Харлан Коубън
Гората (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Откривам домашния телефон на одеколоновия адвокат Фоли и го събуждам.

— Не подписвай онези документи преди следобеда — казвам аз.

— Защо?

— Защото ако го направиш, ще имам грижата цялата ми служба да се нахвърли отгоре ти, както и върху твоите клиенти, като разярена вълчица. Ще пусна слух, че не сключваме никакви спогодби с теб, а за клиентите ти винаги гледаме да осигурим максимална присъда.

— Не можеш да го сториш.

Замълчавам си.

— Имам задължения към клиентката.

— Кажи й, че аз съм помолил за още малко време. Кажи й, че става дума за нейните собствени интереси.

— А на другата страна какво да кажа?

— Нямам представа, Фоли. Намери някаква непълнота в документацията. Каквото искаш им кажи. Само задръж нещата до следобеда.

— А защо твърдиш, че е в интерес на клиентката ми?

— Ако имам късмет и ги закова, можеш да договориш нови условия. За много повече мангизи.

Той мълчи известно време, сетне казва:

— Знаеш ли какво, Коуп?

— Какво?

— Тя е странна хлапачка. Шамик имам предвид.

— Защо?

— Всяка друга на нейно място би взела парите и чупка. Аз бях принуден да я притисна, защото, честно казано, да прибере по най-бързия възможен начин сухото си е най-добрият вариант за нея. Тя обаче не искаше да чуе за това, преди ония да я засипят вчера с цялата неразбория около Кал и Джим. Разбираш ли, до този момент, независимо от онова, което каза пред съда, тя се интересуваше много повече от присъдата, отколкото от паричното обезщетение. Справедливостта я вълнуваше на първо място.

— И какво те изненадва?

— Още си зелен в тази област. Аз го правя вече двайсет и седем години. Човек се превръща в циник. Така че дяволски много ме изненадва.

— С някаква цел ли ми казваш това?

— Кажи-речи. Ти ме знаеш, искам си едната трета и друго не ме интересува. При Шамик не е така. Тези пари ще променят коренно живота й. Така че, господин Прокурор, каквото и да си намислил, гледай да не оплескаш работата.

 

Люси пие в самота.

Вече е нощ. Тя живее в градчето. В общежитие на нейния факултет. Мястото е меко казано потискащо. Повечето преподаватели работят усърдно и пестят с надеждата да се измъкнат някой ден от него. Люси е тук вече година. Предшественичката й, преподавателка по английска литература на име Аманда Саймън, е прекарала четири десетилетия самотно моминство в същото жилище. На петдесет и осем години била покосена от рак на белите дробове. В помещението още се усеща миризмата на нейните цигари. Независимо от подмяната на всички тапети и прясната боя, Люси има усещането, че живее в пепелник.

Тя е любителка на водката. Поглежда през прозореца. В далечината се разнася музика. Това си е студентски град все пак. Музика се чува постоянно. Поглежда часовника си. Полунощ.

Включва колонките на собствения си компютър и спира показалеца върху списък с мелодии, озаглавен „Нежни“. Всяка от тях е не само протяжна, но направо ти къса сърцето. Сега ще си пие водката, ще си седи в потискащата атмосфера на този малък апартамент, наситена с дим от цигарите на покойницата и ще си слуша мъчителни песни за нега, загуба и опустошение. Тъжно, но понякога важното е да чувстваш нещо. Няма значение дали боли или не. Важното е да чувстваш.

В момента Джоузеф Артър изпълнява „Мед и луна“. Обяснява на своята любима, че ако я нямаше в действителност, щеше да я измисли. Господи. Люси се мъчи да си представи някой мъж, мъж който си струва, да й казва нещо подобно. Тази мисъл я кара да поклати глава.

Затваря очи и се мъчи да подреди нещата в ума си. Нищо не пасва. Миналото отново я застига. Люси прекарва целия си живот на възрастна в постоянно бягство от проклетата гора край бащиния лагер. Стигала е чак до Калифорния и след това отново назад. Сменила е името и цвета на косата си. А миналото е все по петите й. Понякога я оставя за малко в покой подлъгва я, че е съумяла да остави известна празнота между онази нощ и днешния ден, но мъртвите всеки път я преодоляват.

И в края на краищата ужасната нощ я застига.

Но този път… какво става? Тези записки… как е възможно да се появят на бял свят? Силвия Потър е била току-що родена, когато Летния касапин напада лагера МЛРЛ (Мир Любов и Разбирателство през Лятото). Какво би могла да знае за тогава? Може, разбира се, също като Лони да се зарови в Мрежата и да открие, че Люси има скрито минало. Или пък някой й е казал нещо, някой по-възрастен и по-мъдър.

Но все пак. Как би могла да знае? Как е възможно който и да било да знае? Един-единствен човек е наясно с обстоятелството, че тя излъга за случилото се тогава.

А Пол няма да каже ни дума, разбира се.

Втренчва поглед в прозрачната течност. Пол. Пол Коупланд. Още е пред очите й с длъгнестите си ръце и крака, стройно тяло, пуснати коси и сразяваща момичетата усмивка. Неговият старец, акушер-гинеколог в своята родина, избягва преследванията в Съветския съюз само за да го подложат на нови в САЩ. Айра, винаги отзивчивият баща на Люси, не е в състояние да устои на подобна участ. И така, той назначава Владимир Коупланд като лагерен лекар, с което дава възможност на семейството му да избяга през лятото от Нюарк.

Люси вижда картината като да се случва сега — колата им, потрошен олдсмобил, подскача по черния път, застива на място, четирите врати се отварят едновременно и четиричленното семейство се измъква като едно цяло навън. В момента, когато погледите на Люси и Пол се срещат, настава чудо. Гръм и мълния. Тя усеща, че и за него е същото. Има такива редки моменти в живота, когато те поразява подобен удар и душата литва към седмото небе, изпълнена с радост и болка, но ти усещаш, цял си изпълнен от чувство, а цветовете внезапно стават по-ярки, звуците по-чисти, храната по-вкусна, а ти не спираш нито за една секунда да мислиш за него и знаеш със сигурност, че и той мисли за теб.

— Това е то — казва Люси на глас и дръпва поредна глътка от водката с тоник. Също като при тези сърцераздирателни песни, дето ги върти непрекъснато. Чувство. Потоп от емоции. Възвишени или не, няма значение. Но вече не е така. Какво пее Елтън Джон за водката с тоник? Беше нещо като пийни една-две и се изправи отново на крака.

При Люси това не помага, но трябва ли да се предава точно в този момент? Вътрешно гласче се обажда: спри да пиеш.

Но много по-мощен — и също вътрешен глас — му заповядва мигом да се разкара.

Люси вдига високо свита в юмрук ръка. А така, мой човек!

Тя се разсмива и звукът от този самотен смях в смълчаното помещение я плаши. По списъка „Нежни“ идва ред на Роб Томас, който я пита дали би могъл да я прегърне, когато й стане тъжно, дали може да я поеме в обятията си, когато и двамата рухнат. Тя кимва утвърдително. Може. Роб й напомня, че й е студено, че е уплашена и съсипана, че иска да слуша тази песен в компанията на Пол, по дяволите.

Пол.

Той сигурно би искал да научи за тези дневници.

Вече двайсет години, откакто се разделиха, но преди шест Люси попадна на него в Интернет. Без да иска. Даваше си сметка, че е най-добре тази страница от живота й да остане затворена завинаги. Но се напи — чудо голямо — и както някои пияни започват да набират телефонни номера, Люси пусна Пол в търсачката.

Наученото бе едновременно отрезвяващо и напълно лишено от елемент на изненада. Пол е женен. Работи като адвокат. Има дъщеричка. Люси успя дори да открие снимка на прелестната му съпруга от богаташки род, заета в някаква благотворителна организация. Джейн — така се казваше съпругата на Пол — бе висока, стройна и носеше перли. Много й отиваха. Родена да ги носи.

Поредна яка глътка.

Нещата може да са променени след шест години, но тогава Пол живееше в Риджуд, Ню Джърси, едва на трийсетина километра от сегашното й местожителство. Тя поглежда към компютъра. Пол трябва да узнае, нали?

Няма да е особено трудно да използва отново търсачката. Колкото да научи телефонния му номер — домашен или по-добре служебен. Може да се свърже с него. Да го предупреди. Просто така. Без конкретен план, без задни мисли, просто така.

Тя оставя водката. Зад прозореца завалява. Компютърът й е включен. Защитната картина на екрана й е стандартна. От Хутсюте. Никакви семейни снимки, детски портрети или типичните за стари моми кучешки муцуни. Само стандартните графики на програмата шарят нагоре-надолу, сякаш мониторът й се плези.

Повече от сърцераздирателна картинка.

Извиква нужната страница и тъкмо се готви да въведе името, когато на вратата се чука. Люси спира и чака.

Отново се почуква. Тя поглежда малкия часовник в десния долен ъгъл на екрана.

0:17.

Прекалено късно за гости.

— Кой е?

Мълчание.

— Кой…

— Силвия Потър.

Гласът е задавен от сълзи. Люси става и се препъва към кухнята. Излива остатъка от водката в мивката и прибира шишето на мястото му в шкафа. Водката не мирише, поне не силно, така че в това отношение няма грижа. Хвърля око към огледалото. Оттам я гледа образ невъзможен, но надали може да стори нещо по въпроса.

— Идвам.

Отваря вратата и Силвия се сурва вътре, сякаш я е натискала с цялата тежест на тялото си. Момичето е прогизнало. Климатичната инсталация работи на максимум. Люси понечва да каже нещо в смисъл, че сама си търси белята, но това би прозвучало прекалено майчински. Тя затваря вратата.

Силвия проговаря:

— Съжалявам, задето се изтърсвам толкова късно.

— Не се притеснявай, не съм лягала.

Застава насред стаята.

— Съжалявам за станалото.

— Няма нищо.

— Не, просто… — Силвия се оглежда. Обгръща тяло с ръце.

— Искаш ли да ти дам хавлия или нещо друго?

— Не.

— Нещо за пиене?

— Не.

Люси й прави знак да седне. Силвия се свлича върху дивана от ИКЕА^[1]. Люси ненавижда този магазин с идиотските му, лишени от думи упътвания, чертани сякаш от инженери в НАСА. Сяда до гостенката и чака.

— Как разбрахте, че аз съм писала онова нещо? — пита Силвия.

— Това не е важно.

— Аз го изпратих анонимно.

— Знам.

— А вие казахте, че ще бъде поверително.

— И това знам. Съжалявам.

Силвия бърше нос и поглежда встрани. От косите й още капе вода.

— Аз ви излъгах — казва тя.

— За какво?

— За написаното от мен. Когато дойдох в кабинета ви онзи ден. Помните ли?

— Да.

— Сещате ли се какво ви казах тогава?

Люси се замисля за миг.

— Че се отнася до първия ти път.

Силвия се усмихва безизразно.

— То си е така, но доста извратено.

Люси обмисля чутото. После казва:

— Не съм убедена, че разбирам какво ми говориш, Силвия.

Момичето остава дълго време смълчано. Люси си спомня думите на Лони. Че щял да я накара да проговори. Само че той трябваше да изчака до утре.

— Търсил ли те е Лони тази вечер?

— Лони Бъргър ли? Помощника?

— Именно.

— Не. Защо му е да ме търси?

— Няма значение. Значи идваш при мен по собствена инициатива, така ли?

Силвия преглъща с усилие. Видът й е неуверен.

— Не биваше ли?

— Нищо подобно. Много се радвам да те видя.

— Наистина ме е страх — казва момичето.

Люси кимва, като се мъчи да й внуши чувство за сигурност, да я окуражи. Ако започне да разпитва, само ще загуби. Затова изчаква. Чака цели две минути, преди да наруши тишината:

— Няма от какво да се страхуваш — казва тя.

— Какво трябва да направя, според вас?

— Да ми разкажеш всичко.

— Нали го направих. По-голямата част…

Люси се пита какво да прави по-нататък.

— Кой е „П“?

Силвия бърчи вежди.

— Какво?

— От дневника. Разказваш за момче на име „П“. Кой е „П“?

— За какво говорите?

Люси спира за миг. Започва другояче:

— Кажи ми защо всъщност си тук, Силвия?

Но сега е ред на гостенката да бъде предпазлива.

— Защо ме търсихте вчера?

— Защото исках да поговорим във връзка с твоя дневник.

— Защо тогава ме питате за някой си „П“? Никого не съм назовавала по този начин. Направо си написах, че става дума за… — Думите залепват за устата й. Тя затваря очи и шепне: — …Моя баща.

И пороят се отприщва. Сълзите потичат на талази.

Люси затваря очи. Кръвосмесителната история. Същата, която ги накара двамата с Лони да настръхнат от погнуса. По дяволите! Лони е оплескал работата. Силвия не е писала онова за гората.

— Твоят баща те е закачал, когато си била на дванайсет години.

Силвия е скрила лице в длани. Риданията сякаш се откъртват едно подир друго от гърлото й. Цялото тяло се тресе, докато тя кима с глава. Люси наблюдава това тъй силно желаещо да се хареса момиче и си представя баща му. Протяга ръка и хваща китката й. Сетне я приближава и обгръща с ръце. Силвия се отпуска в обятията й. Люси я утешава, люлее в преградките си, притиска я здраво.