Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Отправеното от шериф Лоуъл обвинение кънти из смълчаната гора.

Лоуъл не се оставя да го водят за носа: той смята, че Пол Коупланд лъже във връзка с убийствата.

Така ли е наистина? Има ли това някакво значение?

Мюз обмисля чутото. Тя харесва Коуп, дума да няма. Той е страхотен началник и невероятно талантлив прокурор. Но ето че думите на шерифа внасят смут в душата й. Те й напомнят една основна истина: това е дело за убийство като всяко друго. Уликите трябва да сочат нанякъде, пък макар и към нейния началник. Няма застраховани.

След няколко минути откъм храстите се разнася звук. Мюз забелязва Андрю Барет. Барет извежда недодялаността до форма на изкуството. Прекалено дълги крайници, щръкнали лакти, нелепи, подскачащи движения. Подире си мъкне нещо като детска количка. Това ще да е прословутия ХЖ. Мюз го вика. Барет вдига поглед, видимо раздразнен от чуждата намеса. Когато я разпознава, цял грейва.

— Здрасти, Мюз!

— Здрасти.

— Ех, как се радвам да те видя тук!

— Ъхъ. С какво се занимаваш?

— С какво се занимавам ли? — Той оставя машинарията. Покрай него се суетят трима, облечени в блузи с логото на „Джон Джей“. Студенти, решава тя.

— Търся гробове.

— Мислех, че си открил нещо.

— Открих. На сто метра оттук. Но понеже липсват два трупа, рекох си, няма защо да почивам върху лаврите, нали ме разбираш?

Мюз преглъща с усилие.

— Намерил си труп.

Лицето на Барет е с цвят, който подобава повече на богомолец-фанатик.

— Такава машина, Мюз! Боже мой, да се побърка човек. Имахме и късмет, разбира се. Не е валяло не знам от кога. Откога всъщност, шерифе?

— От две-три седмици — казва Лоуъл.

— Е, това си е вече късмет. И то голям. Суха почва. Имаш ли представа как работи радарът от този вид? Настроих го на 800 мегахерца този сладур. Това ми позволява да проникна в дълбочина до метър и нещо — ама какъв метър и нещо, а! Всичко се вижда. Най-често търсят по-дълбоко, макар никой убиец да не копае на повече от метър. Освен това другите апарати трудно правят разлика между, да кажем, тръба или голям корен и костите, които ни интересуват в дадения случай. Докато при ХЖ получаваме не само ярък образ на сечението, но с новия триизмерен усилвател…

— Ало, Барет — прекъсва го Мюз.

Той повдига очилата си с пръст.

— Какво има?

— Сериозно ли мислиш, че давам пукната пара за това как работи твоята машинария?

Той докосва очилата отново.

— Ами…

— Искам единствено любимата ти играчка да работи. Така че, много те моля, кажи ми откри ли нещо, преди да съм гръмнала някого.

— Кокали, Мюз — отвръща той с усмивка, — намерихме кокали.

— Човешки, надявам се?

— Определено. Най-напред попаднахме на черепа. И спряхме да копаем. Сега продължават експертите.

— Колко са стари?

— Кои, кокалите ли?

— Не, Барет, дъбовете наоколо. Костите, естествено!

— Че откъде да знам? Питай патоанатома. Тя може да знае. В момента е там.

Мюз тръгва забързано. Лоуъл я следва. Далеч пред себе си тя вижда светлината на мощни прожектори — също като на снимачна площадка. Известно й е, че много екипи използват подобно осветление, дори когато работят посред бял ден. Както й бе обяснил един специалист, силната изкуствена светлина позволява да се различи златото от калта. „Без такава светлина — каза той — е все едно пиян да преценяваш момиче в полумрака на някой бар. Уж си попаднал на страхотно парче, а на другата сутрин ти иде да се застреляш, като я видиш“.

Лоуъл сочи към привлекателна жена с гумени ръкавици. Мюз решава, че е от студентите — надали има и трийсет години. Косите й — гарваново черни — са изтеглени идеално назад като при танцьорките на фламенко.

— Това е доктор О’Нийл — представя я шерифът.

— Тя ли ви е съдебен медик?

— Ъхъ. При нас длъжността е изборна.

— Стига бе. С предизборна агитация и всичко останало, така ли? Изтъпанчва се тя пред хората и вика: здрасти, аз съм доктор О’Нийл, много ме бива с умрели.

— Бих искал да кажа нещо остроумно в отговор, но ние, бедните селяндури, не можем се мери с вас, градските тарикати.

Приближила достатъчно, Мюз установява, че „привлекателна“ е почти обидна квалификация. Тара О’Нийл е направо трепач. Веднага личи, че външността й смущава донякъде хода на работата. Патологът не командва парада. Действието се развива под ръководството на полицията. Всички погледи обаче скришом следват доктор О’Нийл. Мюз я приближава с отривиста стъпка.

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс.

Жената подава облечена в гумена ръкавица ръка.

— Тара О’Нийл, съдебен лекар.

— Какво ще ми кажете за тялото?

Тя изглежда разколебана за момент, но шерифът й кима утвърдително.

— Вие ли изпратихте тук господин Барет? — пита тя.

— Аз.

— Интересен чешит.

— Добре ми е известно.

— Машината му обаче работи. Нямам представа по какъв начин изобщо се е добрал до тези кости. Много ви е добър човекът. Помага и обстоятелството, че попадат най-напред на черепа. Доктор О’Нийл примигва и отклонява поглед встрани.

— Някакъв проблем ли има? — пита Мюз.

Тя поклаща глава.

— Аз съм израснала по тези места. Много пъти съм играла точно тук. Човек би очаквал да усетя някаква тръпка, нещо да ме смути. Но не, нищо такова не се случи.

Мюз потропва с крак в очакване.

— Бях десетгодишна, когато изчезнаха тези младежи. С приятелите ми обичахме да идваме по тези места. Палехме огньове. Разправяхме си истории: за това как двете ненамерени деца са още наоколо, как ни дебнат, как са вампирясали или нещо подобно, как ще ни причакат някъде и убият. Глупави детинщини. Начин да накараш приятеля си да ти наметне якето си и те прегърне през раменете. Тара О’Нийл се усмихва и клати глава.

— Доктор О’Нийл.

— Моля.

— Кажете ми, ако обичате, какво открихте.

— Продължаваме работата, но от досега установените факти може да се заключи, че става дума за доста добре запазен скелет. Открит е на дълбочина деветдесет сантиметра. Трябва да изпратя находката в лабораторията, за да съм в състояние да отговоря по-точно.

— Какво можете да ми кажете в настоящия момент?

— Елате насам.

Тя завежда Мюз откъм отвъдната страна на изкопа. Костите са номерирани и подредени върху синьо платнище.

— Няма ли дрехи? — пита Мюз.

— Ни помен.

— Изгнили ли са или тялото е заровено голо?

— Не мога да кажа с положителност. Но понеже липсват монети, украшения, копчета, ципове и дори обувки — тези неща изтрайват непокътнати много дълго време, бих казала: заровено е голо.

Мюз се е вторачила в кафявия череп.

— А причина за смъртта?

— Много е рано да се каже. Но се досещаме за едно-друго.

— Като например?

— Костите са в лошо състояние. Не са заровени достатъчно дълбоко и са престояли тук доста време.

— Колко?

— Не е лесно да се определи. Миналата година участвах в семинар по проблемите на почвените проби от местопрестъплението. Има начини да се установи по следите от изкопните работи, кога горе-долу е издълбан даден гроб. Но това е доста приблизително.

— Все пак? Някакво предположение?

— Костите са престояли тук дълго. По моя преценка, не по-малко от петнайсет години. С две думи — и за да отговоря на въпроса, който се върти в глава ви, — имаме голямо, много голямо съвпадение с времевата рамка, очертана от убийствата, извършени тук преди две десетилетия.

Мюз преглъща с усилие и задава въпроса, който се върти на езика й от самото начало:

— Можете ли да определите пола? Можете ли да ми кажете на мъж или на жена принадлежат тези останки?

Намесва се дълбок бас:

— Докторе.

Гласът принадлежи на един от техническия екип, издокаран със задължителното яке — знак за служебната му принадлежност. Той е здравеняк с могъщо брадище и още по-могъщ торс. В ръката си държи лопатка, а дишането му издава липсата на тренинг.

— Какво има, Тери? — пита О’Нийл.

— Май го извадихме целия.

— Искаш да приключваме ли?

— Да, засега. Може утре да потърсим още нещо, но сега искаме да приберем останките, ако нямате друго предвид.

— Минутка само, моля.

Тери кимва и ги оставя насаме. Тара О’Нийл не отделя поглед от костите.

— Наясно ли сте с човешкия скелет, следовател Мюз?

— Донякъде.

— При липса на много внимателно проучване е изключително трудно да се направи разлика между мъжки и женски скелет. Един от критериите, които използваме, е свързан с размера и плътността на костите. Мъжките са обикновено по-големи и тежки. Понякога помага и ръстът — в повечето случаи мъжете са по-високи. Но тези показатели не са решаващи.

— С други думи, в дадения случай не сте наясно.

О’Нийл се усмихва.

— Изобщо не казвам такова нещо. Погледнете тук.

Тара О’Нийл прикляква. Мюз следва примера й. Докторката държи в ръка малко фенерче от ония, дето дават тънък, но силно концентриран лъч светлина.

— Казах изключително трудно — не невъзможно. Вижте тук.

Насочва лъча на фенерчето към скелета.

— Имате ли представа какво виждате?

— Не — отговаря Мюз.

— На първо място, костите изглеждат по-светли. Второ, обърнете внимание на местата, където следва да се намират веждите.

— Добре.

— При мъжете тази дъга е по-ясно изразена. Жените обикновено имат по-изправено чело. Наистина, черепът е доста захабен от годините, но сама виждате — дъгата не е изпъкнала. Но главното, което искам да ви покажа, е областта на таза. И по-точно — тазовата кухина.

Тя премества лъча встрани.

— Виждате ли?

— Виждам, но какво показва това?

— Доста широк е.

— Което означава…?

— Което означава — О’Нийл се изправя на крака, — че нашата жертва принадлежи към бялата раса, висока е около сто шестдесет и шест-седем сантиметра — колкото е била Камил Коупланд, — и да, от женски пол.

 

Чува се гласът на Дилън:

— Няма да повярваш.

Йорк вдига поглед.

— На кое?

— Открих този фолксваген в компютъра. Във всичките три щата, само четиринайсет покриват зададените критерии. Но чуй главното: един се води на името на Айра Силвърстейн. Нещо да ти говори?

— Собственикът на лагера.

— Именно.

— Да не искаш да кажеш, че Коупланд е прав от самото начало?

— Имам му адреса — казва Дилън. — Нещо като скъп старчески дом.

— Какво чакаме тогава — пита Йорк. — Да си размърдаме задниците.