Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Люси иска да пусне името Маноло Сантяго за търсене в Интернет — може да се окаже някой репортер, заел се с ровене в миналото на оня кучи син Уейн Стъйбънс, Летния касапин, — но в кабинета я очаква Лони. При влизането й той не вдига глава. Тя се изправя над него, готова за лека офанзива.

— Научил си кой е пуснал онази записка?

— Не мога да бъда сигурен.

— Обаче?

Лони поема дълбоко дъх и тя се надява, че се готви за решителната крачка.

— Знаеш ли нещо за проследяването на текстови съобщения?

— Не — отвръща Люси, като се оттегля зад бюрото си.

— Чувала си обаче всички тия бомбастични приказки за файлове, акаунти, ЕМТР, идентификации на съобщението и така нататък?

— Да кажем, че съм.

— В основни линии всички те са параметри на съобщението, които показват пътя, по който е стигнало до теб. Откъде тръгва, през къде минава, за да се придвижи от точка А до точка В. Също като пощенските печати едно време.

— Добре.

— Разбира се, съществуват начини да се изпрати анонимно съобщение. Но дори при това положение остават следи.

— Отлично, Лони, направо супер. — Той нещо запъва. — Следователно мога да допусна, че си се добрал до някои от тези следи в интересуващия ни случай, така ли?

— Да — отвръща сътрудникът, като вдига глава и съумява да се усмихне. — Повече няма да те питам защо искаш да узнаеш това име.

— Добре.

— Понеже те познавам много добре, Люси. Като повечето апетитни парчета, и ти не си цвете за мирисане. От друга страна обаче знам, че моралът ти е от стомана. И щом настояваш да измамиш доверието на цялата група, да предадеш всички студенти и мене с тях, да измениш на всичко, в което твърдо вярваш, значи съществува някаква много важна причина. Залагам си главата, че въпросът е на живот и смърт.

Люси не отговаря.

— Нали е така?

— Казвай, Лони.

— Съобщението е изпратено от библиотеката „Фрост“.

— Библиотеката — повтаря тя. — В нея трябва да има петдесетина компютъра.

— Горе-долу.

— Значи никога няма да научим кой е бил?

Лони кима неопределено.

— Знаем часа на изпращането. Шест и четирийсет и две следобед, онзи ден.

— Това помага ли ни с нещо?

— Студентите, които използват компютъра, се записват. Не за конкретен компютър — управата премахна тази практика преди години, — обаче, за да използват който и да било компютър, те си записват час. Така че аз отидох в библиотеката и проверих разписите. Съпоставих списъка на твоя клас с този на използвалите компютър между шест и седем следобед онзи ден.

Той млъква.

— И?

— Има само едно съвпадение.

— Кой е?

Лони отива до прозореца. Гледа надолу към правоъгълния двор.

— Ще ти помогна малко — казва той.

— Лони, наистина не съм в настроение за…

— Малко е мазна.

Люси застива.

— Силвия Потър?

Той остава с гръб към нея.

— Лони, да не искаш да кажеш, че онова нещо е написано от Силвия Потър?

— Именно — отвръща той. — Точно това искам да ти кажа.

 

На връщане в съда отново търся Лорън Мюз по телефона.

— Искам още една услуга.

— Казвай.

— Трябва да изровиш всичко около един телефонен номер. Чий е бил, с кого се е свързвал. Всичко.

— Кой е номерът?

Съобщавам цифрите, получени от Рая Сингх.

— Дай ми десет минути.

— Само толкова?

— Виж какво, не съм си извоювала длъжността главен разследващ със задника.

— Кой твърди това?

Тя се разсмива.

— Харесваш ми когато си весел, Хоуп.

— Не бързай да свикваш с това.

Затварям. Май не се държах както трябва. Или пък отговорът ми пасва на забележката й за „задника“? Да се омаловажават правилата на елементарна учтивост е опростенчески подход. Прекомерното им зачитане пък те превръща лесно в посмешище. Но от друга страна, много добре ми е известно какво се получава, когато му отпуснеш края в затворен служебен кръг. Започва да звучи застрашително и двусмислено.

Също като при онези уж прекалено дребнави правила за безопасност на децата в наши дни. Детето ви трябва да носи предпазен шлем, когато кара колело, независимо какво и къде. Ръбестите предмети на детските площадки трябва да се загъват в специални предпазни материи, а катерушките не бива да са прекалено високи и, ах да, детенцето не бива да се отдалечава на повече от две преки без придружител и, какво още, къде са предпазните очила и така нататък. Колко е лесно да се подиграеш с всичко това. Все се намира по някой многознайко да заяви „всички минахме някак без тия работи и оцеляхме“. Всъщност обаче мнозина не са оцелели.

Децата едно време се радваха на колосална свобода. Те не знаеха какво е да те дебне зло в тъмното. Мнозина ходеха на летни лагери с преспиване, а там правилата изобщо не бяха строги. Децата се оставяха да си бъдат деца. Някои от тези деца се измъкваха нощем в гората, за да не ги видят никога повече.

 

Люси Голд звъни в стаята на Силвия Потър. Не отговарят. Нищо чудно. Тя преглежда телефонния указател на комплекса, но той не съдържа номера на мобилни апарати. Люси си спомня, че Силвия носи пейджър, и праща кратко съобщение с молба да се обади. При първа възможност.

След по-малко от десет минути момичето звъни:

— Искала сте да ме чуете, професор Голд?

— Да, Люси, благодаря за обаждането. Ще можеш ли да се отбиеш в моя кабинет?

— Кога?

— Сега, ако е възможно.

Няколко секунди мълчание.

— Силвия?

— След малко започва часът ми по английска литература и трябва да изнеса заключителен реферат. Може ли да мина след това?

— Чудесно — отвръща Люси.

— Ще бъда при вас след около два часа.

— Ще те чакам.

Отново мълчание.

— Можете ли да ми кажете за какво става дума, професор Голд?

— Ще разбереш. Не се тревожи, Силвия. Ще се видим след часа.

 

— Здрасти.

Лорън Мюз. Отново съм в съда. След броени минути Флеър Хикъри ще започне кръстосания разпит.

— Здрасти — отвръщам аз.

— Изглеждаш ужасно.

— Много си прозорлива за детектив.

— За разпита ли се тревожиш?

— Естествено.

— Шамик ще се справи. Ти свърши чудесна работа.

Кимвам и правя опит да се настроя към правилата на играта. Мюз крачи редом.

— Имам лоши новини за онзи телефон, дето ми даде.

— Замълчавам.

— Еднодневка е.

Ще рече, купен от някого със зададен номер и определено количество минути за разговор. Името на собственика остава неизвестно.

— Не искам да знам кой го е купил, а с кого е говорено по него.

— Трудна работа — казва тя. — Направо невъзможна, ако се използват нормални пътища. Който и да е бил, купил го е от някоя нощна птица, като сам се е представил за подобна. Ще ми трябва известно време, за да изясня нещата, а и за да упражня тук-там известен натиск, та да ми дадат разпечатките.

Поклащам глава и влизам в залата.

— Още нещо — не спира тя. — Чувал ли си за НДКТ?

— Няма детективи като нас — отвръщам аз.

— Точно така, най-голямата частна детективска фирма в целия щат. Сингъл Шейкър, дамата, която наех за случая с момчетата от братството, е работила по-рано в нея. Разправят, че им е възложено да издирят компромати за тебе, без оглед на разходите.

Вече сме в предната част на залата. Връчвам й стара снимка на Джил Перес и казвам:

— Супер.

Тя я гледа.

— Какво?

— Фаръл Линч още ли работи при нас?

— Да.

— Помоли го да направи компютърно състаряване на това тук. Да прибави двайсет години, да му сложи брада и да обръсне главата.

Лорън Мюз се готви да отвори уста, но нещо в изражението на лицето ми я спира. Тя свива рамене и се разкарва. Сядам на мястото си. Влиза съдията Пиърс. Всички се надигаме. После Шамик Джонсън заема свидетелската банка.

Флеър Хикъри се изправя и внимателно закопчава сакото си. За последен път съм виждал костюм с подобен барутно-синкав цвят на една снимка от тържество през 1978 година. Той се усмихва към Шамик.

— Добър ден, госпожице Джонсън.

Шамик изглежда вдървена от ужас.

— Дубръден — успява да процеди тя.

Флеър й се представя така, сякаш двамата са се срещнали току-що на коктейл. Той прави преглед на криминалното й досие. Държи се внимателно и твърдо. Арестува ли са я за проституция, нали така? Арестували са я заради наркотици, нали така? Предявявано й е обвинение в отмъкване на осемдесет и четири долара от клиент, нали така?

Аз не възразявам.

Това също е част от моята стратегия на пълно разкриване. Много от тези въпроси поставих и аз, но разпитът на Флеър има ефект. На този етап не я принуждава да обяснява елементи от показанията си. Подгрява обстановката чрез повтаряне на известни факти от полицейски протоколи.

След двайсетина минути Флеър се заема с работата по същество:

— Пушили сте марихуана, нали?

Шамик отговаря с да.

— Пушихте ли вечерта на изнасилването, за което претендирате?

— Не.

— Не ли? — Флеър полага длан върху гърдите си, сякаш този отговор го изненадва до дъното на душата. — Хм. А приехте ли някакъв алкохол?

— Кого да съм приела?

— Пихте ли нещо алкохолно? Бира или вино?

— Не.

— Нищичко?

— Нищичко.

— Хм. Ами нещо обикновено? Например газирано?

Понечвам да възразя, но моята стратегия препоръчва в този случай да я оставя да се справи сама, доколкото е по силите й.

— Пих малко пунш — казва тя.

— Пунш значи. И той е безалкохолен?

— Те така казаха.

— Кои те?

— Момчетата там.

— Кои по-точно?

Тя се поколебава.

— Джери.

— Джери Флин?

— Да.

— И кой друг?

— Ъ?

— Казахте „момчетата“. В множествено число. Значи, повече от един. Джери Флин ще го минем за един човек. Така че кой още ви каза, че пуншът който пиете — впрочем, колко чаши изпихте?

— Не знам.

— Повече от една ли?

— Предполагам.

— Моля ви да не се осланяте на предположения, госпожице Джонсън. Бихте ли казала точно: повече от една?

— Вероятно да.

— А повече от две?

— Не знам.

— А възможно ли е да са били повече от две?

— Да, може би.

— Тогава, може би повече от три?

— Не мисля.

— Но не сте сигурна.

Шамик свива рамене.

— Ще трябва да отговорите.

— Не мисля, че са били три. Може би две. Може би още по-малко.

— И единственият, който ви е казал, че пуншът е безалкохолен, е Джери Флин. Нали така?

— Така ми се струва.

— Преди малко оставихте впечатлението, че са били повече от един. Сега обаче казвате само един човек. Променяте ли показанията си?

Изправям се.

— Възразявам.

Флеър махва пренебрежително с ръка:

— Той е прав. Въпросът е маловажен. Да минем нататък. — Той се прокашля и опира ръка върху десния хълбок. — Приехте ли някакви наркотици същата вечер?

— Не.

— Нито дори дръпване от цигара с марихуана например?

Шамик клати глава, но си спомня, че трябва да говори. Навежда се към микрофона и произнася ясно:

— Не, не съм вземала нищо.

— Хм, добре. Кога за последен път сте вземали някакви хапчета?

Отново съм на крака.

— Възразявам. Думата може да означава всякакви хапчета — аспирин, витамини…

Флеър има доволен вид.

— Искате да кажете, че не всички присъстващи знаят какво имам предвид?

— Бих предпочел да се изразите с по-голяма прецизност.

— Госпожице Джонсън, имам предвид забранени от закона средства. Като например марихуана. Или кокаин. ЛСД или хероин. Нещо такова. Разбирате ли ме?

— Да, мисля, че ви разбирам.

— И така, кога за последен път сте вземала забранени вещества?

— Не си спомням.

— Заявихте, че през онази вечер не сте.

— Така е.

— А предната?

— Не съм.

— А по предната?

Шамик леко присвива очи и когато казва своето „не“, аз не съм убеден, че й вярвам.

— Нека опитам да се ориентирам във времето. Синът ви е на шестнайсет месеца, нали така?

— Да.

— Вземали ли сте забранени вещества след раждането?

Тя произнася едва чуто:

— Да.

— Ще ни кажете ли какви?

Отново съм на крака.

— Възразявам. Картината ни е ясна. Госпожица Джонсън е вземала забранени вещества в миналото. Никой не отрича това обстоятелство. То обаче не прави стореното от клиентите на господин Хикъри по-малко ужасяващо. Тогава какво значение има всичко това?

Съдията поглежда към Флеър.

— Господин Хикъри?

— Ние сме на мнение, че госпожица Джонсън е пристрастен потребител и поради това зависим от наркотика човек. Смятаме, че през онази вечер тя е била под въздействието на забранени препарати, което поставя под съмнение достоверността на нейните показания. Това е важно за журито.

— Госпожица Джонсън вече заяви, че не е вземала никакви наркотици онази вечер, нито ги е приемала — саркастично натъртвам на последната дума аз. — Нито пък алкохол.

— Аз обаче — не мирясва Флеър — имам право да хвърля съмнение върху нейните спомени. Пуншът е бил с алкохол. Аз ще извикам тук господин Флин, който ще потвърди чрез показанията си, че свидетелката е знаела това, когато го е пила. И второ, искам да установя вън от всякакво съмнение, че тази жена е вземала наркотици дори когато е отглеждала невръстното си дете…

— Ваша чест! — почти крещя аз.

— Добре, достатъчно. — Съдията удря с чука. — Можем ли да продължим нататък, господин Хикъри?

— Да, ваша чест.

Сядам на мястото си. Възражението ми е глупаво. Създавам впечатление, че се мъча да попреча в процеса на установяване на истината и което е по-лошо, давам възможност на Флеър да пробута още някоя реплика в своя полза. Стратегията ми налага мълчание. Загубвам самодисциплина и трябва да си платя.

— Госпожице Джонсън, вие обвинявате тези момчета в това, че са ви изнасилили, нали така?

Скачам прав.

— Възразявам. Тя не е юрист и не познава правните квалификации. Тя разказа, какво й е сторено. Работа на съда е да определи неговото естество.

Флеър отново има доволен вид.

— Аз не очаквам от нея правна квалификация. Искам да проверя речника й.

— Защо, на лексикален тест ли ще я подложите?

— Ваша чест — започва Флеър, — мога ли да продължа с разпита на тази свидетелка?

— Защо не обясните каква цел преследвате, господин Хикъри?

— Добре, ще поставя въпроса иначе. Госпожице Джонсън, когато бъбрите с приятели, казвате ли им, че сте била изнасилена?

Тя се поколебава: — Аха.

— Аха, госпожице Джонсън. Кажете ми, познавате ли другиго, който съобщава за изнасилването си?

Пак съм аз:

— Възразявам. Каква е връзката?

— Допускам въпроса.

Флеър застава до Шамик.

— Можете да отговорите — казва й той, сякаш с желание да помогне.

— Да.

— Кого?

— Няколко от момичетата, с които работя.

— Колко на брой?

Тя вдига поглед, сякаш се мъчи да си спомни.

— Сещам се за две.

— Те стриптийзьорки ли са или проститутки?

— И двете.

— Всяка прави едното или…

— Не, и двете правят и двете.

— Разбирам. Тези престъпления кога са се случили, през работно или през свободното им време?

Отново ставам.

— Ваша чест, смятам че това е вече прекалено. Каква е връзката?

— Моят уважаван колега има право — заявява Флеър с широк жест в моя посока. — Когато е прав, прав е. Оттеглям въпроса.

Усмихва ми се. Сядам бавно и ненавиждам всяка секунда от случилото се.

— Госпожице Джонсън, познавате ли изнасилвачи?

Пак съм аз:

— Искате да кажете освен вашите клиенти ли?

Флеър ме поглежда мрачно, а след това се обръща към журито, сякаш иска да каже: „Е, не е ли това най-долна свинщина“. И е прав, тъкмо такава е.

Шамик от своя страна заявява:

— Не разбирам какво имате предвид.

— Няма значение, скъпа — отвръща Флеър, сякаш отговорът й само би досадил. — Ще се върна към това по-късно.

Не обичам когато Флеър прави такива обещания.

— По време на това претендирано нападение, моите клиенти, господата Дженрът и Маранц, носеха ли маски?

— Не.

— А някакви други средства за дегизиране?

— Не.

— Правеха ли опити да скрият лицата си?

— Не.

Флеър Хикъри клати глава, сякаш това е най-озадачаващото нещо, чуто от него през целия му живот.

— И според собствените ви показания, вие сте била сграбчена и замъкната в онази стая против вашата воля. Нали така?

— Да.

— Стаята на господин Дженрът и господин Маранц, нали така?

— Да.

— Те не ви нападнаха отвън в тъмното или на друго място, което не би могло да се свърже с тях, така ли?

— Да.

— Това е странно, не мислите ли?

Готов съм да възразя, но оставям нещата така.

— Значи според вашите показания, двама мъже ви изнасилват, без да носят маски или да прикрият по друг начин своята самоличност, всъщност те ви показват спокойно лицата си, правят това в собствената си стая при наличието поне на един свидетел, видял как ви вкарват в стаята. Така ли е?

Моля се, отговорът на Шамик да не бъде вял. И той не е.

— Точно така.

— Но поради някаква причина — Флеър отново има вид на най-объркания човек върху планетата — те използват измислени имена?

Няма отговор. Това е добре.

Флеър Хикъри продължава да клати глава, сякаш някой току-що му е казал, че две и две прави пет.

— Вашите нападатели използват имената Кал и Джим вместо собствените си, това ли заявявате пред журито, госпожице Джонсън?

— Точно това.

— Според вас има ли някакъв смисъл в цялата работа?

— Възразявам — обаждам се аз. — Нищо в целия този брутален случай не би могло да има смисъл за пострадалата.

— Е, да, това ми е ясно — отвръща Флеър Хикъри. — Просто се надявах, че след като госпожица Джонсън е била там, тя разполага с някаква хипотеза относно обстоятелството, че са я нападнали в собствената си стая с открити лица, като в същото време използват прякори. — Той се усмихва приятно. — Имате ли такава, госпожица Джонсън?

— Какво да имам?

— Обяснение за причината, поради която двете момчета, наречени Едуард и Бари ще започнат да се наричат един друг Джим и Кал?

— Не.

Флеър Хикъри се връща на мястото си.

— Преди известно време ви попитах дали познавате други изнасилвачи, спомняте ли си?

— Да.

— Така. Е, познавате ли?

— Не.

Флеър кимва и вдига във въздуха лист хартия.

— Какво ще кажете за арестуван наскоро и прибран в Роуей мъж, обвинен в побой и сексуално насилие, на име — моля сега да внимавате, госпожице Джонсън — Джим Брудуей?

Очите на Шамик се отварят широко.

— Имате предвид Джеймс?

— Имам предвид Джим или Джеймс, щом предпочитате пълното име, Брудуей, живял на Сентръл Авеню 1189 в град Нюарк, щат Ню Джърси. Познавате ли го?

— Да — отвръща тя с тих глас. — Познавах го.

— Известно ли ви е, че той е понастоящем в затвора?

Тя свива рамене.

— Познавам много момчета, които са понастоящем в затвора.

— Не се съмнявам в това — за първи път в гласа на Флеър прозвучава хаплива нотка, — но моят въпрос е за друго. Попитах ви дали знаехте, че Джим Брудуей е в затвора.

— Той не се казва Джим. Той е Джеймс…

— Ще попитам отново, госпожице Джонсън, а след това ще помоля съда да ви принуди…

Аз съм вече прав.

— Възразявам. Той тормози свидетелката.

— Отхвърля се. Отговорете на въпроса.

— Чух нещо подобно — казва Шамик кротко.

Флеър въздиша театрално.

— Да или не, госпожице Джонсън. Знаехте ли, че Джим Брудуей изтърпява понастоящем присъда в щатски затвор?

— Да.

— Най-после. Толкова ли бе трудно?

Отново аз:

— Ваша чест…

— Няма нужда да драматизирате, господин Хикъри. Продължавайте.

Флеър Хикъри се връща при своята банка.

— Имала ли сте някога сексуална връзка с Джим Брудуей?

— Името му е Джеймс! — настоява Шамик.

— Да го наречем господин Брудуей тогава. Съгласна ли сте? Имала ли сте някога сексуални отношения с господин Брудуей?

Не мога да оставя това така.

— Възразявам. Сексуалният й живот няма отношение към процеса. Законът е категоричен по този въпрос.

Съдията Пиърс отправя въпросителен поглед към Флеър.

— Господин Хикъри?

— Аз не се опитвам да опетня репутацията на госпожица Джонсън или създам впечатлението, че е жена с неустойчив морал — казва той. — Противната страна вече обясни достатъчно ясно, че госпожица Джонсън е проститутка и е имала разнообразни сексуални контакти с множество мъже.

Кога най-сетне ще се науча да си държа устата затворена?

— Въпросът, който искам да изясня, е от съвършено различно естество и в никакъв случай няма да притесни свидетелката. Тя признава участието си в сексуални контакти с мъже. Фактът, че господин Брудуей би могъл да е един от тях, няма да я жигоса с червен знак върху челото.

— Опетняващо е — заявявам аз.

Флеър ме поглежда така, сякаш току-що съм изтърсен от задния отвор на кон.

— Вече ви обясних поради каква причина това изобщо не е така. Всъщност госпожица Джонсън обвинява двама юноши в много сериозно престъпление. Според показанията й мъж на име Джим я изнасилва. Моят пределно прост и ясен въпрос гласи: имала ли е някога сексуален контакт с господин Джим Брудуей — или Джеймс, щом тя предпочита така, — който понастоящем се намира в затвора заради изнасилване и побой?

Сега разбирам накъде бие. И това не е добре.

— Допускам въпроса — казва съдията.

Сядам на мястото си.

— Госпожице Джонсън, имала ли сте някога сексуална връзка с господин Брудуей?

По бузата й се търкулва сълза. — Да.

— Повече от един път?

— Да.

За миг изглежда, че Флеър ще се впусне в подробности, но той е твърде хитър и променя малко направлението на атаката:

— Случвало ли се е да сте под въздействието на алкохол или наркотици, докато осъществявате подобна връзка с господин Брудуей?

— Може би.

— Да или не?

Гласът му е тих, но непоколебим. Долавя се и нотка на раздразнение.

— Да.

Тя вече плаче. Аз ставам.

— Моля за кратка почивка, ваша чест.

Флеър спуска секирата, преди съдията да отговори:

— Случвало ли се е някой път в сексуалните ви занимания с Джим Брудуей да участва и друг мъж?

Залата експлодира.

— Ваша чест! — крещя аз.

— Тишина! — Съдията използва чука. — Тишина!

Публиката се усмирява бързо. Съдията Пиърс гледа надолу към мен.

— Давам си сметка за това колко е тежко да се чуе, но допускам този въпрос. Извръща се към Шамик: — Отговорете, моля.

Съдебният стенограф прочита отново въпроса. Шамик седи на мястото си, а по страните й се стичат сълзи. Когато стенографът млъква, тя заявява:

— Не.

— Господин Брудуей ще свидетелства затова, че…

— Доведе някакъв негов приятел да гледа! — изкрещява Шамик. — Това е. Не съм му позволила да ме докосне! Чувате ли ме? Никога!

Залата е смълчана. Опитвам се да държа главата си изправена, да не затварям очи.

— И така — продължава Флеър Хикъри, — имали сте сексуална връзка с мъж на име Джим…

— Джеймс! Казва се Джеймс!

— … докато в стаята присъства друг мъж, а вие все пак не се сещате откъде идват имената Джим и Кал?

— Не познавам никакъв Кал, а неговото име е Джеймс.

Флеър Хикъри я приближава. Лицето му изразява загриженост, сякаш се готви да й подаде ръка за помощ.

— Сигурна ли сте, че не сте измислили всичко това, госпожице Джонсън?

Гласът му звучи като на някой телевизионен психотерапевт.

Тя бърше сълзите от лицето си.

— Да, господин Хикъри, напълно сигурна съм. Абсолютно сигурна.

Но Флеър не отстъпва.

— Не твърдя, че непременно лъжете — продължава той и аз едва преглъщам възражението си, — но не е ли възможно пуншът да ви е дошъл в повече — не сте виновна за това, естествено, след като го смятате за безалкохолен, — а по-късно да сте се отдали на най-нормален полов акт, върху който наслагвате неприятен спомен от миналото? Това не би ли обяснило твърдението ви, че двамата изнасилвачи се казват Джим и Кал?

Готвя се да възразя в смисъл, че това са два въпроса, но Флеър си знае работата.

— Оттеглям въпроса — казва той с тон, сякаш това е най-печален момент за всички заети в това съдебно производство. — Нямам други.