Харлан Коубън
Гората (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Саш не се изненадва от посещението ми.

— Ти си знаел, нали?

Той говори по телефона. Прикрива микрофона с длан.

— Сядай, Павел.

— Попитах те нещо.

Той довършва разговора и оставя слушалката на място. После забелязва плика в ръката ми. Какво е това?

— Резюме на бащиното ми професионално минало.

Раменете на Саш увисват.

— Не можеш да вярваш на всичко — казва той, но веднага личи: това са празни думи, казани все едно от автомат.

— На втора страница — продължавам аз, като се мъча да овладея треперенето на гласа си — са описани делата му.

Саш ме гледа безмълвно.

— Той е издал баба и дядо, нали? Той е доносникът. Собственият ми баща.

Саш продължава да мълчи.

— Кажи ми, по дяволите!

— Ти продължаваш да не разбираш нищо.

— Моят баща ли предаде баба и дядо? Да или не?

— Да.

Млъквам.

— Баща ти бе обвинен в немарливост по време на несполучливо раждане. Дали е било така или не, аз не знам. Пък и няма никакво значение. Властите искаха главата му. Разправял съм ти за начините за оказване на натиск, с които разполагаха. Щяха да съсипят цялото ви семейство.

— Значи е продал баба и дядо, за да отърве собствената си кожа, така ли?

— Тях щяха да ги пипнат рано или късно. Но по принцип си прав: да, Владимир предпочете да спаси собствените си деца, като заплати това с живота на тъста и тъщата си. Но не знаеше, че нещата ще загрубеят чак толкова. Смяташе, че ще има малко шумотевица, малко сплашване, малко демонстрация на сила и толкова. Очакваше да задържат дядо ти най-много няколко седмици. А в замяна — семейството ви получава възможност за ново начало. Баща ти щеше да осигури условия за по-добър живот на своите деца и на децата на своите деца. Нима не го разбираш?

— Не, съжалявам, но не го разбирам.

— Това е така, защото си богат и безгрижен.

— Не ми пробутвай тези глупости, Саш. Човек не може току-така да предава близките си. Ти поне би следвало да го знаеш. Преживял си ленинградската блокада. Хората там не се предаваха. Каквото и да правеха нацистите, ленинградчани търпят и накрая побеждават с гордо вдигнати чела.

— Да не мислиш, че за това се иска много акъл? — озъбва се той. Ръцете му се свиват в юмруци. — Господи, колко си наивен! Брат ми и сестра ми умряха от глад. Можеш ли да разбереш такова нещо? Ако се бяхме предали, ако им бяхме отстъпили тоя шибан град, Гаврил и Альона щяха да са живи сега. А Германия щеше пак да си падне в крайна сметка. Но моите брат и сестра щяха да живеят, да дочакат деца и внуци, да остареят. А вместо това… Той се извръща.

— Кога разбра мама за това, което е сторил на родителите й?

— То не му даваше мира. На баща ти, искам да кажа. Мисля, че дълбоко в себе си майка ти го е знаела от самото начало. Мисля, че именно затова го ненавиждаше така дълбоко. Но през нощта, когато изчезна твоята сестра, той помисли, че е мъртва. Това го съсипа и той й призна истината.

Да, това обяснява всичко. Обяснява го със страховита логика. Мама научава за стореното от баща ми. Тя никога няма да му прости за предателството спрямо любимите родители. Нищо не й струва да го остави със съзнанието, че собствената му дъщеря е зверски убита.

— Значи — обаждам се аз — мама скрива сестра ми. Изчаква да се сдобие с достатъчно пари от обезщетението. След това възнамерява да се скрие заедно с Камил.

— Точно така.

— Но това извежда на преден план централния въпрос, не мислиш ли?

— Кой въпрос?

Разпервам ръце.

— Ами аз, нейния син? Как е могла мама да ме остави просто така?

Саш не отговаря.

— Цял живот — продължавам аз, — цял живот я карам с мисълта, че мама не ме е обичала, че се е измъкнала ей така и ме е изоставила. Как можа да допуснеш това, Саш?

— Смяташ, че истината е за предпочитане ли?

Спомням си как следя баща си в онази гора. Той копае ли, копае — търси трупа на своята дъщеря. И ето, един ден престава. Аз мисля, че е заради бягството на мама. Спомням си как преди последното ходене в гората ми казва: „Не сега, Пол. Днес отивам сам…“

Последната дупка изкопава в самота. Но не за да търси трупа на сестра ми, а за да зарови този на майка ми.

Какво ли си мисли в онзи момент? Дали съзира поетичната справедливост на своите действия: полага жена си там, където се предполага, че лежи убитата им дъщеря? Или мотивите му са по-земни: кой би тръгнал да търси из толкова пъти преровената вече гора?

— Татко е разбрал, че тя се готви да бяга.

— Да.

— Как?

— Аз му казах.

Саш среща погледа ми. Аз мълча.

— Разбрах, че майка ти е прехвърлила сто хиляди долара от общата им сметка. Обичайно е за кадрите на КГБ да се държат под око един другиго. Попитах баща ти знае ли за това.

— И той я е поставил натясно.

— Точно така.

— И мама… — Гласът ми се задавя. Прокашлям се, примигвам и правя нов опит: — Мама изобщо не е имала намерение да ме изостави. Щяла е да ме вземе със себе си.

Саш ме гледа право в очите и кимва. Би следвало истината най-сетне да ми донесе известна доза успокоение. Но не е така.

— Ти знаеше ли, че той я е убил, Саш?

— Знаех.

— И не направи абсолютно нищо по въпроса.

— Всички бяхме все още на държавна служба — казва той. — Ако излезеше наяве, че е убиец, никой от нас нямаше да види бял ден.

— Щеше да компрометираш легендата си.

— Не само аз. Баща ти познаваше мнозина от нас.

— И ти го оставяш да му се размине.

— Така се правеше. Жертва в името на висшата кауза. Според баща ти тя е заплашвала да ни изпее до един.

— И ти му повярва?

— Има ли значение на какво съм вярвал? Баща ти не е имал намерение да я убива. Просто в един момент превърта. Представи си само: Наташа се готви да избяга и да се укрие. Иска да му вземе децата и да изчезне завинаги.

Отново си спомням последните думи на моя баща: „Пол, трябва непременно да я намерим…“.

Тялото на Камил ли имаше предвид, или самата Камил?

— Баща ми е научил, че сестра ми е жива — казвам аз.

— Нещата не са толкова прости.

— Какво означава това? Разбрал ли е или не? Мама ли му каза?

— Наташа? — Саш се усмихва накриво. — Никога. Ти говори преди малко за храбростта, за готовността да посрещаш трудности. Майка ти не би промълвила и една дума. Каквото и да й стори твоят баща.

— Включително да я удуши със собствените си ръце.

Саш замълчава.

— Как е разбрал в такъв случай?

— След като я убива, той започва да рови в книжата й, проверява телефонните й разговори. Така разбира. Или поне започва да храни известни съмнения.

— Значи е бил наясно?

— Както вече казах, нещата не са толкова прости.

— Не ми казваш всичко, чичо Саш. Търси ли той Камил?

Саш затваря очи. После сяда зад бюрото си.

— Спомена преди малко Ленинград — започва той. — Знаеш ли на какво ме научи блокадата? Мъртвите нищо не означават. Тях ги няма. Заравяш ги и продължаваш нататък.

— Ще запомня това, Саш.

— Ти се захвана с това разследване. Не пожела да оставиш мъртвите в покой. И докъде я докара? Убити са още двама. Разбра, че любимият ти баща е убил собствената ти майка. Струваше ли си, Павел? Имаше ли смисъл да тревожиш старите духове?

— Зависи — отвръщам аз.

— От какво?

— От онова, което е станало със сестра ми.

Чакам.

Чувам последните думи на баща си: „Знаеше ли?“. Бих помислил, че ме обвинява за нещо, че е прочел вина, изписана върху лицето ми. Но не е това. Дали съм знаел за истинската съдба на сестра си? Дали съм знаел какво е извършил? Дали съм знаел, че е убил собствената ми майка и я е заровил в гората?

— Какво стана със сестра ми, Саш?

— Точно нея имам предвид, когато казвам, че не е толкова просто.

Аз чакам.

— Трябва да разбереш. Баща ти така и не бе уверен докрай. Добра се до някои неща, но единственото, което знаеше със сигурност, бе намерението на майка ти да избяга заедно с теб и парите.

— И?

— И ме помоли за помощ. Поиска да се запозная с онова, което бе успял да установи. Помоли ме да открия сестра ти.

Аз го поглеждам в очакване.

— И ти откри ли я?

— Положих много усилия. — Той пристъпва към мен. — А когато свърших, казах на баща ти, че не е разбрал правилно.

— Кое?

— Казах на баща ти, че твоята сестра е загинала през онази нощ в гората.

Аз съм объркан.

— А така ли е станало?

— Не, Павел. Тя не е умряла тогава.

Усещам сърцето си да се блъска в гръдния кош.

— Ти си го излъгал. Не си искал да я намери.

Той мълчи.

— А сега? Къде е тя сега?

— Сестра ти разбра за стореното от вашия баща. Нищо не можеше да направи, естествено. Нищо не можеше да се докаже. Пък и все още оставаше открит въпросът защо се е крила до този момент. Беше я страх от баща ви. Как би могла да се изправи пред мъжа, убил собствената й майка?

Спомням си за семейство Перес, обвиненията в измама и всичко останало. Същото би било и със сестра ми. Даже преди включването на татко в уравнението за нея би било достатъчно трудно да се прибере у дома.

Нова надежда изпълва сърцето ми.

— Но ти я намери?

— Да.

— И?

— И й дадох пари.

— Помогна й да се скрие от него.

Той не отговаря. А и не е нужно.

— Къде е сега?

— Загубих следите й преди години. Трябва да я разбереш — тя не искаше да ти причини болка. Обмисляше възможността да те отведе със себе си. Но това не бе разумно. Знаеше колко много обичаш баща си. А по-късно, когато ти вече бе станал обществено значима фигура, тя си даде сметка за това какви неприятности, какъв позор би донесло евентуалното й появяване. Осъществи ли го, с теб е свършено, защото всички стари сенки щяха да се завърнат и да те връхлетят.

— Това и сега е така.

— Да. Известно ни е. Той каза „ни е“.

— И така, къде е Камил?

— Тя е тук, Павел.

Сякаш попадам във вакуум. Не мога да дишам. Разтърсвам яростно глава.

— Трябваше ми известно време, за да я открия след толкова години — казва Саш. — Но го направих. Влязохме във връзка. Тя не знаеше за смъртта на баща ви. От мен научи. И това, естествено, промени изцяло нещата.

— Чакай малко. Ти… — Гласът ми секва. — Ти си разговарял с Камил?

— Да, Павел.

— Нищо не разбирам.

— Когато влезе преди малко, на телефона беше тя.

Тялото ми се смръзва.

— Отседнала е в хотел през две пресечки оттук. Казах й да дойде. — Той хвърля поглед към асансьора. — Това е тя.

Качва се.

Бавно извръщам поглед и следя цифрите върху светещото табло. Чувам звън. Правя крачка натам. Не мога да повярвам. Сигурно е пореден мръсен номер. Надеждата отново ми се подиграва.

Асансьорът спира. Чувам как вратите започват да се отварят. Не се плъзгат безшумно, а с неохота, сякаш не желаят да пропуснат своя пътник. Замръзвам на мястото си. Сърцето ми ще се пръсне всеки миг. Не отделям очи от тези врати, от този процеп.

И тогава, двайсет години след като изчезва в онази гора, моята сестра Камил отново се появява в живота ми.