Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Не знам какво да мисля.

А не разполагам и с време. Няма и пет минути от излизането на госпожа Перес и в стаята се появява Мюз.

— Имаш работа в съда — обявява тя.

Напускаме болницата без скандали. В кабинета си държа резервен костюм. Обличам го. След това се отправям към владенията на съдия Пиърс. Флеър Хикъри и Морт Пъбън са вече там. И двамата знаят за премеждията ми от снощи, но ако изобщо им пука за това, нямат намерение да го покажат точно в този момент.

— Господа — започва съдията, — надявам се, че ще намерим начин за уреждане на този процес.

Аз нямам настроение за подобно нещо.

— Затова ли сме тук?

— Затова.

Поглеждам съдията. Той отговаря на моя поглед. Поклащам глава. Ами да. Щом опитват да оказват натиск върху мен, като ровят из миналото ми, какво ще ги спре да сторят същото и със съдията?

— Народът не проявява интерес към сделка — казвам аз и ставам.

— Седнете, господин Коупланд — обажда се съдията. — Възможно е да възникнат проблеми около представеното от вас ОУП. Може да го изключа от масата на доказателствата.

Тръгвам към вратата.

— Господин Коупланд!

— Не оставам тук нито миг повече — казвам аз. — Сърдете се на мен, ваша чест. Вие направихте каквото се иска от вас. Нека аз понеса цялата отговорност.

Флеър Хикъри бърчи вежди.

— Какви ги дрънкаш?

Аз не отговарям. Посягам към бравата.

— Седнете на мястото си, господин Коупланд, или ще ви подведа под отговорност за незачитане на съда.

— Защото отказвам сделка ли?

Обръщам се и поглеждам Арнълд Пиърс. Долната му устна потрепва. Чува се гласът на Морт Пъбън:

— Ще ми каже ли някой какво точно става тук?

Нито аз, нито съдията си прави труд да му обясни. Кимвам на Пиърс в знак на разбиране. Но нямам намерение да отстъпя. Натискам дръжката и излизам. Поемам по коридора. Раната ми причинява страдания. Главата ми бучи. Ще ми се да приседна и да се разплача. Искам да остана неподвижен и да обмисля всичко онова, което току-що научих за моята майка и моята сестра.

— Не смятах, че ще приемете.

Извръщам се и виждам Е. Дж. Дженрът.

— Просто се опитвам да отърва собствения си син — продължава той.

— Вашият син изнасили едно момиче.

— Знам.

Спирам. Той държи в ръка плик от груба хартия.

— Седнете за минутка — казва Дженрът.

— Не мога.

— Представете си вашата дъщеря. Вашата Кара. Представете си, че един ден пораства. Може да пийне малко повече на някое събиране. Представете си, че след това се качи в колата и удари някого. Представете си, че този някой умре. Представете си нещо такова, че допуска грешка.

— Изнасилването не е от категорията на грешките.

— Напротив. Вие добре знаете, че той никога няма да повтори подобно нещо. Издънил се е. Смятал се е за недосегаем. Сега нещата са му вече ясни.

— Нека не започваме този разговор отначало.

— Добре, но всеки си има своите тайни. Всеки допуска грешки, върши престъпления, прави едно или друго. Просто някои хора успяват да прикрият тези неща по-добре от други.

Аз мълча.

— Аз никога не съм преследвал вашето дете. Преследвах вас самия. Интересувах се от вашето минало. Подгоних дори баджанак ви. Но нито за миг не съм посягал на детето ви. И това е лично мое решение.

— Благородна душа сте вие — хваля го аз. — И така, какво успяхте да изровите за съдия Пиърс?

— Това няма значение.

Има право. Хич не ми трябва да знам.

— С какво бих могъл да помогна на моя син, господин Коупланд?

— Конят е вече в реката — отвръщам аз.

— Наистина ли мислите така? Убеден сте, че с неговия живот е свършено?

— Синът ви ще прекара в затвора пет, най-много шест години. Каквото ще прави там и след като излезе оттам — то ще очертае облика на неговия живот.

Е. Дж. Дженрът вдига плика.

— Не знам какво да правя с това.

Нищо не казвам.

— Човек е готов на всичко, за да защити детето си. Това е навярно моето оправдание. Същото като на вашия баща.

— На моя баща?

— Той е бил от КГБ. Не знаехте ли?

— Нямам време за глупости.

— Това е неговата съкратена биография. Хората ми се погрижиха за превод на английски.

— Не желая да я виждам.

— Мисля, че трябва, господин Коупланд. — Той ми подава плика. Аз не го вземам. — Ако искате да разберете докъде може да стигне един баща, за да осигури по-добър живот на своите деца, трябва да прочетете това. Може би тогава ще ме разберете по-добре.

— Нямам желание да ви разбирам.

Дженрът просто държи плика пред мен. Най-накрая аз го поемам. Той се отдалечава, без дума повече.

Прибирам се в кабинета си и затварям вратата. Сядам зад бюрото и отварям плика. Чета първата страница. Нищо изненадващо. Прочитам втората и макар да си мисля, че нищо не е в състояние да ме нарани допълнително, имам усещането, че гърдите ми се разкъсват на парчета. Мюз влиза, без да чука.

— Скелетът, дето го намериха край лагера — съобщава тя, — не е на сестра ти.

Нямам сили да отговоря.

— Доктор О’Нийл е открила нещо, дето му викат подезична кост. Мисля, че се намира в гърлото. Прилича на подкова. Както и да е, счупена била на две. Което означава, че жертвата е била най-вероятно удушена с ръце. Само че тази кост не е така крехка при млади хора — повече наподобява хрущял. И така, О’Нийл провежда допълнителни рентгенови изследвания. С две думи, скелетът е на четирийсет или дори на петдесетгодишна жена.

Нищо не казвам. Вперил съм поглед в листа пред себе си.

— Не схващаш ли? Не е сестра ти.

Затварям очи. Толкова ми е тежко.

— Коуп.

— Знам — мълвя аз.

— Какво знаеш?

— Не е сестра ми — отвръщам аз. — Майка ми е.