Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (18)

18.

 

Дърмод водеше групата по коридора, но когато стигна външната врата, спря.

— Мистър Салдана, мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— По пътя насам следеше ли ни друга ваша кола?

— Не. Сметнах, че няма да е необходимо — намръщи се мексиканският детектив. — Защо? Да не би да забелязахте нещо?

— Май че ми се мярна, но колата зави, когато пресякохме „Индепенденсия“.

— И навярно е била заменена от друга?

— Напълно възможно.

Сега вече никой не се усмихваше. Брайън се взря в напрегнатите им лица. Бе напъхал ръце дълбоко в джобовете — във всяка стискаше по един GRAM.

— Какво става? — попита той.

— Да се надяваме, нищо — рече Даниел и изстреля на испански бърза команда към колегата си, който излезе и затвори вратата зад себе си.

— Не би ли искал да повикаш помощ? — попита Бен.

Даниел поклати глава.

— Униформената полиция тук е колкото за пред туристите. Мога да повикам обучени хора, но няма да стане бързо. Ако навън наистина има някой, а ние зачакаме подкрепления, то навярно и той ще стори същото. Трябва да ви заведем до границата при Сан Исидро, нали?

— Такъв е планът.

— Тогава предлагам да го направим, и то бързо. Този ваш господин „Неизвестен“ ще бъде във втората кола, ти ще шофираш, Бен. Аз и колегата ще водим. Какво ще кажете?

— Да вървим — рече Дърмод. — Но втората кола ще шофирам аз, тъй като познавам Тихуана много добре. Ако ви се случи нещо, ние няма да спираме.

Даниел се усмихна с ослепителна усмивка.

— Ако постъпите другояче, ще бъде непрофесионално.

Външната врата се открехна няколко сантиметра. Брайън премигна и в следващия миг видя, че и тримата мъже вече държаха в ръце масивни пистолети, насочени към вратата. Чу се бърз шепот на испански отвън и Даниел мушна пистолета в колана си.

— Venga^[1]. Кажи ни на английски: какво виждаш?

— На улицата — нищо, и в двете посоки.

— Излизаме бързо — каза Даниел. — Навън може да има нещо, а може и да няма. Няма да рискуваме, ще действаме така, сякаш има. Дръжте се на постоянна дистанция от трийсет метра по целия път. Нито по-близо, нито по-далеч. Стъклата са непробиваеми. Ако се наложи да стреляте, отворете ги. Да вървим.

Сега отляво на Брайън седеше Бен. Веднага щом затвори вратата на колата, Рей извади тежкия си револвер и го сложи в скута си. Дърмод запали двигателя, даде назад и зави към изхода, следвайки отблизо другата кола. Премигна със светлините. Първият автомобил даде рязко ход и в следващия миг бяха вече на улицата.

Брайън гледаше водещата кола: тя изведнъж закриволичи; на задното стъкло се появиха бели точици.

— Залягай! — изкрещя Рей и натисна болезнено Брайън по рамото. И тяхната кола закриволичи и като завиваха зад ъгъла гумите засвириха. Чуха се два трясъка от строшено стъкло и тъп удар по седалката зад тях. Последва ги оглушителната серия от гърмежи на револвера през отворения прозорец. Свиха в противоположната посока и Дърмод извика през рамо:

— Някой отзад да е пострадал?

Рей бързо огледа двамата си спътници.

— Няма ни нищо. Какво стана с другата кола?

— Блъсна се в стълб от уличното осветление. Улучи ли нещо?

— Навярно не. Исках само да го накарам да залегне. Видях един да се надвесва от прозорец. Стреляше с някаква пушка, вероятно с висока скорост на куршума, щом можа да пробие тези стъкла.

Той посочи дупката в задното стъкло. Брайън вдигна поглед и ужасен видя как Рей бърка с пръст в друга дупка на седалката. Точно там, където беше седял Брайън.

Завиха с бясна скорост зад още един ъгъл и се понесоха по широк булевард.

— Имаме ли опашка? — попита Дърмод.

— Не. Мисля, че времето им е стигнало, само за да заложат капана. И на това са разчитали. Без малко да успеят.

— Тогава ще сменим маршрута — рече Дърмод, рязко натисна спирачките и сви в малка пресечка. После пое на зигзаг по уличките из спокойното предградие.

— Извинявай, че те бутнах, Брайън, но нали видя защо.

Рей прибра револвера в кобура и издърпа Брайън отново на седалката.

— Изтекла е информация — рече Беникоф с хладен гняв. — Чакали са ни, проследили са ни от пристанището.

— И аз така смятам — съгласи се Рей. — Колко души са запознати с плана за завръщането ни?

— Аз. Вие двамата. И двама агенти от ФБР, които ще ни посрещнат на границата.

— Тогава би трябвало да сме в безопасност. Колко ни остава, Дърмод?

— Още пет минути. Мисля, че Салдана не успя да се измъкне. Обстрелваха ни поне двамина.

— Аз видях само един.

— Един за пътника на задната седалка и един за шофьора. Аз също имам една хубава дупчица тук. Щяха да ме приспят, ако не бях завил рязко, след като видях да улучват предната кола. Този Даниел Салдана бе добър човек.

Нямаше какво повече да се добави към казаното. Мълчаха по време на цялото кратко пътуване. Сигурно бе вдигната тревога, защото с приближаването им към границата минаха покрай полицай с мотоциклет, който им махна да продължават и съобщи нещо по радиостанцията си.

Няколко пресечки по-нататък ги пое ескорт от мотоциклетисти, които със запалени сигнални светлини и сирени разчистваха пътя от колите, очакващи да преминат границата на Съединените Щати. Зад сградата на митницата имаше паркинг, вратата на оградата му бе отворена, от трите му други страни се издигаха тухлени стени.

— Чакайте тук — каза Рей.

Той и Дърмод бързо излязоха от колата с насочени пистолети; огледаха се бавно и внимателно във всички посоки.

— Можете да пресечете паркинга, ние сме зад вас.

Така и стана — закриваха с тела Брайън срещу евентуална опасност.

— Ето го нашият транспорт — каза Беникоф.

Единственият автомобил на паркинга бе бронирана камионетка; като приближиха, задните врати се отвориха и от нея излезе униформен полицай.

— Пожелавам ви безопасно пътуване — рече Дърмод.

— Трябваше да дойдете с нас — рече Беникоф.

— Няма да имате нужда от нас. Президентът ще иска подробен доклад за станалото. Ще му позвъниш ли в кабинета да му разкажеш за случилото се? Съобщи също така самолетът да ни чака, ще пристигнем най-рано в шест.

— Ще го направя.

Двамата телохранители не изчакаха да получат благодарности, метнаха се в колата и изчезнаха, преди някой да успее да рече нещо. Брайън и Бен се обърнаха и поеха към бронираната камионетка.

— Добър ден, господа — каза полицаят. — На ваше разположение съм.

Той не бе забелязал дупките от куршуми по колата, не знаеше какво се бе случило. Беникоф понечи да му обясни, но сетне осъзна, че нямаше смисъл.

— Радвам се да ви видя — рече той. — Бихме искали веднага да се измъкнем от тук.

— Тръгваме.

След като се качиха, полицаят затвори вратата и се намести в кабината до шофьора.

— Без малко и щяхме… — рече Брайън.

— Да, съвсем без малко — отвърна мрачно Беникоф. — Информацията е изтекла от базата, друго не ми идва на ума. ФБР трябва да се заеме веднага с тая работа. Съжалявам, че стана така, Брайън. Вината е само моя.

— Не бива да виниш себе си. Направи всичко, което можа. Мъчно ми е само за приятеля ти в Мексико.

— Той си вършеше работата. Много добър човек. А ние пък успяхме да постигнем онова, за което дойдохме. Тези GRAM-ове нали съдържат копия от работата ти?

Брайън бавно кимна, трудно му бе да забрави случилото се.

— Да, почти съм сигурен в това. Приличаха на моите файлове, докато ги преглеждах набързо, но нямах достатъчно време да се убедя напълно.

Бен извади телефона си.

— Нали мога да съобщя за това? Нямаш си представа колко народ в този момент си гризе ноктите и чака новини.

Той набра номера, изчака електронния сигнал, че е свързан, и рече:

— Статуята на свободата.

След което затвори.

— Паролата за успешен изход ли е това?

Бен кимна.

— Ами какво щеше да кажеш, ако файловете не бяха там?

— „Гробницата на генерал Грант“. Компютърът сега осъществява седемнайсет едновременни разговора, за да предаде добрата новина. Днес ще ощастливиш сума народ. Не бих казал, че бях сигурен в положителния изход, но имах голяма надежда. — Той бръкна под седалката и извади някакъв пакет. — Затова приготвих това нещо, за всеки случай.

Черната пластмасова кутия имаше размерите на голям портфейл. Бен докосна ключалката, капакът се отвори с мек удар и екранът блесна, осветявайки клавиатурата под себе си.

— Компютър! — рече възхитен Брайън. — Да не би да искаш да ми кажеш, че тази играчка ще се справи с всичките ми бележки, таблици, изчисления и графики?

— Точно така. Включително и с холограмите. Преди петнайсет години никой не можеше дори да си представи колко нещо може да се побере в такава машинарийка. Разполага освен това с приемник-предавател за включване в телефонна мрежа и със спътникова система за определяне на местоположението, така че винаги да знаеш къде се намира. Цялата повърхност на черната кутия е от изключително ефикасно фотоелектрично покритие за самозареждане и… гледай сега!

Беникоф дръпна рязко бутона на ключалката: с виещ звук се изтегли дълга корда.

— Можеш да го зареждаш и на ръка с вградения генератор. Готов е да изпълни всяко твое желание. Преди да тръгнем, изключих телефонния му модем, така че никой, включително и генерал Шорхт, не би могъл да разбере къде си и какво правиш. Защо не включиш единия от GRAM-овете и да видиш какво има в тях.

За Брайън не представляваше проблем да получи достъп до файловете. След малко той погледна Бен.

— Нямам съмнение — те са. Познах ранните си неща, помня ги добре. Това е проектът LAMA, по който работих с баща си. По-нататък, виж тук, можем да прескочим към по-късните ми изследвания. Виждат ми се познати, но определено не си ги спомням добре. А пък що се отнася до последните неща, сигурен съм, че изобщо не съм ги виждал. Ето, този последен файл е отпреди няколко месеца. Само няколко дни преди нападението над лабораторията.

— Фантастично! Дори повече, отколкото се бяхме надявали. А сега да вървим. Снеърсбрук те иска веднага в леглото след тази еднодневна екскурзия. Мислеше, че няма да имаш нищо против. Аз се съгласих, особено след като ще можеш да вземеш този компютър в стаята си. Освен това искам да си под охрана, за да не се безпокоя за теб, докато проверим отново всички, отговарящи за безопасността.

— Бих могъл да мина и без днешния ден. Дори очаквам с нетърпение да се върна в болницата. На тишина и на спокойствие, плюс възможността да прочета тези файлове.

— Съгласен. След като задвижа разследването по сигурността, ще обсъдя нещата с „Мегалоуб“ и ще се върна при теб. Тогава ще решаваме какво да предприемем по-нататък.

Бронираната камионетка намали ход и излезе от магистрала 5 при изхода за Импириъл Бийч. Там ги чакаха колите на Бреговия патрул. Набраха отново скорост и ескортирани преминаха през центъра на Коронадо — при приближаването им всички червени светофари светваха зелено — и накрая през отворената врата на базата. Чак когато се прибра в стаята си, Брайън почувства колко бе изморен. Тръшна се на леглото и в този момент влезе д-р Снеърсбрук.

— Пренатоварил си се, сигурна съм, но нямаше как да се предотврати това — тя лепна телеметър върху китката на Брайън и закима, вгледана в показанията му. — Няма нищо опасно. Хапни нещо и почивай. Не — добави тя, като видя, че Брайън посяга към компютъра. — Първо лягай. Хапни нещо. После ще мислим за работата.

Брайън сигурно бе задрямал, още докато ядеше шоколадовия пудинг. Стресна се и сепнат забеляза, че навън почти се бе стъмнило. Масата до леглото му бе празна и той изведнъж се уплаши; но страхът изчезна, когато напипа под възглавницата си компютъра и GRAM-овете. Сигурно бе заспал неочаквано, но не и преди да прибере всичко. Вратата се отвори и през нея надникна сестрата.

— Сигурно току-що си се събудил — рече тя. — Пулсът на човек не скача така рязко, докато спи. Искаш ли нещо?

— Не, добре съм, благодаря. Почакай, би ли повдигнала леглото откъм възглавницата?

Чете файловете си, докато не донесоха вечерята му. Храни се, без да забележи какво яде, не усети и кога отнесоха подноса. Сепна се, чак като влезе нощната сестра и посочи часовника си.

— Безапелационно нареждане на д-р Снеърсбрук. Лампите да се изгасят в единайсет и да не се приемат никакви оправдания.

Той не възрази, усети колко много се бе изморил. Може би бе глупаво да слага компютъра под възглавницата си, но така напрежението му се стопи.

Когато се събуди на сутринта, Беникоф бе в стаята му с мрачно и решително изражение на лицето.

— Какви са новините от престрелката? — попита Брайън.

— Лоши. И двамата детективи са убити. Но успяха да ни измъкнат. От убийците — никаква следа.

— Съчувствам ти, Бен. Знам, че единият от тях бе твой приятел.

— Той си изпълни задълженията. А сега — на работа. Имаш ли новини за мен? — попита той. Преструваше се на спокоен, а бе напрегнат като опъната пружина.

— Някои добри, други тревожни. Но не пребледнявай така, Бен. Предполагам, че най-подходящото е човек да получи инфаркт, докато се намира в болницата, но ще е по-добре да минеш и без него. Прегледах файловете, доста пропуснах, но без да изтърва нещо важно.

— В името на сърдечното ми здраве давай първо добрите новини.

— С това, което имам тук, съм деветдесет и девет на сто сигурен, че ще мога да създам ИИ, който да действа. Предполагам, че искаше да чуеш точно това.

— Определено. А сега — тревожната част.

— Това, което е записано в паметта, не са проекти или планове, а специфични отработени части и детайли, има също и подробни въпросници и бележки. Но в голямата си част това са стъпките ми по пътя към ИИ, а не самият път.

— Можеш ли да го възстановиш?

— Сигурен съм, че мога. Това, че някои проблеми са изцяло решени, както и бележките за възможни решения на други, би трябвало да ме държи на правия път. Задънените улици също са внимателно посочени. Ще се справя, Бен, сигурен съм, че ще мога. И така, какво следва оттук нататък?

— Ще видим какво ще каже д-р Снеърсбрук. Да видим дали си напълно готов да те изпишат окончателно от болницата.

— И тогава? Имаме достатъчно доказателства, че гаднярите още ме държат под прицел.

Беникоф стана и закрачи из стаята.

— Сега вече знаем със сигурност, че те дебнат. Знаят, че си оцелял при предишните две нападения, иначе не биха опитали отново. Живеем в свободно общество и тайните се опазват трудно. Ако наистина искат да продължат преследването, ще трябва да открият местонахождението ти, независимо къде ще отидеш оттук. Затова трябва да направим така, че където и да се намираш, където и да работиш, то това да бъде на възможно най-недостъпно място. Повярвай ми, доста си блъскахме главата с този въпрос.

— Да ми построите лаборатория във Форт Нокс, сред златните кюлчета?

— Не се смей, защото и тази възможност бе обмислена. Преди да се случи всичко това, ти бе просто един от многото учени, които работят по някакъв изследователски проект. Проверих сведенията на „Мегалоуб“ и, ако щеш вярвай, към работата ти е бил проявяван незначителен научен и комерсиален интерес. Всичко това сега е коренно различно. Фактът, че някой или някои неизвестни лица са рискували толкова много, за да сложат ръка на изобретението ти, привлече интереса на всички възможни правителствени институции. Сега всички искат да участват и са се юрнали да съставят програми как евентуално да използват ИИ във ведомствата си. Което пък е добре дошло за „Мегалоуб“, а би трябвало — и за теб. Всички необходими за изследователска работа фондове са готови да дават. Затова — граби.

— С най-голямо удоволствие. Но къде ще стане това грабене?

Беникоф потри ръце и се усмихна дяволито.

— Обещай да не се смееш, като ти кажа. Веднага щом си в състояние да се заемеш с работа, ще се върнеш в старата си лаборатория на „Мегалоуб“ в Окотильо Уелс.

— След всичко, което се случи там, то е последното място, за което бих си помислил!

— Не, не е така, не и когато стане дума за сигурността му. Тя бе от най-висока класа, с изключение на един малък проблем.

— Quis custodiet ipsos custodes?

— Точно така. Кой ще пази от пазачите? Един или повече от охранителите не са оправдали доверието. Нападението и грабежът са отлично планирана операция на вътрешен човек. Това повече няма да се случи. Взели сме нова охрана, професионалисти.

— Не ги дръж в тайна кои са!

— Американската армия, ето кои са. Армията държи една шеста от акциите на „Мегалоуб“ и никак не й харесва онова, което се случи. Морската пехота също предложи да поеме работата. Смятат, че имат дял в операцията, след като те охраняват тук. Имаше дори предложения армията и морската пехота да се редуват по един месец, за да се види кой ще свърши работата по-добре, но този план бе отхвърлен почти веднага, можеш ли да си представиш! В момента на паркинга се строи помещение за охраната. Паркингът и без това няма да трябва, тъй като в бъдеще достъпът на автомобили ще бъде крайно ограничен. Мисля, че този път ще успееш да довършиш работата си.

— Не ми харесва. Постоянната заплаха изобщо не помага на съсредоточаването. Но не мога да измисля нищо по-добро. Предполагам, че продължавате да търсите престъпниците?

— След вчерашния случай разследването отново придоби първостепенна важност.

Брайън помисли малко, сетне бръкна под възглавницата си и извади втория GRAM.

— Дръж, по-добре е да е у теб. Той съдържа бекъпа на всичките ми бележки. Просто за всеки случай.

— Няма да ми потрябва — Бен се опита думите му да прозвучат искрено, но не успя. — Но, както казваш, за всеки случай.