Харлан Коубън
Гората (3)

ВТОРА ГЛАВА

Някога професор Люси Голд, доктор на науките както по английска филология, така и по философия, обичаше приемните часове.

Те дават възможност да застанеш лице в лице със студентите и наистина да ги опознаеш. Харесва й, когато седналите отзад тихи води, ония дето усърдно записват, свели ниско чела над масата, сякаш им диктуват, същите които носят косите си спуснати отпред като защитно забрало, когато почукат на вратата с вдигнат към нея поглед, за да разкрият онова, което тежи на сърцата им.

Най-често обаче, както е и сега, студентите-посетители са от средите на подмазвачите, на ония, които са убедени, че оценките им зависят най-вече от външно изявения ентусиазъм, от продължителността на времето, през което съумяват да се набиват в очите на преподавателя, сякаш битността на екстроверт не се възнаграждава достатъчно сама по себе си в тази страна.

— Професор Голд — обажда се момиче на име Силвия Потър. Професорката си я представя малко по-млада, може би в средното училище. Положително е от вида на досадниците, пристигнали сутринта преди важен тест с висок хленч заради това, че сто на сто ще пропаднат, след което самодоволно предават отличната си работа много преди другите, за да трупат червени точки през остатъка от определеното време.

— Да, Силвия?

— Искам само да ви кажа, колко много ме развълнуваха онези стихове на Йейтс^[1], които ни четохте днес. Самите думи и начинът, по който умеете да използвате гласа си, толкова е изразително. Като при професионална актриса…

На професорката й идва да каже „лъжи-мажи“, но продължава да се усмихва. Не е лесна работа тая. Поглежда без нужда часовника си, а после се чувства като лайно заради това. Силвия е просто една крайно амбициозна студентка. Това е то. Всички ние намираме начини да се вместим, да се приспособим и да оцелеем. Методите на Силвия са, може би, по-мъдри и по-малко самоунищожителни от тези на повечето останали.

— Много ми хареса и задачата за написване на част от дневник.

— Радвам се.

— Избрах си като тема… ами за… първия ми път, нали разбирате…

Люси кимва:

— Тези опуси остават тайни и поверителни, знаеш това.

— Добре. — Сега поглежда надолу и Люси се учудва. Силвия не е от ония, които свеждат поглед.

— След като ги прочета всичките — обажда се Люси, — ако желаеш, можем да обсъдим твоята работа отделно. На четири очи.

Главата си остава сведена.

— Силвия?

Гласът на момичето е съвсем тих:

— Добре.

Приемният час свършва и Люси иска да си върви. Проговаря отново, като се мъчи да не прозвучи неискрено:

— Искаш ли да поговорим за това сега?

— Не.

Силвия остава със забит в пода поглед.

— Добре тогава — отвръща Люси, като поглежда демонстративно часовника на ръката си. — Имам преподавателска среща след десет минути.

Силвия не помръдва.

— Благодаря ви, че ме приехте.

— За мене бе удоволствие.

Силвия сякаш иска да каже още нещо. Но не го прави. Пет минути по-късно Люси наблюдава от прозореца правоъгълния двор. Силвия се появява от изхода на сградата, обърсва лице вдига високо чело и налага изкуствена усмивка върху лицето си. Тръгва бързо напред. Люси гледа как маха с ръка на познати, навлиза в някаква група и се превръща в неразличима точица от множеството.

Люси се извръща. Съзира отражението си в огледалото и не остава доволна от видяното. Дали това момиче не я помоли за помощ?

Много е вероятно, Люсенце, а ти не се отзова. Браво на тебе, супер си.

Сяда зад бюрото и дърпа най-долното чекмедже. Водката е на мястото си. Хубаво нещо е водката — не мирише.

Вратата на кабинета се отваря. Влезлият има дълги и черни, затъкнати зад ушите коси, както и няколко обеци. Небръснат е по модата на застаряващите момчета от някой музикален състав. По средата на брадичката му стърчи сребърно кабърче, гледа пренебрежително, висналите му панталони едва се държат на обточен с метални пулове колан, а татуировката на шията му повелява: „Множете се редовно“.

— Ей ти — обажда се новодошлият, като й отправя най-лъчезарна усмивка, — вдигаш го до небето.

— Благодарско, Лони.

— Не, не, истина ти казвам. Вдигаш го страхотно.

Макар и на нейните години, Лони Бъргър й е заместник. Той е вечен роб на образованието. Постоянно гони нова степен, не си подава носа от района на университетския град, а около очите му се преплитат издайнически бръчици. На Лони е дошла до гуша благопристойната сексуална дивотия, насаждана в градчето, и дава мило и драго, за да престъпи установените норми, като налита на всяка изпречила се на пътя му жена.

— Трябва да носиш нещо, което да показва повече. Може би един от ония сутиени, дето повдигат високо гърдите — добавя Лони. — Така момчетата ще внимават повече в час.

— Тъкмо това си мислех.

— Сериозно, шефке, кога за последно си забърсвала някого?

— Вече става осем месеца, шест дена и към — Люси поглежда часовника — четири часа.

Той се засмива:

— Будалкаш ме, а?

Тя го гледа безизразно.

— Разпечатвах дневниците.

Тайните и анонимни дневници.

Тя води клас, известен в университета под названието „Креативно разсъждение“, нещо като комбинация от авангарден психологически травматизъм с творческо писане и философия. Люси е луда по своя предмет. Последно задание: всеки студент трябва да напише съчинение върху някой особено силно травмиращ случай в своя живот, нещо, което не би споделил при нормални условия с когото и да било. Без имена. Без оценки. Ако анонимният автор даде изрично разрешение в края на творбата си, тя може да бъде прочетена от Люси пред всички, за да се подложи на обсъждане, но личността на студента пак си остава неразкрита.

— Започна ли да ги четеш? — пита тя.

Лони кимва и заема креслото, в което преди броени минути е седяла Люси. Просва крака връз бюрото пред себе си.

— Както обикновено.

— Лека еротика?

— Бих казал по-скоро меко порно.

— Каква е разликата?

— Да пукна, ако знам. Споменах ли ти за моето ново парче?

— Не си.

— Самата прелест.

— Ъхъ.

— Сериозно ти казвам. Сервитьорка. Най-възхитителния задник, на който съм попадал някога.

— И поради каква причина трябва да чуя този отчет?

— Ревнуваш ли?

— Ми да — отвръща Люси. — Това ще да е. Я ми дай дневниците, ако обичаш.

Лони подава няколко. И двамата се заравят в тях. След пет минути Лони клати глава.

— Какво има? — пита Люси.

— По на колко години са повечето от тях? — пита мъжът. — Може би двайсет, нали?

— Именно.

— Всичките им сексуални изстъпления траят поне по два часа.

Люси се усмихва.

— Творческо въображение.

— По толкова ли откарваха мъжете от твоята младост?

— Те и сега не могат по толкова.

Лони вдига вежди.

— Това е така, защото си извънмерно страстна. Не могат да се контролират. Ти си виновна, да знаеш.

— Хм. — Тя потупва долната си устна с гумичката в края на молива. — Не за пръв път пееш тая песен, нали?

— Трябва ли ми нова според теб? Какво ще кажеш за „Никога не ми се е случвало досега, кълна се“?

Люси изпръхтява.

— Не става. Предложи друго.

— Майната му.

Продължават да четат. Лони подсвирва с поклащане на глава.

— Май сме пораснали в неподходяща епоха.

— Без съмнение.

— Люске? — Той поглежда над ръба на листовете. — Наистина трябва да опиташ.

— Ъхъ.

— Винаги съм насреща, знаеш. Без ангажименти.

— Ами госпожица Сервитьорска Прелест?

— Не сме обвързани.

— Разбирам.

— Предлагам чисто физиологически акт. Взаимно прочистване на органите, ако правилно ме разбираш.

— Млъквай, чета.

Той схваща намека. След половин час тишина Лони се изправя и пак я поглежда.

— Какво сега?

— Прочети това — отвръща той.

— Защо?

— Просто го прочети.

Люси свива рамене и оставя четивото си — поредна история на момиче, което се напило с новия си приятел и цялата работа завършила с тройка. Тя е прочела много истории за тройки, но нито една без участието на алкохол.

Минута по-късно забравя всичко това. Забравя, че живее сама, че не са й останали истински близки, че е преподавателка в колеж, че се намира в кабинета си над двора, както и че в него е седнал Лони. Люси Голд отлита, а мястото й заема по-млада жена, момиче всъщност, и с друго име. Момиче, стъпило на прага на зрелостта, но все още сто процентово момиче:

Това стана, когато бях на седемнайсет. На летен лагер. Работех като ВГ. Ще рече „възпитател на група“. Мястото получих без усилия, понеже лагерът е собственост на моя баща…

Люси спира за миг. Поглежда титулната страница. Име, разбира се, липсва. Работите са изпратени по имейл. Лони ги е разпечатал. Предполага се, че няма как да се разбере кой студент какво е изпратил. Това е част от гаранцията. Не рискуваш дори да оставиш отпечатъци. Просто натискаш клавиш за анонимно изпращане.

Най-хубавото лято през моя живот. Поне беше преди онази последна нощ. Дори днес си давам сметка, че никога вече няма да преживея подобно нещо. Звучи нелепо, нали? Но аз знам, сигурна съм: никога вече няма да бъда така щастлива. Никога. Сега и усмивката ми е различна. По-тъжна. Сякаш е счупена и аз не мога да я залепя.

Влюбена бях в едно момче през онова лято. Тук ще го назова „П“. С година по-голям от мен, помощник-възпитател. В лагера бе с цялото си семейство. И сестра му работеше там, а баща му бе лагерен лекар. Но аз почти не ги забелязвах, защото в мига, в който зърнах „П“, стомахът ми се сви на топка.

Знам какво си мислите. Поредния тъп летен роман. Но не бе това. И сега ме ужасява мисълта, че никого няма да обикна така, както обичах него. Звучи глупаво. Така би казал всеки. Може би с право. Не знам. Още съм толкова млада. Но не ми изглежда така. Струва ми се, че получих единствен шанс в живота и го пропилях.

В сърцето на Люси бавно се отваря рана, която започва да се разширява.

Една нощ отидохме в гората. Не бе позволено. По този въпрос съществуваше категорична забрана. Никой не познаваше правилата по-добре от мене. Прекарвах летата си тук откакто навърших девет години. Тогава баща ми купи лагера. А „П“ бе на „нощно“ дежурство. Като дъщеря на директора имах достъп навсякъде. Хитро, нали? Две влюбени деца, за които се предполага, че охраняват съня на останалите. Дръжки!

Отначало той не искаше да тръгне, но аз знаех как да го подмамя. Сега съжалявам, естествено. Но го направих. И ето, ние тръгнахме към гората. Сам самички. Гората е огромна. Ако сбъркаш пътя, можеш да си останеш в нея за вечни времена. Чувала съм истории за деца, загубили се и останали завинаги там. Според някои те още се въртят наоколо и живеят като диви животни. Според други те са загинали, а може и по-лошо. Знаете какво се разправя около лагерните огньове.

Аз винаги се присмивах на подобни истории. Хич не ме беше страх. А сега ме втриса само като си помисля за това.

Вървяхме и вървяхме. Аз познавах пътя. „П“ ме държеше за ръка. Толкова е тъмно в гората. На повече от три метра пред себе си нищо не виждаш. Доловихме шумолене и разбрахме, че в гората има и друг. Аз се смразих, но ясно си спомням как „П“ се засмя в тъмнината и някак особено поклати глава. Разбирате ли, единствена причина за лагерниците да се срещат в гората бе… ами това си е лагер за съвместно обучение на момчета и момичета. Има момчешка спалня и момичешка, а тази залесена ивица ги разделяше. Сами се сещайте.

„П“ въздъхна и каза:

— Най-добре е да проверим. — Или нещо подобно — не помня точните му думи.

Но аз не исках. Щеше ми се да си останем сами.

Батерийните на моето фенерче се изхабиха. Ясно помня колко учестено биеше сърцето ми, докато крачехме под дърветата. Ето ме тук в тъмното, ръка в ръка с човека, когото обичам. При неговото докосване се топях цяла. Познато ли ви е това усещане? Когато не можете да останете далеч от своя любим дори пет минути. Когато всяко нещо се поставя в зависимост от него. Каквото и да сторите, ама наистина каквото и да било, веднага възниква въпросът: „А той какво ли ще каже?“ Шантава работа. Чудесно е, но освен това боли. Човек става толкова уязвим и крехък, че направо страх да те хване.

— Шшт — прошепна той. — Спри.

Спираме и двамата.

„П“ ме придърпва зад някакво дърво. Обгръща лицето ми с длани. Той има големи ръце и аз умирам за тяхната ласка. Накланя главата ми назад и ме целува. Усещам целувката с цялото си тяло. Един трепет, който се ражда в сърцето и бързо пълзи навред. Отделя длани от лицето ми. Поставя ръка върху гръдния ми кош, непосредствено до гърдата. Изпълва ме очакване. Започвам да стена високо.

Целуваме се отново и отново. С такава страст! Не сме в състояние да се приближим достатъчно един към друг. Всяка клетка от кожата ми гори. Прокарва ръка под блузката ми. Повече няма да разказвам за това. Забравям и мрака, и шумоленето в леса. Сега си давам сметка. Трябваше да извикаме някого. Да не им позволим да навлязат навътре в гората. Но не го сторихме, а започнахме да се любим.

Толкова бях обзета от онова, което вършехме, че отначало не чух писъка. Мисля, че и „П“ не го чу.

Но виковете следваха един подир друг. Нали знаете как хората описват преживявания пред самата смърт? Бе нещо подобно, само че с обратен знак. Сякаш двамата се бяхме устремили към една прекрасна светлина, а виковете приличаха на въже, което ни тегли назад против нашата воля.

Той спря да ме целува. И ето го най-ужасното.

„П“ не ме целуна никога повече.

Люси обръща страницата, но нататък няма нищо. Тя вдига рязко глава.

— Къде е останалото?

— Това е всичко. Нали сама каза да изпращат работата си на части, не помниш ли? Това е всичко.

Тя отново поглежда страниците.

— Какво ти е, Люске?

— Нали те бива с компютрите, Лони?

Той пак вдига вежди.

— По ме бива по тънката част.

— Приличам ли ти на разгонена?

— Добре де, добре. Много ме бива с компютрите. Защо?

— Искам да знам кой е написал това.

— Ама…

— Искам да знам — повтаря тя — кой е написал това. Погледите им се срещат. За миг той изучава лицето й.

Люси знае какво е на езика му. Така проваля самата идея. Тук са чели ужасяващи неща, включително за една кръвосмесителна връзка между баща и дъщеря, но никога не са опитвали да проследят автора. Лони се обажда:

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не.

— Но ти искаш от мен да съсипем цялото доверие, което е изграждано години наред.

— Именно.

— Толкова ли е страшно?

Тя само го гледа.

— Е, мътните да ме вземат. Ще видя какво мога да направя.