Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Флеър Хикъри и Морт Пъбън си издействат половинчасова почивка. Когато съдията става, за да напусне залата, тя експлодира. По пътя към офиса си отказвам всякакви коментари. Мюз е по петите ми. Тя е миниатюрна, но се държи като шеф на личната ми охрана.

Когато вратата хлопва зад нас, тя вдига разперена длан за приветствие.

Аз я поглеждам и тя отпуска ръка.

— Всичко свърши, Коуп.

— Не съвсем — отвръщам аз.

— Но след половин час…

— Да, тогава ще е свършило. Само че междувременно има още работа.

Заобикалям заседателната маса. Съобщението от Люси лежи отгоре. По време на разпита в залата успях да мобилизирам способността си да изключвам съзнанието от определен проблем. Люси я нямаше. Но сега, независимо от силното ми желание да се поогрея малко в сиянието на момента, това съобщение ме зове.

Мюз забелязва насочения към него поглед.

— Приятелка отпреди двайсет години, когато е станал инцидентът в оня летен лагер.

Поглеждам я.

— Има някаква връзка, нали?

— Нямам представа. Но е възможно.

— Как е фамилното й име?

— Силвърстейн. Люси Силвърстейн.

— Точно така — казва Мюз и сяда със скръстени пред гърдите ръце. — Това си и мислех.

— Какво си мислеше?

— Стига вече, Коуп, знаеш ме добре.

— Знам, че любопитството ти е по-голямо, отколкото е полезно за здравето.

— Едно от нещата, които ме правят така привлекателна.

— Заедно с вкуса ти към обувките навярно? Кога започна да се ровиш из миналото ми?

— Още щом стана областен.

Никак не съм изненадан.

— И друго: запознах се със случая, преди да ти кажа, че искам да участвам.

Поглеждам отново бележката.

— Била ти е приятелка — обажда се Мюз.

— Летен роман — отвръщам аз. — И двамата бяхме хлапаци.

— Кога за последен път си чувал нещо за нея?

— Много отдавна.

И двамата застиваме в мълчание. Долавям шумотевицата отвън. Не й обръщам внимание. Нито пък Мюз. Продължаваме да мълчим. Просто седим край масата с онази бележка върху нея.

Най-накрая Мюз става.

— Имам малко работа.

— Върви — казвам аз.

— Нататък ще се оправиш и без мен, нали?

— Ще я избутам някак си.

Стигнала до вратата, Мюз се обръща назад.

— Ще я потърсиш ли?

— По-късно.

— Искаш ли да я проуча? Да видим какво може да излезе?

Обмислям предложението.

— Не още.

— Защо не?

— Защото тя значеше много за мене, Мюз. Не ми се ще да ровичкаш из личния й живот.

Мюз вдига ръце.

— Добре, добре, по-спокойно, да не вземеш сега да ми откъснеш главата. Нямах предвид да ти я довлека тук в белезници. Исках да направя рутинна проверка.

— Недей, разбра ли? Поне засега.

— Тогава ще се заема със свиждането ти. Нали искаш да се срещнеш с Уейн Стъйбънс?

— Благодаря ти.

— А що се отнася до Кал и Джим, няма да ги оставиш да ти се изплъзнат, нали?

— През ум да не ти минава.

 

Едничката ми тревога е, че защитата ще опита да извърти нещата така, сякаш Шамик Джонсън също е гледала филма, за да изгради показанията си върху него, или обърква действителността с филмовия сюжет, като се поставя на мястото на жертвата. Разполагам обаче с няколко преимущества. Първо: лесно мога да установя, че филмът не е пускан на големия екран в общото помещение. Има достатъчно свидетели за това. Второ: доказах посредством показанията на Джери Флин и снимки от полицейски огледи, че не би могла да види филма в стаята на Маранц и Дженрът, защото те не разполагат с телевизор.

И все пак не виждам друга вратичка за тях. Едно ОУП може да се пусне и на компютър. Неубедително наистина, но аз не искам да оставя нищо на произвола на случая. Джери Флин е от свидетелите, които наричам „бикоборци“. При коридата бикът излиза и тълпа юнаци — не матадорът — започва да развява плащове пред очите му. И той напада, докато се изтощи. Тогава идва ред на пикадорите, възседнали коне, които забиват копията си в яката от тлъстини зад врата на животното, така че тя започва да кърви и се подува, което не му позволява много-много да върти глава. И сега някакви други момчетии излизат на арената и запращат своите бандерили — игриво накичени остриета — в хълбоците на бика, близо до раменния му пояс. Той е вече полумъртъв.

И чак тогава, матадорът — на испански думата означава „убиец“ — се появява пред публиката и довършва работата с права сабя.

Ето я моята задача сега. Докарах свидетеля до пълно изтощение, забих копия зад врата му и го украсих с няколко разноцветни бандерили. Настъпва време да измъкна сабята.

Флеър Хикъри направи всичко по силите си, за да не допусне именно това. Поиска почивка с мотивировка, че досега не сме споменавали за този филм, че не е почтено да се постъпва така, че трябвало да им дадем копие предварително, дрън-дрън. Аз отговарям на удара. В края на краищата, въпросният филм се е намирал във владение на собствените му клиенти. Ние попаднахме на него едва през изтеклата нощ. Свидетелят потвърждава, че този филм е гледан в сградата на братството. Ако господин Хикъри твърди, че клиентите му не са го гледали, моля, може веднага да ги изправи на свидетелската скамейка.

Флеър използва всички похвати, за да бави топката. Шикалкави, иска от съдията и той му разрешава да получи допълнителни обяснения, прави донякъде успешен опит да даде на Флин глътка въздух. Но напразно.

Това ми е ясно в мига, в който Флин заема отново мястото си. Твърде сериозно е поразен от моите копия и бандерили. Филмът е нанесъл съкрушителен удар. Той затваря очи, докато го показвам, стиска така силно клепачи, сякаш иска да запуши с тях и ушите си.

Той може и да не е лошо момче. Истината е, както сам признава, че харесва Шамик. Кани я без задни мисли на онова парти. Когато обаче по-големите научават това, те започват да го подиграват и го принуждават да участва в изпълнението на техния извратен план за „изиграване“ на сцената. И Флин, първокурсникът Флин, се огъва.

— Не можех да се понасям заради това — казва той, — но нали разбирате…

Не, аз не разбирам. Това ми се иска да кажа. Но мълча. Само го гледам втренчено, докато той свежда поглед. После обръщам очи към журито. В тях личи едва доловимо предизвикателство.

Най-накрая се обръщам към Флеър Хикъри и казвам:

— Свидетелят е ваш.

 

Трябва ми известно време, за да се почувствам сам.

След нелепата ми постъпка с Мюз, решавам да се заема с малко аматьорско разследване. Проверявам оставените от Люси телефонни номера. Два от тях не водят до нищо, но третият, служебният, ми казва, че това е права линия на професора в университета Рестън Люси Голд.

Голд. Силвърстейн. Хитро.

Вече съм убеден, че това е „моята“ Люси, но тези данни го потвърждават почти напълно. Въпросът е какво да правя сега? Отговорът е прост: да се обадя. Да разбера какво иска.

Не вярвам много в съвпадения. От тази жена нямам ни вест, ни кост вече двайсет години. И ето че сега се пръква отнякъде, като отказва да съобщи фамилното си име. Трябва да е във връзка със смъртта на Джил Перес. Трябва да е свързано със случилото се в летния лагер.

Това е ясно.

Анализирай живота си. Би следвало да я забравя с лекота. Едно лятно увлечение, колкото и дълбоко да е, си остава именно такова — увлечение. Може да съм я обичал, най-вероятно е така, но ние бяхме деца. Детинската любов не може да надделее над кръв и трупове. Има такива врати. Аз съм захлопнал моята. Люси изчезна. Трябваше ми доста време, за да свикна с тази мисъл. Но го направих и оттогава държа тази проклета врата плътно затворена.

А сега трябва да я открехна.

Мюз поиска да направи рутинно проучване. Трябваше да кажа да. Позволих на чувствата да повлияят върху здравия разум. Трябваше да изчакам. Името й бе удар. Трябваше да успокоя топката, да се оправя от удара, да видя нещата с по-голяма яснота. Но не го направих.

Може би да изчакам с обаждането.

Не, казвам си. Стига размотаване.

Вдигам слушалката и набирам нейния домашен номер. След четвъртото позвъняване отсреща също вдигат. Чува се женски глас:

— Не съм у дома, оставете съобщение след сигнала.

Сигналът идва твърде бързо. Не съм готов и затварям. Точно като зрял човек.

Главата ми се пръска. Двайсет години. Цели двайсет години. Люси трябва да е вече на трийсет и осем. Дали е все така хубава? Доколкото си спомням, имаше черти, които се облагородяват с времето. Срещат се такива жени.

Влизай в релсите, Коуп.

Правя всичко възможно. Но този глас, абсолютно като тогава… също като да се натъкнеш внезапно на някогашния съквартирант от колежа: за миг годините се стопяват и ти си отново в онази стая, в която нищо не се е променило. Точно така. Гласът й си е същият. Аз съм отново на осемнадесет.

Поемам си дълбоко дъх. Няколко пъти. На вратата се почуква.

— Влез.

В стаята наднича главата на Мюз.

— Обади ли й се вече?

— Опитах у тях. Нямаше никого.

— Надали ще я намериш сега — казва тя. — В момента има часове.

— И това ти е известно поради…

— Поради обстоятелството, че съм старши следовател. Не съм длъжна да слушам всичко, което казваш.

Тя се разполага и просва обути в маратонки крака върху масата. Започва да изучава мълком лицето ми. Аз също мълча. Най-накрая проговаря:

— Искаш ли да изляза?

— Преди това ми кажи какво успя да научиш.

Тя полага усилия, за да не се засмее.

— Сменила е името си преди седемнайсет години. Сега се казва Люси Голд.

Кимвам.

— Така трябва да е след спогодбата.

— Каква спогодба? А, да. Вие сте съдили лагера, нали?

— Семействата на жертвите.

— А лагерът е бил на нейния баща.

— Точно така.

— Гадна работа.

— Не се занимавах с това дело.

— Но го спечелихте все пак.

— Естествено. Този лагер бе практически лишен от каквато и да било охрана. — Присвивам очи, докато го казвам. — Семействата получиха имуществото на Силвърстейн.

— Лагера.

— Да. Продадохме земята на строителна фирма.

— Цялата ли?

— Имаше специална уговорка относно гората. Тя е практически неизползваема и остана под попечителството на някакъв обществен фонд. Там не може да се строи.

— Лагерът съществува ли?

Поклащам глава.

— Строителят събори старите бараки и изгради един от ония жилищни комплекси с ограда, пропуск и така нататък.

— А вие колко получихте?

— След изплащане на адвокатските хонорари, всяко семейство получи по осемстотин хиляди.

Тя се опулва.

— Айде бе!

— Да. Загубата на дете е много доходна.

— Нямах това…

Махам с ръка.

— Знам. Просто съм стар глупак.

Тя не спори по този въпрос.

— Това е променило много неща.

Не казвам нищо. Парите бяха в обща сметка. Мама се измъкна със сто хиляди. Другите остави за нас. Доста щедро от нейна страна. Двамата с татко се изнесохме от Нюарк в едно прилично местенце. В Монтклеър. Макар да имах вече стипендия за друго място, апетитът ми се насочи към правния факултет на Колумбийския университет в Ню Йорк. Там се запознах с Джейн.

— Да — съгласявам се аз, — това промени нещата.

— Искаш ли да научиш още нещо за старата си любов?

Кимвам.

— Постъпва в Университета на Лос Анджелис. Специалност психология. Защитава степен на същото място и втора, по английски език и литература — в Станфорд. Не разполагам още с цялата й трудова биография, но понастоящем преподава в университета Рестън. От миналата година. Има и, хм, два акта за алкохол, докато е била в Калифорния. Единият е от 2001, а другият — от 2003 година. Вън от това досието й е чисто.

Гледай ти. Алкохол. Не й беше в характера. Баща й, Айра, бе заклет наркоман — до такава степен, че тя се отвращаваше от всяко нещо, което замайва съзнанието. А сега — два акта. Не мога да си го представя. От друга страна, момичето от моите спомени още не бе навършило възрастта, след която има право да пие. То бе безгрижно и малко наивно, оправно и заможно, а баща й имаше вид на безобиден особняк.

Всичко това също загина през онази нощ в гората.

— И друго — обажда се Мюз. Тя се размърдва в усилие да изрази безразличие. — Люси Силвърстейн, още Голд, не е омъжена. Не съм приключила в това направление, но от изровеното досега излиза, че не се е омъжвала.

Не знам какво да кажа. Това обстоятелство положително няма отношение към сегашните събития. Но все пак ме поразява. Тя бе толкова красива, толкова умна и пълна с живот, толкова любвеобилна. Как е могла да остане самичка през всичките тези години? А и този алкохол.

— Кога ще свърши часовете? — питам аз.

— След двайсет минути.

— Добре. Ще й се обадя тогава. Друго?

— Уейн Стъйбънс не приема никого, освен най-близки роднини и адвоката си. Но продължавам по въпроса. Държа някой и друг жокер, но засега толкова.

— Не губи много време за него.

— Не губя.

Поглеждам часовника. Двайсет минути.

— Е, аз да вървя — обажда се Мюз.

— Върви.

Тя се изправя.

— И още нещо.

— Какво?

— Искаш ли да ти покажа нейна снимка?

Вдигам поглед.

— Рестън поддържа страница в Мрежата. Със снимки на всички преподаватели. — Изважда малка хартийка. — Това е електронният адрес.

Не изчаква отговора ми. Оставя листчето върху масата и излиза…

 

Разполагам с двайсет минути. Защо пък не?

Извиквам търсачката. Използвам Yahoo, с чиято помощ лесно намирам всякакви неща: новини, спортни вести, любимите ми комикси — Дунсбъри и Фокстрот, — такива неща. Въвеждам адреса на страницата, получен от Мюз. Ето я и нея.

Не е от най-сполучливите фотографии, които Люси би могла да има. Усмивката й е напрегната, изразът на лицето — скован. Позирала е за снимката, но ясно се вижда, че не й се ще. Русата коса я няма. Случва се с възрастта, това е вярно, обаче си мисля, че е нарочно. Сегашният цвят не й стои естествено. Поостаряла е, да, но както предвидих, възрастта й отива. Чертите на лицето са станали по-фини. Подчертана е височината на скулите. И да пукна, ако пак не си е хубавица.

Докато изучавам лицето й, някакво забравено усещане се събужда и присвива стомаха ми. Само това липсва. Имам си достатъчно неприятности. Не ми трябват стари чувства. Прочитам кратката й биография, без да науча нищо. Днес е установена практика студентите да оценяват преподавателите и техните лекции. Такава информация може да се получи от Мрежата. Получавам я. Студентите явно боготворят Люси. Рейтингът й е невероятен. Чета някои коментари. Убедени са, че часовете й са в състояние да променят хода на човешкият живот. Усмихвам се с необяснимо чувство на гордост. Двайсетте минути отминават.

Давам й още пет, представям си как се сбогува със студентите, бъбри с неколцина от тях, които се туткат все още в стаята, събира записки и други партакеши в охлузена чанта от изкуствена кожа.

Вдигам служебния телефон и звъня на Джосълин.

— Да?

— Никакви телефони — казвам аз. — Да не ме безпокои никой.

— Добре.

Отварям външна линия. Набирам номера на Люси. При третия сигнал чувам нейния глас:

— Ало.

Сърцето ми скача в гърлото, но все пак съумявам да кажа:

— Аз съм, Люси.

И тогава, само след секунда-две, я чувам да се разплаква.