Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Времето не забавя своя ход, когато тикнат дуло на оръжие в лицето ви.

Тъкмо напротив — забързва го. Когато Айра насочва в мен оня пистолет, аз си мисля, че ще успея да реагирам. Започвам да вдигам ръце нагоре — атавистичен израз на добронамереност. Отварям уста, за да го спра с думи, да му кажа, че ще направя онова, което поиска от мен. Сърцето ми учестява своя ритъм, дишането замира, очите виждат единствено оръжието, нищо друго освен отвора на това дуло, огромната черна дупка, зейнала насреща ми.

Но нямам време да осъществя нито едно от тези намерения. Нямам време да науча от Айра причината за всичко това. Нямам време да го попитам какво е станало с моята сестра, жива ли е тя или мъртва, как е успял Джил да се спаси през онази нощ, замесен ли е Уейн Стъйбънс или не. Нямам време да му кажа, че е прав, че е трябвало да оставя миналото в покой, че сега със сигурност ще го оставя и всички ние ще се върнем към всекидневието на своя живот.

Нямам време да сторя нито едно от тези неща. Защото Айра вече дърпа спусъка.

Преди година прочетох една книга — „Мигновение“ от Малкълм Гладуел. Не искам да опростявам неговата аргументация, но едно от нещата, които той пише, е, че трябва в по-голяма степен да разчитаме на своите инстинкти, на животинското у себе си. На онази част от дейността на нашия мозък, която ни кара автоматично да отскочим от пътя, когато срещу нас се носи застрашително камион. Той отбелязва също, че в много случаи вземаме мигновени решения, наглед лишени от предишен опит като база за сравнение, които приемаме за мотивирани от предчувствие и които най-често се оказват правилни. Сигурно точно този феномен се проявява и сега. Изглежда нещо в осанката на Айра или в начина, по който измъква този проклет пистолет, или пък нещо, останало незабелязано от съзнанието, ми дава да разбера, че наистина няма да има повече приказки, че той ще стреля, а аз ще умра.

Нещо ме кара да отскоча на мига. Но куршумът въпреки това попада в мен.

Той се цели в средата на тялото ми. Куршумът ме удря отстрани, минава през талията като нажежен скалпел. Падам тежко на хълбок и се мъча да намеря убежище зад ствола на едно дърво. Айра стреля отново. Този път не улучва. Аз продължавам да се търкалям.

Ръката ми докопва камък. Вече не разсъждавам. Просто го сграбчвам и запращам към Айра, без да спирам да се търкалям по земята. Жалък опит, породен от отчаяние, какъвто би направило едно безпомощно дете.

Камъкът е запратен с незначителна сила. Удря го, но това надали има някакво значение. В главата ми ярко проблясва цялата истина. Такъв е бил планът на Айра от самото начало. Затова ме извика самичък. Затова ме доведе в гората. Иска да ме застреля. Айра, този наглед душа-човек, е хладнокръвен убиец.

Обръщам поглед назад. Той е прекалено близо. Сещам се за онази сцена от комедията „Роднини“, при която Алън Аркин получава съвет да избегне куршумите, тичайки „като змия“. Това тук няма да помогне. Той държи пистолет. А аз съм вече ранен и усещам как кръвта изтича от тялото ми.

Ще умра.

Свличаме се и двамата по склона. Аз се търкалям, а той се мъчи да не падне, да запази равновесие, за да стреля още един път. Знам, че ще го направи. Знам, че ми остават броени секунди.

Единственият шанс е да променя рязко посоката.

Забивам пръсти в земята и успявам да се спра. Айра загубва равновесие. Опитва се да забави ход. Хващам се с две ръце за един дънер и мятам крака към него. Също жалък ход. Приличам на слаботелесен ученик върху гимнастически кон. Но Айра се оказва в обсега на действие и е загубил вече равновесие. Краката ми го удрят отстрани в дясното коляно. Не силно. Но достатъчно.

Айра надава вик и се строполява на земята.

Пистолета, казвам си аз, грабвай пистолета.

Претъркулвам се към него. Аз съм по-едър. И по-млад. Освен това — в много по-добра форма. Той е всъщност само един изкуфял старец. Да стреля може — няма две мнения по въпроса. В краката и ръцете му е останала някаква сила. Но годините и продължителната злоупотреба с наркотици са притъпили рефлексите му.

Възсядам го и се мъча да докопам оръжието. Държи го в дясната ръка. Искам да го хвана над лакътя. Ръката, мисли само заръката. Сграбчвам я с все сила, притискам я към земята с цялата тежест на тялото си и започвам да я извивам. Ръката му е празна.

Изцяло погълнат от мисълта за дясната ръка, не забелязвам приближаването на лявата. Тя описва дълга крива. Навярно е изпуснал пистолета при падането. Сега го е стиснал в лявата ръка, също като камък. Удря ме с дръжката в челото.

Ярка мълния минава през черепа ми. Усещам мозъка да се мята вдясно, като откъсната от котвата лодка и да трополи в главата ми. Тялото ми изпада в гърч. Пускам го.

Поглеждам нагоре. Пистолетът е насочен в мен.

— Не мърдай! Полиция!

Разпознавам гласа на Йорк.

Времето спира. Премествам поглед от оръжието към очите на Айра. Ние сме съвсем близо един до друг. Дулото почти допира лицето ми. И ми става напълно ясно. Той ще стреля и ще ме убие. Те не могат да го спрат. Полицията е вече тук. За него всичко свършва. Това трябва да му е ясно. И той ще ме застреля.

— Татко! Недей!

Това е Люси. Чува гласа и нещо в погледа му се променя.

— Пусни оръжието на земята! Веднага!

Това е отново Йорк. Погледът ми е закован в този на Айра.

— Сестра ти е мъртва — казва той.

После отклонява дулото от мен, пъха го в уста и дърпа спусъка.