Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (21)

21.

 

Брайън не можеше да заспи. Може би се дължеше на вълнението от пътуването, на смяната на леглото, на всички онези неща, които му се бяха случили този ден. В полунощ реши да спре да се върти и да се мята в леглото и да предприеме нещо. Отхвърли завивките и стана. Сензорите в стаята уловиха движението му, провериха часа и включиха приглушеното осветление — достатъчно, за да не се препъва, като върви. Медицинският шкаф обаче не бе толкова благосклонен към него. Бе програмиран така, че никой да не може да взема лекарства на тъмно, затова, когато вратичката му се отвори, Брайън премигна от силната светлина. Ако не можеш да заспиш, вземи две от тези таблетки с чаша вода бе написала докторката върху етикетчето. Той изпълни нареждането и отново си легна.

Сънищата се появиха още щом заспа. Объркани случки, късчета спомени от училище, в едно от тях се появи Пади, силното тексаско слънце, ярките му отблясъци върху водите на Залива. Примигна срещу ослепителната му светлина. Изгрява сутрин, залязва вечер. Колко красиво и колко погрешно. Просто илюзия. Слънцето си седи на мястото. Земята обикаля около него, отново и отново.

Мрак и звезди. И Луната. Движещата се Луна, въртяща се около Земята. Изгряваща и залязваща като Слънцето. Но не и съвсем като него. Луна, Слънце, Земя. Понякога трите се подреждаха в линия и имаше затъмнение. Луната застава пред Слънцето.

Брайън никога не бе наблюдавал пълно слънчево затъмнение. Баща му бе виждал и му бе разказвал. Затъмнението: Ла Пас, Мексико, 1991 г. На 11 юли притъмняло през деня, Луната застанала пред Слънцето.

Брайън се размърда на сън, мръщеше се в тъмнината. Никога не бе виждал затъмнение. А дали някога ще види? Дали някога щеше да може да се наблюдава затъмнение от пустинята Анца-Борего?

Уравнението, с което можеше да се отговори на този въпрос, бе просто. Елементарно приложение на нютоновите закони. Ускорението е обратнопропорционално на квадратния корен на разстоянието.

Всяко от трите небесни тела се привлича от другите две.

Слънце, Земя, Луна. Просто диференциално уравнение.

Със само осемнайсет променливи.

Вкарай координатите.

Разстоянията.

Колко далеч бе Земята от Слънцето?

Има го в „Наръчник по астронавтика“, числата заплуваха пред очите му, грееха в мрака.

Разстоянието между Земята и Слънцето в точката на най-голямото им сближение.

Осите и ъглите на инклинациите на орбитите на Земята и Луната…

Точните елементи на тези орбити — перихелий, скорост, ексцентричност…

Диференциалното уравнение започна да се решава пред очите му. Пред него ли? Нима виждаше, нима преживяваше? Той промърмори нещо и се извъртя в леглото, но образите не изчезнаха.

Числата се носеха едно подир друго като пълноводен поток.

— 14 ноември 2031-ва — изкрещя дрезгаво той.

От вика Брайън се събуди седнал в леглото, плувнал в пот, и премигна, когато осветлението се запали. Опипом взе чашата вода от нощното шкафче, погълна я почти всичката и се отпусна отново върху смачканите завивки. Какво се бе случило? Изживяването бе толкова силно, бягащите числа — тъй ясни, че още можеше да ги види. Прекалено истинско, за да бъде сън…

— IMPC. Имплантираният процесор? — попита на глас той.

Нима бе той? Нима бе успял в състояние на сън да получи някак си достъп до компютъра, присаден в мозъка му? Възможно ли бе да му е дал команда да извърши някакво действие? Да състави програма за решаване на проблема? Изглежда бе станало тъкмо това. Машината очевидно бе решила задачата, а сетне му бе предала решението. Нима се бе случило това? А защо не? Това бе най-логичното, най-вероятното и най-малко плашещо обяснение. Той нареди устно на преносимия компютър да се включи, въведе в него обяснение на случилото се в паметта му, добави и хипотезата си. След което потъна в дълбок и лишен от сънища сън. Събуди се доста след осем часа. Включи кафемашината, сетне позвъни на д-р Снеърсбрук. Апаратът й прие съобщението и каза, че щяла да му се обади. Тъкмо бе захапал втората си препечена филия, когато тя позвъни.

— Добро утро, док. Имам интересни новини за теб. — След като завърши описанието на случилото се, последва дълго мълчание. — Чуваш ли ме още?

— Да, извинявай, Брайън, просто се замислих върху чутото и смятам, че навярно си напълно прав.

— Тогава новината значи е добра?

— Невероятно добра. Виж сега, ще променя някои от ангажиментите си и ще гледам да дойда до обяд. Съгласен ли си?

— Чудесно. Ще бъда в лабораторията.

Прекара сутринта в преглеждане на бекъп-бележките си, опитваше се да проумее какво бе свършил в работата си по изследването и проектирането — всички онези спомени, които куршумът бе разрушил. Усещането, докато четеше написаното от самия него, бе странно: все едно получаваше писмо от отвъдното. Защото онзи Брайън, който бе писал тези бележки, бе мъртъв и щеше да си остане завинаги мъртъв. Знаеше, че нямаше начин на своята четиринайсетгодишна възраст да израсте и да се превърне в същия човек, на двайсет и няколко, писал този първи доклад, основаващ се на неколкогодишни проучвания в края на работата му по създаването на първия в света човекоподобен интелект.

Не можеше да проумее стенографските бележки, както и частите от програми, написани от неговото друго, двайсетгодишно аз. Усмихна се тъжно и се върна на първата страница. Единственият начин да успее, бе да кара по ред, стъпка подир стъпка. Щеше да избързва и напред, когато имаше тази възможност, за да избягва задънените улици и фалстартовете. Щеше обаче да се наложи да пресъздаде отново всичко, което бе постигнал, да го извърши изцяло пак.

Д-р Снеърсбрук му се обади към дванайсет и половина, веднага щом пристигна. Той прекрати работата си и отиде при нея в клиниката на „Мегалоуб“.

— Влизай, Брайън — покани го тя и го огледа критично от глава до пети. — Виждаш ми се в много добра форма.

— Така се и чувствам. Всеки ден чета по час-два на слънце, разхождам се по малко, досущ както ти каза.

— Добре ли се храниш?

— И още как, армейската разкладка е много добра. И виж това — той свали шапката си и потърка поникналия мъх по главата. — Мини-канадска ливада. Скоро ще се превърне в истинска коса.

— Някакви болки от операциите?

— Нямам.

— Замайване? Задъхване? Умора?

— Не и за трите.

— Извънредно съм доволна. А сега искам да ми кажеш какво точно се случи, най-подробно.

— Чуй първо това — рече той и й подаде един диск. — Записах го, веднага щом се събудих. Ако ти се сторя малко зашеметен, то е защото взех онова приспивателно, което ми бе приготвила.

— Този факт е интересен сам по себе си. Беше транквилизатор, който може и да е способствал за възникване на инцидента.

Снеърсбрук изслуша записа трикратно и всеки път си водеше бележки. Сетне разпита подробно Брайън, отново и отново повтаряха едно и също, докато накрая тя забеляза, че той бе започнал да се уморява.

— Достатъчно. Хайде да пием по едно кафе и ще те пусна.

— Няма ли да пробваш дали бих могъл да го направя отново, само че този път съзнателно?

— Но не и днес. Първо си почини…

— Не съм уморен! Просто ми се приспа от повтаряне на едно и също. Хайде, док, бъди човек. Нека опитаме сега, докато всичко е още прясно в съзнанието ми.

— Прав си, желязото се кове, докато е горещо. Добре, нека започнем с нещо просто. Колко е 123 456 на квадрат?

Брайън си представи числото, опита се да потърси къде в паметта си да го постави. Напрегна се умствено, насили мислите си. Вложи допълнително усилие и изпъшка силно.

— 15 522 411 383 936. Това е квадратът, сигурен съм.

— Знаеш ли как го постигна? — попита развълнувано тя.

— Всъщност не. Бе нещо като ровичкане опипом в паметта, досущ както когато думата ти е на върха на езика. Разравяш се и я намираш.

— Можеш ли да го направиш отново?

— Надявам се… да, защо не? Не знам как е станало насън, но мисля, че мога да го повторя. Нямам обаче представа как го правя.

— Мисля, че аз знам. Но за да проверя диагнозата си, ще трябва да те свържа отново с машината и да видя какво се случва в мозъка ти. Съгласен ли си?

— Разбира се. И аз трябва да разбера как става всичко това.

Тя включи машината, докато той се настаняваше на стола. Нежните пръстчета нагласиха кабелите, той се облегна назад и подреди мислите си.

— Ето какво ще направим — тя премести курсора върху менюто на екрана. — Има една статия, която записах вчера в компютъра си от едно списание. Озаглавена е „Значение на праспециалистите в растежа на юношите“. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Знам малко нещо за „праспециалистите“. Това се нервни центрове, разположени в мозъчния ствол, отговорни за повечето от главните ни инстинкти. Глад, ярост, секс, сън — неща от този сорт. Но мисля, че не съм чел подобна статия.

— Не би могъл, тя е публикувана само преди няколко месеца. Ще я заредя в паметта на присадения ти процесор под оригиналното й заглавие. — Тя натисна бързо няколко клавиша и се обърна към него. — Вече трябва да е там. Виж сега дали можеш да откриеш присъствието й. Откриваш ли го?

— Не, всъщност не. Искам да кажа, че помня заглавието, защото го чух току-що.

— Тогава се опитай да направиш онова, което стори преди малко, което си сторил насън. Говори ми за статията.

Брайън се намръщи, сви устни, с невидими усилия напрягаше мозъка си.

— Има нещо… не мога да го определя. Искам да кажа, че там има нещо, но само да мога да го приближа. Да му намеря подхода… — Той отвори широко очи и заговори, думите се лееха от устата му: — … с израстването на детето, всеки примитивен праспециалист се сдобива с растящи слой подир слой памет и управленски умения, като в същото време всеки от тях има склонността да намира нови и нови начини да влияе и да използва онова, което другите правят. Този процес води до това, че по-старите версии на специалистите стават все по-малко отчетливи и все по-раздалечени. Така, с научаването на тези системи да споделят познавателната си насоченост, резултатните кръстосани връзки помежду им водят до по-сложни смесици на чувствените характеристики на емоциите при по-възрастни индивиди. А когато станем зрели хора, тези системи са вече толкова сложни, че дори самите ние не ги разбираме. Докато минем през всичките стадии на развитие, „възрастният“ ни вече мозък се е пренастройвал толкова пъти, че до голяма степен не може да помни или разбира как се е чувствал, когато е бил „детски“.

Брайън затвори уста, сетне отново заговори — бавно и колебливо:

— Това ли… е? За това ли се разказва в статията?

Д-р Снеърсбрук погледна екрана си и кимна.

— Не се „разказва“, а си е самата статия дума по дума. Успя, Брайън! С какви усещания бе свързано това?

Той се намръщи, докато се съсредоточаваше.

— То е като истинска памет, но не съвсем. Тук си е, но аз не знам всичко за нея. Трябва някак си да я прекарам през мислите си и чак тогава става пълна, разбираема.

— Разбира се. Така е, защото е в паметта на компютъра, а не в твоята. Можеш да получиш достъп до нея, но няма да я разбереш, докато не преминеш през нея, докато не й обърнеш внимание и не помислиш върху смисъла на всяко изречение. Да осъществиш правилни връзки с онези неща, които вече знаеш. Чак тогава можеш да направиш кръстосаните връзки, които са на практика истинското разбиране.

— Значи мигновеното „изливане“ на знания в главата е невъзможно?

— Боя се, че не. Паметта се състои от толкова много кръстосани връзки, че до нея може да се стигне по множество начини, тя не е линейна като паметта на компютъра. Но след като веднъж или дваж си минал през дадената тема, тя вече се превръща в част от собствената ти памет, достижима по всяко време.

— Забавно е — рече той и се усмихна. — Боже Господи, запомнил съм дори номерацията на страниците и бележките под линия! Мислиш ли, че можем да го направим с цяла книга… или дори с енциклопедия?

— Не виждам защо не, след като имплантираният ти процесор разполага с достатъчно памет. Така процесът на повторното ти обучение ще се ускори. Ами да, това е тъй чудесно! Директен достъп до компютъра само с помощта на мисълта. Това е отворена идея с безкрайни възможности.

— И ще ми помогне в работата. Има ли причина, поради която да не заредя всичките си по-раншни бележки по изследването, за да мога да ги ползвам, щом си помисля за тях?

— Не виждам защо не.

— Добре. Хубаво ще е всичко да ми е под ръка, за да мога да го осмисля. Ще го направя веднага, ще запиша възстановените бележки от бекъп-GRAM-а… — Той се прозя. — Не, няма да го направя. И утре е ден. Във всеки случай искам и да си помисля малко по този въпрос. Всичко си изисква време за свикване.

— Напълно съм съгласна. За един ден бе предостатъчно. Ако възнамеряваш да се върнеш в лабораторията, недей го прави. За днес с работата е свършено.

Брайън кимна в съгласие.

— Честно казано, смятах да се поразходя и да обмисля тези нови неща.

— Добра идея, стига да не се преумориш.

Преди да излезе под ослепителното пустинно слънце, той си сложи тъмни очила. Въоръжен ефрейтор му отвори вратата, изостана на няколко крачки и заговори тихо в микрофона на ревера си. От двете му страни крачеха други войници, трети вървеше пред него. Брайън вече свикваше с постоянното им присъствие, дори почти не го забелязваше, докато крачеше по пътечката към любимата си пейка до езерото. Административните сгради на „Мегалоуб“ бяха от другата страна на басейна, скрити зад дървета и храсти. Очевидно той единствен идваше тук да се наслади на тишината и уединението. Намръщи се, когато иззвъня телефонът му. Помисли си да не отговаря, но сетне въздъхна и го откачи от колана.

— Делейни.

— Майор Ууд от рецепцията. Тук е капитан Кан. Казва, че днес не я очаквате, но иска да разбере би ли могла да поговори с вас?

— Да, разбира се. Аз съм до…

— Знам къде сте, сър. — В тона на майора прозвуча осезаема твърдост, породена навярно от това, че би трябвало да знае местоположението на Брайън с точност до милиметри. — Аз ще я доведа.

Дойдоха по пътеката от главния вход; едрата, с широки рамене фигура на майора превръщаше фигурката на Шели в още по-миниатюрна, макар и с все същите чудесни пропорции. Днес не бе с униформа, носеше къса бяла рокля, много по-подходяща за пустинния климат. Когато се приближи, Брайън се изправи; Ууди се обърна рязко кръгом и ги остави насаме.

— Не ти прекъсвам работата, нали? — между веждите й се появи лека бръчица на безпокойство.

— Изобщо не. Както виждаш, тъкмо си почивах.

— Трябваше първо да позвъня. Но току-що пристигнах от Л.А. и исках да те уведомя докъде съм стигнала. Работих с някои от най-добрите следователи от LAPD^[1]. Като знам с какво се занимаваш, съм сигурна, че ти е известно всичко за експертните системи.

— Не бих рекъл „всичко“, а и естествено не знам за постигнатото през последните няколко години. Но я ми кажи на какъв език пишеш програмите си?

— ЛАМА-3.5.

Той се усмихна.

— Добра новина. Баща ми беше в екипа, който е създал ЛАМА. Език за логика и метафора. Твоят машинен детектив захапа ли вече следата?

— Да, засега е на етап прототип. Работи достатъчно добре, за да ми е интересно. Нарекох програмата „Дик Трейси“^[2].

— Как действа?

— В основни линии е съвсем просто. Има три главни части. Първата е група от различни експертни системи, всяка заета със своя отделна задача. Тези „специалисти“ се управляват от сравнително прост „мениджър“, който търси корелации и открива кога няколко от тях постигат съгласие по даден въпрос. Единият от тях вече е претърсил бази данни в цялата страна и е съставил списъци на всички възможни методи на транспортиране. Сега си съставя собствена база данни за автомобили, камиони, въздушен транспорт и т.н. Дори и за водния транспорт.

— Тук, в пустинята ли?

— Е, Морето Салтън не е далеч. Освен това имам сума специализирани програми, които събират различни видове географски данни, особено спътникови сканировки на района по времето, което ни интересува.

— Звучи добре — Брайън се изправи. — Схванах се. Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се. — Като тръгнаха по пътеката, тя се огледа. — Това военна база ли е? Има ужасно много войници.

— Всичките са мои — рече той и се усмихна. — Забеляза ли как се движат с нашето темпо?

— Това ми харесва.

— На мен — още повече. Както сама можеше да се досетиш, не изгарям от желание да ме нападнат за четвърти път. А сега въпросът ми е може ли системата, която си изградила, да ни помогне да заловим онези бандити? Дик Трейси надуши ли вече горещи следи?

— Още не. Все още обработва данните.

— Тогава го хвърли на някой GRAM и го донеси тук. Големият компютър, който ползвам, ще ти даде всичката мощност, която може да ти потрябва.

— Така нещата наистина ще се ускорят. Ще ми трябват още ден-два и ще го направя. — Тя вдигна очи към слънцето. — Най-добре е да си тръгвам. Сигурна съм, че до сряда ще приключа всичко, ще копирам бележките си и ще донеса GRAM-а в четвъртък сутринта.

— Чудесно. Ще те изпратя само до сградата на охраната, защото не ми е позволено да приближавам портала, и ще съобщя на Ууди какво става.

След като тя си замина, се сети, че трябваше да я помоли да му донесе копие на ЛАМА-3.5, а сетне се присмя на глупостта си. Дните, в които човек е носел програмите на дискове, бяха отдавна отминали — освен в случаите на свръхсекретност. Запъти се към лабораторията. Сигурно имаше копие от програмата, записано на CD-ROM. Ако го нямаше, можеше да си го свали от някоя база данни.

Все още се изискваше известно време, за да привикне към този нов-стар свят на 2024-а.