Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (3)

3.

 

Беникоф, облечен в стерилна престилка и с маска на лицето, обут с еластични ботуши върху обувките, опря гръб о зелените плочки на стената в операционната и се опита да стане невидим. На тавана имаше две големи осветителни тела на релси, които сестрата започна да придвижва и наглася, докато дежурният хирург остана доволен от положението им. На масата, върху неподвижното тяло на Брайън, подобно на палатка бяха прикрепени стерилни сини чаршафи. Само главата му оставаше открита, подаваше се извън края на масата и беше фиксирана неподвижно със заострените стоманени шипове на държателя. Те бяха три, преминаваха през кожата на скалпа му и завършваха забити здраво в костта под нея. Превръзките, покриващи двете огнестрелни рани, изглеждаха ослепително бели в контраст с оранжевия цвят на черепа му, избръснат гладко и обработен с дезинфекциращо средство.

Снеърсбрук изглеждаше спокойна, делова. Обсъждаше предстоящата операция с анестезиолога и със сестрите, после се зае с прецизното разполагане на проектора.

— Точно тук ще работя — каза тя, показвайки върху екрана на холограмата. — А тук ще срежеш ти.

Докосна очертаната зона, отбелязана от нея с туш върху плаката, провери отново дали отворът ще бъде достатъчно голям, за да открие изцяло поразената област и да й позволи да работи вътре в него. Кимвайки доволно, тя проектира холограмата върху черепа на Брайън и започна да наблюдава дежурния хирург, докато той очертаваше линиите върху кожата, следвайки тези на изображението, като ги прекопирваше съвсем точно. Когато свърши, около главата прикрепиха още стерилни чаршафи, така че остана открита само зоната за опериране. Снеърсбрук излезе, за да се измие: дежурният хирург започна едночасовата рутинна работа по отварянето на черепа.

За щастие Беникоф бе гледал достатъчно на брой операции, за да не се обезкуражи. Той все още се удивляваше на голямата сила, която бе нужна, за да се проникне през здравата кожа, мускулите и костта, брониращи мозъка. Първо използваха скалпел, за да стигнат до костта; скалпът, отделен след разрязването, бе пришит към околния стерилен плат. След като кървящите артерии бяха затворени плътно с електрическо обгаряне, дойде ред на проникването през костта.

Хирургът проби дупките ръчно, с лъскава метална стяга и свредел. Сестрата почисти подобните на трески костици от черепа. Работата беше тежка, хирургът се потеше и трябваше да се отдръпне назад, за да попият потта от челото му. След като дупките стигнаха до мозъка, той ги уголеми с друг инструмент. Последната стъпка беше използването на електрическия краниотом, снабден с приспособление за разрязване на костта, за да се съединят дупките. След като напрани това, хирургът вкара плоския метален повдигач между черепната кутия и мозъка, като внимателно отлепи и вдигна парчето от черепа; една сестра го зави в стерилна материя и го сложи в антибиотичен разтвор.

Сега Снеърсбрук можеше да започва. Тя влезе в операционната, като държеше измитите си грижливо ръце нагоре, на нивото на очите си, вмъкна ги в ръкавите на стерилната престилка, надяна гумените ръкавици. Бутнаха на мястото й подвижната масичка на колелца с инструментариума, всичко върху нея беше грижливо подредено от дежурната сестра. Скалпелите, ретракторите, иглите, кукичката за нерви, десетки ножици и щипци, целият арсенал от инструменти, нужни, за да се проникне в самия мозък.

— Дурал-ножиците — каза Снеърсбрук, протягайки ръка, после се наведе да разреже външната обвивка на мозъка. Тъй като вече бе изложен на въздуха, автоматични спрейове го поддържаха влажен.

Беникоф, подпрян на стената, не можеше да вижда всички подробности; и толкова по-добре. Най-важен беше финалният етап, когато щяха да придвижат до масата странната на вид машина, която сега стоеше до стената. Метална кутия с екран, пулт за управление и клавиатура и две лъскави механични ръце, излизащи отгоре. Ръцете завършваха с многобройни разклонени пръсти с все по-малък и по-малък диаметър, а на върха на всеки от тях проблясваше по едно къдраво метално клъбце — шестнайсетте хиляди микроскопични разклонения в края на всеки от пръстите бяха прекалено тънки, за да бъдат различени от човешкото око. Мултиклоновият манипулатор бе разработен само за едно десетилетие. Сега бе изключен и пръстите висяха отпуснати на снопове като метална плачеща върба.

Бяха нужни два часа, за да може хирургът, работещ с голям микроскоп, скалпели и инструмент за обгаряне, да изчисти следата от нараняването и бавно и прецизно да ограничи поражението, нанесено от куршума.

— А сега ще свързваме — каза тя, изправяйки се, и посочи към манипулатора.

Както всичко друго в операционната и той беше на колелца: наместиха го до масата. Когато го включиха, пръстите се раздвижиха и се издигнаха, после отново се спуснаха и под контрола на хирурга започнаха да работят в мозъка на своя създател.

 

 

Лицето на Снеърсбрук бе посивяло, а под очите й имаше тъмни кръгове от умора. Тя отпи от кафето си и въздъхна.

— Възхищавам се на издържливостта ви, докторе — каза Беникоф. — Мен ме заболяха краката само да стоя и да гледам. Толкова дълго ли продължават всички мозъчни операции?

— Повечето. Но тази беше особено тежка. Трябваше да поставя и фиксирам на място всички тези микрочипове. Беше нещо като комбинация между хирургия и нареждане на мозайка, тъй като всеки един от ПНЕВ-чиповете имаше различна форма, за да направи идеален контакт с повърхността на мозъка.

— Видях това. Как функционират те?

— Това са чипове с ПНЕВ-покритие — за програмируеми невроелектронни връзки. Използвах ги във всички увредени точки от повърхността на мозъка му. Те ще изградят връзките с прекъснатите нервни влакна, завършващи на тези повърхности и ще контролират повторното израстване на нервите на Брайън. Разработваме ги от години и са всестранно изпитани върху животни. Тези чипове показаха удивителен резултат при лекуването на наранявания по гръбначния стълб у човека. Но до този момент не са били използвани вътре в човешкия мозък, освен в рамките на няколко малки експеримента. Ако имах някаква приемлива алтернатива, със сигурност не бих ги използвала.

— Какво ще стане след това?

— Чиповете са покрити с живи ембрионални човешки нервни клетки. Те би трябвало да пораснат и да осигурят физическа връзка между края на всеки от разкъсаните нерви и поне един от квантовите транзисторни вентили по повърхността на ПНЕВ. Този процес на растеж би трябвало вече да е започнал и ще продължи през следващите няколко дни. Веднага щом прораснат тези нови нервни влакна, аз ще започна да програмирам ПНЕВ-чиповете. Всеки от тях има достатъчен насочващ капацитет, за да приеме нервен сигнал, постъпващ от която и да е част на мозъка, и да го изпрати по точно определено нервно влакно, водещо до друго място в него.

— Но как бихте могли да знаете къде точно да го изпратите?

— Тъкмо в това е проблемът. Ще работим с неколкостотин милиона различни нерви и за никой от тях не знаем къде би трябвало да води. Първият етап ще бъде да проследим анатомията на Брайън, за да получим грубата, приблизителна схема за това къде водят повечето от нервите влакна. Няма да е достатъчна, за да бъде проводник на сложни мисли, но надявам се, ще е достатъчна за едно минимално ниво на функционално възстановяване, въпреки всички грешки в подробностите. Ако например моторната област на мозъка му изпрати сигнал за движение, то някой от мускулите сигурно ще се раздвижи, макар и не точно този, който трябва. Така ще изградим ответна реакция, която по-късно може да бъде заучена или пренасочена. Имплантирах конектор в кожата на Брайън, ето тук — Ерин докосна тила си над яката. — Компютърът предава информацията, като вкарва там микроскопичните краища на нишки от оптично влакно, които се свързват с всеки от ПНЕВ-чиповете вътре в мозъка. После можем да използваме външния компютър, за да проведем търсене с цел да открием съответните части в срещуположните полукълба, които отговарят на едни и същи спомени или представи. След като те бъдат открити, компютърът може вече да изпраща сигнали, за да изгради вътрешни електронни връзки между съответните ПНЕВ-чипове. Всеки от тях прилича на старовремска телефонна централа, където всеки телефонен абонат се свързва с кабел чрез комутационното табло с друг абонат. Аз ще започна да използвам тази телефонна централа от нерви в мозъка на Брайън, за да възстановя срязаните връзки.

Бен си пое дълбоко дъх.

— Е, това е значи. Ще възстановите цялата му памет!

— Едва ли. Ще има спомени, умения и сръчности, които ще са загубени завинаги. Всъщност се надявам да възстановя достатъчно, за да може Брайън повторно да научи заличеното. Нужна е невероятно голяма работа. За да разбере човек сложността на мозъка, е нужно да знае, че в изграждането на неговите структури участват много повече гени, отколкото при който и да е друг орган.

— Разбирам. Вярвате ли, че личността, човекът, когото познаваме като Брайън, е още жив?

— Така смятам. По време на операцията видях през покривките, че крайниците му се движат, познато движение, което ми напомни за начина, по който мърдаме, когато сънуваме. Сън! Какво ли би могъл да сънува онзи полуразрушен мозък?

 

 

Тъмнина.

Вечна тъмнина. Топла тъмнина.

Усещане. Спомен.

Спомен. Съзнание. Присъствие. Отново, отново и отново. Не води никъде, не е свързан с нищо, една безкрайна затворена крива.

Тъмнина. Къде? Килерът. Сигурността бе в тъмнината му. Убежище на едно дете. Няма светлина. Само звук. Споменът се повтаряше отново и отново.

Звук? Гласове. Познати гласове. Гласове, които мразеше. И един непознат. Особен. С акцент като по телевизията. Не е ирландски. Американски е, той позна. Американците, те идваха в селото. В кръчмата. Правеха снимки. Един сне него. Даде му златни двайсет пенса. Купи си сладки с тях. Изяде ги всичките. Американци.

Тук? В тази къща. Любопитството го накара да напипа дръжката на вратата на килера. Хвана я, завъртя я и бавно отвори. Сега гласовете бяха по-ясни, по-чисти. Дори крещяха, това сигурно беше вуйчо му Шеймъс.

— Имаш гадното нахалство да идваш тук! И нерви като въжета, мръсник такъв. Идваш право в къщата, където тя умря, нали. Проклет нахалник…

— Няма защо да крещите, мистър Райън. Казах ви защо дойдох. Заради това.

Беше новият глас. Американски. Не съвсем американски. Ирландски като всички, но от време на време американски. Всичко бе прекалено особено, за да не го види. Брайън забрави яда си, задето го пратиха в стаята му толкова рано, забрави безсилната ярост, която го бе накарала да се скрие в килера, на тъмно, да хапе кокалчетата на пръстите си и да плаче — там, където никой не можеше да го види и чуе.

Той прекоси на пръсти малкото коридорче, усети хладината на дъските под босите си крака, топлината на парцаленото чердже пред вратата. На пет години вече можеше да гледа през ключалката, без да стъпва върху някоя книга. Долепи око до отвора.

— Това писмо дойде преди няколко седмици.

Човекът с американския акцент имаше рижа коса и лунички. Изглеждаше ядосан, докато размахваше листа хартия.

— Ето и клеймото на плика. Ето тук. Тара, това село. Искате ли да знаете какво пише?

— Махай се — избоботи тежкият, флегматичен глас, последва кашлица. Дядо му. Още пушеше по двайсет на ден. — Не разбираш ли, като ти казваме с прости думи. Тук не те искаме.

Новодошлият отстъпи, въздъхна.

— Знам това, мистър Райън, и не искам да споря с вас. Просто искам да зная дали тези твърдения са верни. Този човек, който и да е той, пише, че Айлин е мъртва…

— Съвсем вярно е, бога ми — и ти я уби!

Вуйчо Шеймъс вече губеше търпение. Брайън се чудеше дали ще удари този човек, също както удряше него.

— Това би било трудно, тъй като не съм виждал Айлин повече от пет години.

— Но веднъж преди това я видя и още как, гаден кучи сине. Направи й дете, избяга и я остави тук със срама й. И с копелето.

— Не е съвсем вярно, нито пък е уместно.

— Разкарай се с тези засукани думи!

— Не, не и преди да видя момчето.

— Първо аз ще те видя в ада.

Чу се стържеш шум и трясък от падането на стол. Брайън стисна дръжката на бравата. Добре знаеше тази дума. Копеле. Това беше той. Така му викаха другите момчета. Какво общо имаше това с мъжа в гостната? Не знаеше; трябваше да разбере. Щяха да го бият, ако опита. Няма значение. Той завъртя топката на бравата и бутна вратата.

Тя се отвори рязко и се блъсна в стената, а той застана на прага. Ето го дядо му на кушетката, с окъсания си син пуловер, с фас на устната, изпускащ кръгче дим към полузатвореното му око. Вуйчо Шеймъс със стиснати юмруци, с падналия зад него стол, зачервено лице, готов да избухне.

И новодошлият. Висок, добре облечен, с костюм и връзка. Обувките му бяха черни и лъскави. Той погледна надолу към момчето, по лицето му се изписа силно вълнение.

— Здравей, Брайън — каза той съвсем тихо.

— Пази се! — изкрещя Брайън.

Много късно. Юмрукът на вуйчо му, станал корав от дългите години работа в мината, улучи мъжа право в лицето и го повали на пода. Отначало Брайън си помисли, че ще стане бой като всяка събота пред кръчмата, но явно сега нямаше да бъде така, не и този път. Новодошлият докосна с ръка бузата си, погледна кръвта, изправи се несигурно.

— Добре, Шеймъс, може би заслужавах това. Но само този път. Долу юмруците, човече, и покажи малко разум. Аз видях момчето и то ме видя. Каквото станало, станало. Аз мисля за бъдещето му, а не за миналото.

— Виж ги само двамата — промърмори дядото, като сподави кашлицата си. — Приличат си като зайци, червенокоси и всичко останало. — Настроението му се промени рязко и той размаха ръце, а от цигарата му изхвърчаха искри. — Връщай се в стаята си, момче! Тук няма какво да гледаш, няма какво да слушаш. Вътре или ще усетиш ръката ми.

 

 

Непълни, разпокъсани, плаващи във времето. Спомени, отдавна забравени, несвързани. Заобиколени и разделени от тъмнина. Защо още беше тъмно? Пади Делейни. Баща му.

Като кадри от филм. Бързо сменящи се и кратки, толкова кратки, че не ги различаваше. Тъмнина. Изведнъж кадрите отново се проясняват.

Силен рев на мотор, прозорците пред него бяха по-големи от всички други, които бе виждал дотогава, по-големи от витрините на магазин. Той стискаше здраво ръката на мъжа. Изплашен е, всичко бе толкова непознато.

— Това е нашият самолет — каза Патрик Делейни. — Големият зелен ей там, с издутината отгоре.

— 747–800. Виждал съм снимка във вестника. Може ли да се качим сега?

— След малко, веднага щом ни повикат. Ще бъдем първи.

— И няма да се върна в Тара?

— Само ако искаш.

— Не. Мразя ги.

Той подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката. Погледна нагоре към високия мъж до него.

— Познаваше ли майка ми?

— Познавах я много добре. Исках да се оженя за нея, но имаше причини, поради които не можехме да се оженим. Когато пораснеш, ще разбереш.

— Но… ти си моят баща, нали?

— Да, Брайън, аз съм твоят баща.

Преди беше задавал този въпрос много пъти и никога не беше напълно сигурен, че наистина ще получи верния отговор. Сега тук, на летището, с големия зелен самолет пред тях, той най-накрая повярва. И щом повярва, нещо вътре в него сякаш се надигна и го заля, сълзите му бликнаха и потекоха надолу по бузите.

— Никога, никога не искам да се върна.

Баща му бе коленичил до него, притискаше го здраво до себе си, така че едвам си поемаше въздух — но му беше хубаво. Усмихна се и усети соления вкус на сълзите, усмихваше се и плачеше едновременно, без да може да спре.