Харлан Коубън
Гората (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Шегувате се, нали?

Специален агент Джеф Бедфорд от ФБР седи с мен край маса в стандартна квартална закусвалня от ония с алуминиева фасада отвън, а отвътре — снимки на местни величия с автограф. Бедфорд е контешки издокаран и с щръкнали встрани мустаци. Сигурен съм, че съм виждал такива и в нормалния живот някъде, но не мога да се сетя къде и кога.

— Не се шегувам.

Пристига сервитьорка. Не ни нарича сладури. Ненавиждам това обръщение. Бедфорд изучава обедното меню, но поръчва само кафе. Схващам намека и правя същото. Подаваме й менютата. Бедфорд я изчаква да се отдалечи.

— В това, че Стъйбънс е извършителят, не може да има ни капка съмнение. Той уби всички онези хора. Никога не е имало колебания по този въпрос в миналото. Няма и сега. Дори сянка от съмнение. Абсолютно никакво.

— Първите убийства. Четирите в гората…

— Какво за тях?

— Няма доказателства за негово участие в тях.

— Няма физически доказателства. Така е.

— Четири жертви — казвам аз. — Две жени. Марго Грийн и сестра ми. Това нищо ли не ви говори?

— Какво трябва да ми говори?

— Никоя от останалите жертви на Стъйбънс не е жена.

— Така е.

— Всички са от мъжки пол на възраст между шестнайсет и осемнадесет години. Това не ви ли изглежда странно?

Той ме поглежда така, сякаш внезапно ми е поникнала втора глава.

— Вижте какво, господин Коупланд, съгласих се да се срещна с вас, първо защото сте областен прокурор и второ, защото сестра ви загина от ръката на онзи звяр. Тази линия на разговор обаче…

— Току-що се видях с Уейн Стъйбънс — казвам аз.

— Известно ми е. Но нека ви кажа нещо. Той е психопат и изключително ловък патологичен лъжец.

Сещам се, че Люси употреби тази квалификация. Сещам се също, че Уейн разправяше за някаква закачка с нея, преди аз да се появя в лагера.

— Знам — казвам аз.

— Не съм сигурен, че го разбирате напълно. Нека ви обясня нещо. Уейн Стъйбънс е част от моя живот в продължение на близо двайсет години. Помислете си за това. Позната ми е убедителността, с която лъже.

Не знам каква линия на поведение да възприема и започвам да опипвам почвата:

— Появиха се нови доказателства — казвам аз.

Бедфорд смръщва вежди. Връхчетата на мустаците се насочват надолу заедно с ъгълчетата на устата.

— Какво имате предвид?

— Знаете кой е Джил Перес, разбира се.

— Знам, естествено. Знам всичко за всекиго, който има някакво отношение към случая.

— Неговото тяло не бе открито.

— Точно така. Не открихме и това на сестра ви.

— Как си го обяснявате?

— Вие сте живели в този лагер. Познавате района, нали?

— Познавам го.

— И си давате сметка колко квадратни километра заема онази гора.

— Да.

Той обръща лява длан към очите си и казва:

— Здрасти, госпожице Игла. — После прави същото с другата и отговаря: — Здравейте госпожа Копа слама.

— Уейн Стъйбънс е сравнително дребен на ръст.

— Е, и?

— А Дъг бе над метър и осемдесет. Джил беше яко момче. Как е успял Уейн да се справи и с четиримата?

— С ножа, ето как. Марго Грийн я намерихме вързана. Беше й прерязал гърлото. Не знаем реда, по който са си отишли останалите. Може и те да са били вързани на различни места из гората. Просто не знаем. Справил се е с Дъг Билингъм. Неговото тяло открихме в плитък гроб на по-малко от километър от това на Марго. По него имаше няколко дълбоки рани от нож и няколко повърхностни по ръцете, получени докато се е бранил. Намерихме кръв и разкъсани дрехи, принадлежали на вашата сестра и на Джил Перес. Всичко това ви е известно.

— Известно ми е.

Бедфорд накланя стола си назад, така че опира пода с върховете на обувките си.

— И така, господин Коупланд, какви са тези нови доказателства, тъй неочаквано излезли на бял свят?

— Джил Перес.

— Какво Джил Перес?

— Той не е загинат през онази нощ. Умря миналата седмица.

Предните крака на стола тупват върху пода.

— Какво казахте?

Разказвам му за Маноло Сантяго. Бих могъл да кажа, че агентът ме гледа с недоверие, но това би променило чувствително действителността в моя полза. Бедфорд ме гледа така, сякаш го убеждавам, че щъркелите наистина носят бебета.

— Нека да систематизирам нещата — казва той, когато приключвам. — Сервитьорката се появява с кафетата. Бедфорд не добавя нищо към своето. Внимателно поднася чашката към устните си и съумява да остави мустаците сухи. — Родителите на Перес отричат да е той. Полицията от Манхатън не вярва, че е той. При все това, вие…

— Той е.

Бедфорд се усмихва.

— Мисля, че ми отнехте достатъчно от времето, господин Коупланд.

Той допива кафето и започва да се измъква от сепарето.

— Сигурен съм, че е той. Доказването на това обстоятелство е само въпрос на време.

Бедфорд спира.

— Вижте какво ще ви кажа. Нека бъде вашата. Да приемем, че наистина е Перес. Че наистина е оцелял през онази нощ.

— Добре.

— Това не освобождава Уейн Стъйбънс от отговорност. Ни най-малко. Според мнозина тогава — той ме поглежда твърдо — Стъйбънс е имал съучастник за онези убийства. Вие сам попитахте как е успял да се справи с толкова хора. Е, ако убийците са били двама, а жертвите само три, това опростява много нещата, нали така?

— Значи сега допускате възможността Перес да е бил съучастник.

— Не. Дори не допускам, че е останал жив тогава. Говоря чисто хипотетично. За в случай, че онова тяло в моргата на Манхатън наистина се окаже на Джил Перес.

Изсипвам пликче захарин и малко мляко в кафето си.

— Чели ли сте книга от сър Артър Конан Дойл? — питам аз.

— Оня, дето е измислил Шерлок Холмс ли?

— Именно. Едно от правилата на неговия герой гласи следното: голяма грешка е да се изграждат теоретични построения, преди да се разполага с данни, защото човек започва да изкривява фактите с цел да ги пригоди към теорията си, вместо да нагажда теорията към тях.

— Започвате да поставяте на изпитание моето търпение, господин Коупланд.

— Аз ви съобщавам нов факт. Вместо да направите опит за преосмисляне на теорията, вие моментално намирате начин да вкарате този факт в старата си теория.

Той ме гледа втренчено. Не го виня. Притискам го яко, но няма как.

— Известно ли ви е нещо около миналото на Уейн Стъйбънс? — пита той.

— Едно-друго.

— То пасва към профила до последна подробност.

— Профилите не са доказателство.

— Но са от полза. Известно ли ви е например, че в квартала на Стъйбънс започват да изчезват домашни животни, докато е още дете?

— Наистина ли? Е, точно това доказателство ми липсваше.

— Да ви кажа ли още нещо?

— Моля.

— Разполагаме с очевидец в това направление. Момче на име Чарли Кадисън. Тогава не казва нищо, защото се бои. На шестнайсет години Уейн Стъйбънс заравя бяло кученце — как му беше породата, нещо френско…

— Пудел?

— А, именно. Заровил кученцето в земята до шия. Така че само главата му да стърчи отгоре. Животинчето не могло да помръдне.

— Доста извратено.

— О, става и по-лошо.

Той пак отпива предпазливо. Аз чакам. Той оставя чашата върху масата и попива устни със салфетката.

— Та след като заровил животното, старото ви лагерно приятелче отива в къщата на онова момче Кадисън. Те имали моторна косачка. Поискал им я…

Той млъква, поглежда ме и кимва.

— Да му се не види!

— Мога да ви разкажа и други подобни случки. Сигурно десетина.

— И въпреки всичко това Уейн Стъйбънс съумява да получи работа като възпитател в нашия лагер.

— Чудо голямо. Все едно Айра Силверстейн си е счупвал краката да проверява миналото на персонала си.

— И все пак никому ли не минава през ум за Уейн след онези първи убийства?

— Тия неща не ни бяха известни тогава. Преди всичко със случая тогава се заема местната полиция, не ние. Той не бе от федерално естество. Поне отначало. Освен това хората се страхували да говорят за тази страна от биографията на Стъйбънс. Като онова хлапе Чарли Кадисън. Не забравяйте също обстоятелството, че той произлиза от богато семейство. Бащата умира рано, обаче майката го закриля, подкупва хора, прави всичко, което е по силите й. Тя е като орлица. Много консервативна. Много строга.

— Има ли някоя друга особеност в малкия ви набор профили на серийни убийци?

— Не става дума само за профила му, господин Коупланд. Вие познавате фактите. Живее в Ню Йорк, а успява все пак да се окаже по някакъв начин и на трите места — Вирджиния, Индиана и Пенсилвания, и то когато са извършени убийствата. За какво говори това? И разбира се, най-главното: след като получихме заповед за обиск, открихме предмети — класически трофеи, — принадлежали на жертвите.

— Не на всички — отбелязвам аз.

— На достатъчно.

— Но на нито един от първите четирима.

— Точно така.

— А защо?

— Питате за моето мнение ли? Навярно е бързал. Трябвало е да се отърве от телата. Нямал е време.

— Ето пак — отбелязвам аз. — Звучи малко като насилие над фактите.

Той се обляга назад и ме изучава с поглед.

— Каква е вашата версия, господин Коупланд? Умирам да я чуя.

Нищо не казвам. Той разперва ръце.

— Че по чиста случайност един сериен убиец, прерязал гърлата на лагерници в Индиана и Вирджиния, се оказва преди това възпитател в друг летен лагер, където също са прерязани гърлата на поне двама юноши?

Той има право. От самото начало си мисля за това и не мога нищо да измисля.

— Фактите — изкривени или не — са ви добре известни. Вие сте прокурор. Кажете ми какво заключение следва да се направи въз основа на тях?

Обмислям отговора си. Той чака. Бавя се малко.

— Още не мога да кажа. Може би е прекалено рано за изграждане на версия. Имаме нужда от нови факти.

— И докато ги събирате, някой като Уейн Стъйбънс убива още десетина лагерници.

Отново е прав. Спомням си за доказателствата срещу Дженрът и Маранц. Ако се разгледат нещата обективно, срещу Уейн са налице също толкова, ако не и повече. Или поне са били налице.

— Той не е убил Джил Перес — настоявам аз.

— Чух това. Нека го извадим от уравнението в името на този спор. Приемаме, че не е убил Джил Перес. — Той вдига ръце към тавана. — Какво ви дава това?

Премислям. Дава ми, казвам си наум, повод за размисъл по въпроса какво всъщност се е случило с моята сестра.