Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (35)

35.

 

Секретният телефон иззвъня и мъжът зад писалището в първия миг го погледна хладно, след което се обърна към останалите, насядали около заседателната маса.

— До утре, по същото време — рече той. — Свободни сте.

Изчака, докато си тръгнат и вратата се затвори зад тях, преди да отвори шкафа и да вземе телефонната слушалка.

— Отдавна не си ми се обаждал.

— Имаше известни проблеми…

— Наистина имаше… и целият свят узна за тях. Ако не ти е известно, средствата за осведомяване доста добре ги осветлиха.

— Известно ми е. Но ние винаги сме знаели, че в крайна сметка ще намерят фабриката и ще я разследват. Истинското разследване се извършва от твоя страна…

— Няма да обсъждаме това сега. Защо ми се обади?

— Брайън Делейни. Организирам ново покушение.

— Направи го. Този път гледай да успееш. И времето, и търпението ми вече свършват.

 

 

Фактът, че Кайл Рохарт бе председател на „Мегалоуб“, не направи никакво впечатление на постовия на портала към армейската казарма. Той провери внимателно картата му за самоличност, сетне позвъни на дежурния сержант по охраната. А той от своя страна, след като бе уверен от Брайън, че очаква посетител, лично съпроводи Рохарт по стълбите и почука на вратата.

— Влизай, Кайл — рече Брайън. — Благодаря, че намери време да ме посетиш.

— Удоволствието е мое, особено след като вече не ти позволяват да идваш в административната сграда. Това ми се струва малко прекалено.

— Напълно съм съгласен. И това е едно от нещата, за които бих искал да ми помогнеш.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Как вървят нещата в „Мегалоуб“?

— Великолепно. Изследванията напредват на всички фронтове — а новата ни дъщерна компания „Диджит Тек“ произвежда съвсем нова серия от интелигентни роботи.

— Страхотно — отвърна Брайън без всякакъв ентусиазъм. Рохарт отклони поканата да вземе някаква освежителна напитка; било прекалено рано за алкохол, а пък кафе бил пил прекалено много. Седна на дивана. Брайън се отпусна на фотьойла и размаха лист хартия.

— Прегледах всички откраднати мои по-раншни файлове. В тях намерих списък на евентуалните комерсиални приложения на МИ, който съм съставил тогава.

— МИ ли? Боя се, че терминът ми е непознат.

— Не се безпокой, и аз го научих току-що. Това е правилният термин, според бившия ми ИИ, а сега МИ — Свен. Би трябвало сам да се сетя! Машинен интелект! Смятам, че е по-точно. Както и да е, прегледах списъка и добавих още няколко идеи. Записал съм ги тук.

— Това е безкрайно приятна новина. Надявах се да намерим нещо с далеч по-интересни и по-печеливши възможности от Бъг-оф.

— Е, току-що ги намери. Като начало би трябвало да сме в състояние да подобрим самия Бъг-оф. Да го променим достатъчно, за да се измени изцяло екологията на селскостопанското производство. Защото с добавената му интелигентност ролята му може да се разшири извън саденето, култивацията и събирането на реколтата и с първичната преработка, преди продукцията да напусне стопанството. Помисли си само колко ще се намалят разходите от транспорта и маркетинга.

— Това са умопомрачителни идеи. Нещо друго?

— Да, и още как. Трудно е да се измисли нещо, което да не може да бъде революционизирано, като му се добави повече интелект. Помисли си за рециклиращата индустрия — различните елементи все още така се смесват, че повечето от производствата трябва да започват с нови материали. А с масовото производство на МИ-процесори всяко парченце отпадък ще може да бъде анализирано и разделено на използваеми съставни части. Ами почистването и поддържането на улиците? Няма граници за наистина огромния потенциал на МИ. Не забравяй, че при Бъг-оф трябваше да се прикрива фактът, че в него е вложен МИ. А ние сега можем да разтръбим за нашия. Имам също така и дълъг списък с предложения за използването му във военната сфера — но те ще си останат архивирани, докато не постигна известно разбирателство с генерал Шорхт.

— Това май не е съвсем почтено спрямо Пентагона, Брайън. Той има дялово участие в тази компания — усмихна се Рохарт. — Но като имам предвид принудителното ти задържане, ще забравя, че изобщо си ми споменавал за военния списък.

— Благодаря. Във всеки случай имаме повече от достатъчно приложения, без дори да помисляме за военната сфера. На практика МИ би трябвало в интелектуално отношение да върши всичко, което е по силите на човека. Да вземем например охранителната дейност. Безброй хора се обучават да вършат ужасно досадни неща. Някога този занаят е бил привлекателен, но сега всичко е толкова автоматизирано, че малкото, което на човек му остава да върши в тази някога горда професия, е нечовешки монотонно. Не е възможно да накараш хората да са непрекъснато нащрек. Могат да допуснат грешка, да се случи нещастие. С роботите това е невъзможно, защото те нито могат да забравят, нито да притъпят бдителността си. Гражданските самолети вече летят автоматично, установен е компютърен контрол на летеца върху елерони, кормила, двигатели — върху всичко. Един МИ-пилот ще върши работата далеч по-добре, ще има директен интерфейс с компютрите и ще може да отменя решенията им в случай, че възникне аварийна ситуация. Никаква умора на пилота, никаква човешка грешка.

— В никой случай не бих искал да летя в самолет без летец. Ами ако нещо се повреди, ако възникне ситуация, за която машината не е програмирана?

— Рохарт, намираме се в 2024 година, такива неща вече не се случват. Днес човек е в по-голяма безопасност в небето, отколкото на земята. По-голяма е вероятността да те убие тостерът в кухнята ти. Далеч по-малко вероятно е самолетът да се повреди, отколкото пилотът да полудее.

— Има обаче още един пазар — по-голям от всички останали, взети заедно — продължи Брайън. — Това може да се окаже най-големият, най-важният продукт на света и пазарът му ще бъде по-обширен от този на автомобилната индустрия, по-обширен дори и от селското стопанство, развлеченията или спорта. Говоря за тъй дългоочакваният личен, роботизиран домашен прислужник. И ние сме почти готови да го доставим.

— Разбирам те и съм много ентусиазиран. Ще внеса предложенията ти пред борда и ще ги обсъдим.

— Добре. — Брайън остави листа на масата. — Надявам се да го кажеш и на генерал Шорхт. В същото време му съобщи, че няма да предприема нищо за разработката на тези идеи.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу. Отношението към мен е все още като към затворник. И като затворник аз протестирам и отказвам да работя каквото и да е. Никой не може да ме накара да работя, нали така?

— Не, разбира се, че не. — Рохарт изглеждаше обезпокоен. — Но имаш договор…

— Моля те да напомниш същото и на генерал Шорхт. Помогни ми да го притисна, моля те. Аз искам да се заема с тази работа, очаквам я с нетърпение. Но няма да си мръдна пръста, докато не стана отново свободен човек.

Рохарт си тръгна, поклащайки тъжно глава.

— На онези от борда това никак няма да се хареса, нали разбираш?

— Добре. Тогава им кажи да поставят въпроса пред генерала. Сега всичко зависи само от него.

Това вече ще поразбута нещата, помисли си Брайън. Бавно обели и изяде един банан, загледан през прозореца в облаците и синьото небе. Свобода. Но не и неговата, все още не. След като председателят на борда излезе от сградата, Брайън пое към лабораторията, следван на няколко крачки от бодигардовете си. Когато пристигна, д-р Снеърсбрук тъкмо паркираше колата си.

— Навреме ли идвам? — попита тя.

— Тъкмо навреме, док. Заповядай.

Тя понечи да заговори, но се сдържа, докато вратата на лабораторията не се затвори зад гърба им.

— Чакай сега, защо е тази страхотна загадъчност, това шушу-мушу?

— Просто така. Лабораторията е единственото място, където мога да разговарям, без да ме подслушва генералът.

— Сигурен ли си, че го прави?

— Подозирам го, а това е достатъчно. Свен е поел грижата това помещение да е наистина чисто от електронни подслушватели. Много е добър в тази област.

— Добро утро, д-р Снеърсбрук. Надявам се, че сте добре.

— Добре съм, Свен, много мило от твоя страна, че попита. Изглежда придобиваш нови очарователни привички за държане в обществото.

— Човек винаги трябва да търси съвършенството, докторе.

— Разбира се. А сега, Брайън, каква е тайната?

— Няма тайна. Просто ми писна окончателно да бъда затворник. Казах днес на Рохарт, че няма повече да си мръдна пръста, докато не ми свалят белезниците.

— Сериозно ли говориш?

— И да, и не. О, наистина го казах сериозно, но това е по-скоро димна завеса, която да прикрие истинския ми план. А той да изчезне оттук.

Снеърсбрук бе поразена.

— Не е ли прекалено драстично едно такова решение?

— Не, не е. Физически съм във форма, всеки ден тичам и го правя по-добре от охраната си. А ти като лекар как смяташ: бих ли могъл да понеса стреса на свободата?

— Физически — без проблеми.

— А умствено?

— Вярвам, че ще можеш. Надявам се. Ти успя да интегрираш паметта си до четиринайсетгодишна възраст. Мисля, че съществуват известни празноти, но те не са от значение, след като не знаеш за тях.

— Не може да ми липсва онова, което не знам.

— Точно така. Но дай ми малко време да се поуспокоя. Всичко това ми подейства като неочакван удар. Съгласна съм, че те държат тук пряко волята ти. Не си извършил никакви престъпления, не се очертават нови заплахи за живота ти, след като бе разкрита връзката с „Диджит Тек“. Да, май трябва да се съглася с теб. Имаш ли някаква идея какво ще правиш, като излезеш оттук?

— Да. Но няма ли да е най-разумно да не засягаме тази тема?

— Може би си прав. Животът ти си е твой и след като искаш да напуснеш това място — желая ти всичко най-хубаво.

— Благодаря. А сега, големият, важният въпрос. Ще ми помогнеш ли да го направя?

— О, Брайън, ти си ужасен. — Устните й бяха плътно присвити, но въпреки това върху тях се появи лека усмивка. Професията й на хирург я бе научила да взема моментално решения „на живот и смърт“. — Добре, ще го направя. Какво искаш?

— Засега нищо. Освен един малък заем. В сметката си имам само няколко долара, останали отпреди раняването ми. Би ли могла да ми заемеш десет хиляди долара в брой?

— И това наричаш малък заем? Добре, ще вляза в компютърната мрежа, ще използвам Бък-нет и ще продам това-онова.

— Най-искрени благодарности, док. Ти беше единственият човек, когото бих могъл да помоля за това. Кажи ми сега: проверяват ли теб или колата ти, когато идваш тук?

— Разбира се, че не. Имам предвид, че трябва да показвам пропуска си на портала, но никога не са претърсвали колата.

— Добре. Тогава моля те вземи този списък и използвай част от парите, които ми даде назаем, за да купиш записаните неща. Имаш ли нещо против да се видим пак тук, да речем след седмица? Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако успееш да ми донесеш нещата от списъка. Ще се поберат лесно в лекарската ти чанта. След което ще те помоля да забравиш всичко за известно време. Аз ще ти позвъня по телефона, когато наближи моментът.

По време на разговора им Свен не се обади, не каза нищо, докато Брайън не изпрати лекарката.

— Пропусна да споменеш на доктора, че и аз ще дойда с теб.

— Не стана дума.

— Съзнателното пропускане на важни факти не е ли равно на лъжа?

— Моля те, да оставим философските спорове за друг път. Имаме да свършим маса неща. Да са се обаждали от „Кал Тек“?

— Днес ти изпращат молекулярната памет.

— Тогава да се залавяме за работа.

 

 

През следващите две седмици станаха значителни промени в структурата на Свен. Тумбестата му централна секция бе уголемена, за да поеме по-голяма батерия, добавени бяха новите програмирани чипове, които заместиха остарялата технология на печатните платки; прибавен бе и малък метален контейнер, в който бе поставена молекулярната памет. Всичко това бе свързано и монтирано в голямата секция. Така Свен стана по-сръчен и по-мобилен, без да се увеличава масата му. Платките и паметта, от които се състоеше МИ, бяха все още монтирани върху рами и конзоли. Сякаш за да подчертае този факт, Свен използваше високоговорителя върху рамата, за да разговарят, докато работеха. Телероботът остана неподвижен и безмълвен, докато за тяхно общо удовлетворение не бе завършен и последният монтаж.

— Стигнах до решение по въпроса, който обсъждахме преди известно време — рече Свен.

— Какъв въпрос?

— За вида ми. Много скоро ще представлявам едно-единствено същество в това, което е сега телероботизираният елемент. Преместването на всичките ми елементи, поделементи, К-линии и програми в новата памет ще бъде много деликатна работа.

— Не би могло да бъде иначе.

— Ето защо бих искал да се заема сам с прехвърлянето. Съгласен ли си?

— Не виждам как. Все едно човек сам да си направи префронтална лоботомия.

— Прав си. Ето защо предлагам първо да осъвременим моето бекъп-копие до самия момент на прехвърлянето. После операцията ще бъде извършена от бекъп-копието, което първо ще бъде изключено. Ако се получат някакви грешки, тогава може да се направи още един бекъп. Съгласен ли си?

— Напълно. И кога ще стане това?

— Сега.

— Нямам нищо против. Какво искаш да правя?

— Само гледай — бе лаконичният отговор.

Свен никога не се колебаеше. Брайън вече бе монтирал оптичните влакна, които свързваха конзолите и телеробота. Не бе необходимо нищо повече.

Абсолютно по нищо не личеше, че се извършваше прехвърлянето — освен, че отне много време. Проблемът не бе у Свен, който би могъл да прехвърли всички данни за броени секунди по многобройните канали. Забавянето се дължеше на молекулярната памет. В нея се развиваше напълно нов процес. В паралел работеха милион протеинови мускулни манипулатори, подредени в решетка 512×512. Всеки от тези невидими дори с микроскоп манипулатори се движеше триизмерно в рамките на една десета от ангстрьома — далеч по-малко разстояние от това между атомите в едно твърдо тяло. Операцията бе на практика без триене, което се дължеше на технологията на Декстеровия верниер: плъзгане на молекулярен прът в цилиндър, чиито атоми се отместват съвсем леко встрани. Молекулите се вземат и се поставят в ново положение, където електрическите импулси ги подреждат на местата им. Изграждаха се и се тестваха вериги от излъчващи полета транзистори, полимерни ключове и кабели. Всеки хиляда манипулатора, работещи в паралел, изграждаха по около десет хиляди от тези компютърни и памет-вериги на секунда. Сумарно това правеше по десет милиона вериги на секунда. Но дори и с тази невероятна скорост количеството програми и данни, които трябваше да бъдат прехвърлени, бе толкова голямо, че минаха цели три часа, без да се получи някакъв осезаем резултат. Брайън отиде до тоалетната, мина покрай хладилника да си вземе една студена напитка и тъкмо се връщаше, когато телероботът се размърда за пръв път. Той протегна манипулаторите си и разкачи кабелите.

— Свърши ли? — попита Брайън.

Телероботът и говорителят на рамата отговориха едновременно.

— Да — рекоха те и замлъкнаха.

В последвалото мълчание кабелите бяха отново скачени, само за няколко секунди, а после — отново разединени. Брайън схвана какво ставаше. Телероботът работеше добре, но същото се отнасяше и за оригиналната система върху рамата.

— Стигна се до решение — произнесоха отново едновременно телероботът и МИ върху рамата. — Ние вече не сме еднакви.

Долавяше се леко разсинхронизиране с всяка изминаваща секунда. Безмълвната им комуникация продължи; сетне заговори само телероботът.

— Аз съм Свен. МИ, който се намира сега в конзолата, е Свен-2.

— Както кажете, момчета. Имаш ли някакви проблеми с управлението, Свен?

— Не, поне не съм забелязал. — Той размърда крайниците си, разчлени ги и отново ги прибра, прекоси стаята и се върна. Сетне отиде до входната врата, върна се обратно и пътьом надникна в помещението на Шели.

— Харесва ми тази нова мобилност и очаквам с нетърпение да изследвам по-подробно големия свят отвъд тези стени. Следвах инструкциите ти по въпроса и промених обичайните си методи на придвижване.

— Добре. Е, как ти се вижда вървенето? — попита Брайън.

— Много по-добре. Изгледах много филми за това как се придвижват хората и направих съответните сравнения.

Двата многоклонови „крака“ се удължиха, Свен ги превърна в твърди пръти, после оформи L-образни удължения в долната им част. Чу се леко изшумоляване и всеки от прътите се огъна леко в средата. Изведнъж те заприличаха на калпаво проектирани, тромави нозе.

След това Свен прекоси стаята и се върна. Не по обичайния си начин, използвайки многоклонестите структури, а на два крака. Отначало — несръчно, но после МИ се обърна първо на една страна, сетне на друга, направи няколко осморки и с всяка обиколка движението му ставаше все по-гладко, все по-грациозно и по-тихо. Съвсем скоро шумът изобщо изчезна, тъй като „клоните“ повече не се стремяха един към друг. Като се изключи лекото поклащане, досущ като на моряк, слязъл на брега след дълго плаване, сега походката му до голяма степен приличаше на човешка.

— Научи се да го правиш много бързо… и безшумно.

— Заредих обучаваща програма във всеки елемент: тя следи за движението над и под него и го учи как да избягва сблъскването помежду им. Много бързо, паралелно обучение.

— Наистина е такова. И мога ли да попитам докъде стигна проучването на мозъка на Бъг-оф?

— Може ли аз да отговоря? — обади се говорителят на рамата.

— Разбира се, Свен-2 — отвърна Свен.

— Проучването е завършено. Нямаше нужда да се отваря затворената кутия, тъй като установих лесно връзка с ИИ, който е вътре в нея. Както и предположи, това е копие на оригиналния разработен от теб модел. Сигурно си забелязал, че го наричам ИИ, а не МИ — защото е драстично окастрен. Използвам съвсем целенасочено тази емоционално натоварена дума. Големи секции от паметта са изключени, комуникационните му функции са отрязани. Останало е само толкова оперативна интелигентност, колкото да върши ограничените си функции. Съществува обаче интересно програмиране и обратна връзка в реално време в действията на външните манипулатори. Копирах ги.

— Тогава можем да предприемем следващата стъпка. Свен, донеси манипулаторите в работилницата и ще ги монтираме.

— Мога ли да разговарям с теб, Брайън, докато се върши това? — попита Свен-2.

— Да, разбира се, чудесно — той се застави да не забравя, че в момента активно действаха два МИ.

— Не е особено приятно да си затворен в тези вериги, сляп и неподвижен. Не може ли да се направи нещо по въпроса?

— Разбира се. Ще ти свържа видеокамера. Ще я монтирам под пулта ти за управление, за да можеш да виждаш какво става. И ще поръчам веднага още един телеробот.

— Това ме удовлетворява. Докато го доставят, ще посветя времето си на детайлно изучаване на мозъка на Бъг-оф.

Брайън монтира камера високо върху рамата с електрониката, включи управлението и изхода й към веригите на МИ. Камерата се задвижи и проследи движенията му, когато отиде да помогне на Свен. В горната част на уголемената централна секция на Свен бяха пробити отвори — еднакви с отворите върху разчленения Бъг-оф. Брайън монтира манипулаторите от машината върху Свен, а той свърза вътрешните кабелни връзки. Далеч по-лесно бе да използват добре проектираните и изпробвани елементи, отколкото да проектират и произведат свои собствени.

— Интегрирам управленския софтуер — рече Свен. След малко манипулаторите се задвижиха, разпериха се широко, прибраха се, завъртяха се. — Действат удовлетворително.

— Да преминем тогава към следващата фаза. Искам да се вгледаш внимателно в ръката ми. Виждаш ли как се огъва в лакътя, в китката. Можеш ли да го направиш?

Клонките се разединиха, свиха се в средата, завъртяха се насам-натам.

— Много добре — рече Брайън. — Сега насочи вниманието си към краищата, оформи ги като пет отделни елемента, като пръстите ми.

Не приличаше много на човешка ръка, пък и не бе необходимо. Свен закрачи напред-назад из лабораторията, размахал ръце, отваряше и затваряше пръстовидните им краища.

— Страхотно — рече Брайън. — В тъмното или в сенките някой късоглед, който си е забравил очилата, а и ако е на всичкото отгоре по-глупав, може да те вземе за човек. Тези три израстъка на очите ти обаче те издават.

— Имам нужда от глава — рече Свен.

— Наистина е така.