тук? Съществуванието му заплашваше бъдещия монопол на крадците върху изкуствения интелект. Но сега вече вие открихте тази фабрика за ИИ и намерихте някакъв шибан трепач на бръмбари. Страхотно! А след като брайъновият ИИ е по-усъвършенстван от техния, можем да си правим наши трепачи на бръмбари — при това по-добри. Разбираш ли изобщо за какво говоря?

— Аз разбирам напълно! — рече Брайън. — Вместо всичките тези охрани и постови, трябва да съобщим на света за напредъка ни в разработката на ИИ. Да дадем публичност за това, че скоро ще го внедрим в производство, за това какви огромни промени ще донесат нашите нови и умни роботи. Да оставим Бъг-оф в производство и да се заемем с разработката на основаващи се на ИИ продукти тук, в „Мегалоуб“ — за което, нека ти напомня, преди всичко бях взет на работа. Монополът е нарушен, тайната е издадена — тогава поради каква причина ще искат все още да ме убият?

— Имаш основание…

— Точно така. А ти командваш и можеш да вземаш решения.

— Чакай малко, чакай, не бързай толкова. Аз ръководя само разследването на обира в „Мегалоуб“. Въпросите на охраната и на безопасността, както сигурно знаете, са в ръцете на нашия приятел генерал Шорхт. Всичко, свързано с тях, се решава от него.

— Тогава иди веднага при него и издействай на Брайън известна свобода — рече твърдо Снеърсбрук. — Това е моето предписание като негов личен лекар и то е в името на здравето му.

— Аз съм на ваша страна! — рече Бен и вдигна ръце в знак, че се предава. — Ще го атакувам в най-скоро време.

— Чудесно — каза въодушевено Брайън. — Но преди да си хукнал, какво е положението с разследването на „Диджит Тек“?

— Всичко е записано в този GRAM, мислех си, че ще поискаш да го прегледаш. Но мога да обобщя с няколко думи. Излязоха много интересни подробности. Вече сме почти напълно сигурни, че „Диджит Тек“ е служила за параван на операцията и че само Томсън е знаел за връзката с „Мегалоуб“. Преди около година „Диджит Тек“ е била купена за много пари и тъкмо тогава за неин мениджър идва Томсън. В миналото му има доста тъмни петна, които не са известни на компанията. Няколко банкрута, дори и предявено обвинение — отхвърлено поради липса на доказателства — за нелоялно поведение и възползване от служебна информация. Бил е добър бизнесмен, но прекалено алчен, за да запази честността си.

— Чудесен избор на параван.

— Точно така. Производствената структура на фирмата не била изменена много, имало е промени в персонала, разбира се, но в рамките на нормалното. Главните промени са били в изследователския сектор. Пристроено било крило за нова лаборатория, започнала е работа по експертни системи. Поне така са си мислели всички, работили в лабораторията. Използвали са термина ИИ, но никой не е знаел, че изследванията им се базират на откраднат ИИ. Работата им се е състояла във внедряване на ИИ в техния ловец на буболечки.

— Но някой в лабораторията би трябвало да знае — рече Снеърсбрук.

— Разбира се. И този човек е някой си д-р Бочорт, ръководител на изследванията по роботите в компанията.

— И какво каза той? — попита Брайън.

— Не знаем още, тъй като не бе намерен. Бил е възрастен човек, наближаващ или надхвърлил осемдесетте, както ни казаха техниците, които са работили с него. Разболял се преди няколко месеца и го откарали с линейка. Повече не се върнал. На служителите във фирмата съобщили, че постъпил в тежко състояние в болница. Онези, които му пратили цветя или писма, получили благодарствени картички от медицинската му сестра.

— В коя болница? Не можаха ли да разберат по пликовете?

— Логичен въпрос. Цялата поща от болницата била адресирана до Томсън. Той отварял писмата и предавал съдържанието им.

— Чакай сега да ти кажа какво следва — рече Брайън. — Никаква линейка от която и да е болница или „Бърза помощ“ от района не е вземала никого от „Диджит Тек“. И на стотици мили наоколо в никаква болница или санаториум не е постъпвал никакъв старик.

— Бързо напредваш, Брайън. Точно така е и точно дотук стигнахме. Отново задънена улица. Но открихме твоя откраднат ИИ. Възможно е обаче някъде да има други ИИ и затова продължаваме да търсим.

— Което ще направя и аз — рече Брайън, прекоси тежко стаята и взе GRAM-а, който Бен бе оставил на масата. — Свен отново ще заработи. Именно той откри този ИИ и мога да се обзаложа, че ще намери още следи от цялата информация, която сте записали тук.

— Ами почивката? — попита д-р Снеърсбрук. — Още я желаеш нали, още искаш да се измъкнеш оттук?

— Разбира се, докторе, но не бързам много. Бен ще има доста трудна задача да убеди генерал Шорхт, че трябва да изляза от затвора. А докато го прави, аз и Свен ще възобновим отново разследването и ще решим загадката на престъплението. Те са още на свобода — тези крадци и убийци. Те ме раниха и, Господ ми е свидетел, аз ще им го върна един ден — тъпкано ще им го върна!