Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ДЕСЕТА ГЛАВА

ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА

Още държа в ръка снимката на моя баща.

Налага се да мина по обиколен път за срещата с Рая Сингх. Поглеждам картончето. Първата кирлива риза. Сиреч, ще има и други.

Но да започнем с тази — баща ми.

Само един човек може да ми бъде от полза, когато става дума за татко и евентуалните му ризи. Изваждам мобилния телефон и задържам палец върху цифрата шест. Рядко се обаждам на този номер, но не го махам от програмата за бързо избиране. Мисля, че няма и да го махна.

Той се обажда след първото иззвъняване с нисък кънтящ глас:

— Пол.

Акцентът му се долавя ясно даже в една дума.

— Здрасти, чичо Саш.

Саш не ми е истински чичо. Той е близък семеен приятел от старата родина. Не съм го виждал от три месеца, от погребението на баща ми, но щом чувам гласа му, начаса си представям огромната мечешка фигура. Баща ми казваше, че Саш е бил най-могъщата и страховита фигура в Пулково, градче край Ленинград, в което са израснали и двамата.

— Отдавна не си се обаждал — казва той.

— Знам и съжалявам за това.

— А-а — отвръща той, сякаш възмутен от опита ми за извинение. — Днес очаквах да се обадиш.

Това ме изненадва.

— Откъде накъде?

— Защото, млади мой племеннико, трябва да поговорим.

— За какво?

— За причината, поради която никога не говоря за каквото и да било по телефона.

Саш се занимава с дейност, която макар и не незаконна, граничи със сенчестата страна на живота.

— Аз съм у нас, в града. — Саш притежава жилище върху покрива на скъпа сграда в Манхатън. — Кога можеш да дойдеш?

— След половин час, ако няма задръстване — казвам аз.

— Великолепно. Ще те чакам.

— Чичо Саш?

Той мълчи. Поглеждам снимката на баща си върху седалката.

— Можеш ли да ми кажеш, за какво става дума?

— Става дума за миналото ти, Павел — отвръща той с непоносимия си акцент, като използва руското ми име. — Става дума за нещо, което трябва да си остане там.

— Какво означава това, по дяволите?

— Ще си поприказваме — казва той и затваря.

 

Движението е рехаво, така че стигам до чичо Саш за двайсет и пет минути. Портиерът е облечен в една от онези невъзможни униформи с пискюли и акселбанти. Видът му — още по-интересно заради пребиваването на чичо Саш в тази сграда — напомня за Брежнев по време на първомайска манифестация. Той ме познава, а е и предупреден за пристигането ми. Ако не го предупредят, той не съобщава за посетителя. Просто не те пуска да влезеш.

Старият приятел на Саш, Алексей, стои до асансьора. Алексей Какарьов отговаря по въпросите на сигурността при чичо Саш откакто се помня. Той е към края на шейсетте, с няколко години по-млад от Саш, и грозен, колкото не сте в състояние да си представите. Носът му е червен и с форма на луковица, а цялото лице е покрито с пурпурна капилярна мрежа. Допускам причината за това да е прекомерното пиене. Панталоните, както и сакото, не му стоят добре, но от друга страна, структурата му не е пригодна за произведения на висшата мода.

Алексей няма вид на особено щастлив от срещата ни, но той поначало не е човек, който прекалява с усмивките. Задържа вратата на асансьора, за да вляза. Стъпвам безмълвен в кабината. Кимва ми отсечено и затваря вратата. Оставам сам.

Вратата на кабината се отваря в самия апартамент.

Чичо Саш е застанал на няколко крачки от нея. Помещението е огромно. Мебелите са издържани в кубистки стил. Панорамният прозорец разкрива невероятна гледка, но стените са покрити с дебели текстилни тапети, чийто цвят сигурно носи някакво засукано название като например „Мерло“, но в моите очи прилича на най-обикновена кръв.

Когато ме вижда, лицето на Саш грейва. Разперва широко ръце. Един от най-живите ми детски спомени е свързан с размера на тези ръце. Те и сега са гигантски. Той е побелял в хода на годините, през които го познавам, но дори сега, когато пресмятам, че е някъде в началото на седемдесетте, все още внушава усещане за големина и мощ, неизбежно свързано с едва доловимо страхопочитание. Излизам от кабината и спирам.

— Какво — казва той, — вече си много стар за прегръдка?

Пристъпяме един към друг. Прегръдката е, като се има предвид руското му потекло, истинска мечешка ласка. Силата му е невероятна. Ръцете все още приличат на бутала от парна машина. Той ме притиска здраво и аз имам усещането, че може да стисне още малко и ми прекърши гръбнака.

След миг Саш ме хваща за ръцете малко над лактите и ме задържа на ръка разстояние, за да ме разгледа по-добре.

— Също като баща си — казва той с глас, в който сега се усеща и друго освен акцента. — Изглеждаш също като баща си.

Саш пристига от Съветския съюз малко след нас. Работи в Интурист, тяхната туристическа организация, в нейното нюйоркско представителство. Негово задължение е да упътва американски туристи, които искат да посетят Москва и тогавашния Ленинград.

Това бе много отдавна. След падането на съветското правителство той се забърква в онази мътна стопанска сфера, която наричат „внос-износ“. Нямам никаква представа какво точно значи това, но оттам са парите за това безумно скъпо жилище.

Саш ме съзерцава още секунда-две. Носи бяла риза, която е разкопчана достатъчно надолу, за да се види под нея блузата с У-образен изрез за врата. Гъста посивяла вълна наднича оттам. Аз чакам. Няма да е дълго — чичо Саш не си пада по общите приказки.

Сякаш прочел тези мисли, той ми отправя твърд поглед и казва:

— Обаждат ми се по телефона.

— Кои?

— Стари приятели.

— Пак чакам.

— От старата родина — продължава той.

— Не схващам смисъла.

— Задават ми въпроси.

— Саш?

— Да?

— По телефона изказа опасения, че може да ни подслушват. Тук не се ли притесняваш от същото?

— Не. Тук е напълно сигурно. Помещението се проверява всяка седмица.

— Великолепно. Защо тогава не се откажеш от шифъра и не заговориш в прав текст?

Той се усмихва. Това му харесва.

— Има едни хора. Американци. Шарят из Москва, пръскат пари наляво и надясно. Задават въпроси.

Кимвам наум.

— Какви въпроси?

— За баща ти.

— Що за въпроси?

— Помниш ли старите слухове?

— Майтапиш ли се?

Но не. Кирлива риза номер едно. Трябваше да се досетя.

Помня слуховете, разбира се. За малко да съсипят семейството ми.

Сестра ми и аз сме родени в наричания тогава Съветски съюз по време, наричано тогава Студена война. Баща ми е доктор по медицина, но му отнемат правата по обвинение в некомпетентност, скалъпено заради обстоятелството, че е евреин. Така е било в онези времена.

По същото време една реформистка синагога тук, в Съединените щати — в Скоуки, щат Илинойс, за да бъда по-точен — работи усилено по въпроса за съветските евреи. В средата на седемдесетте за еврейските храмове в САЩ извеждането на съветски евреи е нещо като почетна задача.

Ние имахме късмет. Измъкнаха ни.

Дълго време в САЩ ни представяха за герои. Баща ми произнасяше пламенни речи вечер след петъчната служба по повод тежката участ на съветските евреи. Децата носеха специални значки, за да изразят солидарност с нас. Набираха се средства по дарителски сметки. Но ето че около година след нашето пристигане баща ми се скарва за нещо с главния равин и мигом плъзват слухове за това, че той бил нарочно изпратен в САЩ, защото е от КГБ, че даже не бил евреин и цялата работа била постановка. Обвиненията са смехотворни и противоречиви, напълно безпочвени, а днес — вече двадесет и пет годишни.

Поклащам глава.

— Искат значи да докажат, че баща ми е работил за КГБ?

— Да.

Скапания Дженрът. Играта е ясна. Аз съм вече нещо като обществена фигура. Подобни обвинения, макар и в последна сметка доказано измислени, ще ми навредят Това трябва да ми е добре известно. Преди четвърт век моето семейство загуби почти всичко поради същата причина. Напуснахме Скоуки и се преместихме на изток, в Нюарк. Понесохме много сериозен удар.

Вдигам поглед към Саш.

— Ти каза по телефона, че си очаквал да се обадя.

— Ако не го бе сторил, аз щях да те потърся още днес.

— За да ме предупредиш ли?

— Именно.

— Значи — размишлявам гласно аз — те, изглежда, разполагат с нещо.

Грамадният мъж не отговаря. Наблюдавам лицето му. И ето че целият мой свят, всичко онова, в което вярвах през тези години, започва да се люлее.

— Наистина ли е бил от КГБ, Саш? — питам аз.

— Беше много отдавна — отвръща той.

— Това „да“ ли означава?

Саш се усмихва бавно.

— Ти нямаш представа как стояха нещата в онези времена.

— Пак те питам: това „да“ ли е?

— Не, Павел. Но баща ти… може би е трябвало да…

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли как стигнах аз до тази страна?

— Работеше в тяхната туристическа компания.

— За Съветския съюз, Павел. Там нямаше компании. Интурист се ръководеше от държавата. Всичко се ръководеше от държавата. Можеш ли да го разбереш?

— Мисля, че да.

— И когато съветските власти получат възможност да изпратят някого в Ню Йорк, да не мислиш, че ще изберат оня, който най-добре се справя с продажбата на екскурзии до Москва и Ленинград? Или ще допуснеш, че изпращат някого, който може да им бъде полезен по друг начин?

Сещам се за огромните му ръце. За нечовешката му сила.

— И ти ли си бил от КГБ?

— Бях полковник от армията. Не в КГБ. Но ми се струва, че спокойно можеш да ме наречеш — той показва кавички с пръсти — шпионин. Срещах се с американски официални лица. Опитвах да ги подкупя. Хората си мислят, че ние непрекъснато научаваме важни неща. Такива, които да променят баланса на силите в света. Това са глупости. Нищо особено не научавахме. Никога. А американците? Те пък не научаваха нищо за нас. Прехвърляхме си дреболии едни на други. Глупава игра.

— А баща ми?

— Съветските власти му позволиха да замине. Вашите еврейски приятели си мислят, че е станало заради натиска от тяхна страна. Моля те! Наистина ли една група евреи в някаква синагога смятат, че могат да окажат какъвто и да било натиск върху една власт, която не се отчита за действията си пред когото и да било? Направо е смешно, като си помисли човек.

— Искаш да кажеш, че…

— Просто ти казвам как стояха нещата тогава. Дали твоят баща е обещал, че ще помага занапред на режима? Естествено. Но го е направил колкото да се измъкне оттам. Нещата са преплетени, Павел. Ти дори не можеш да си представиш условията, в които живееше той. Баща ти бе добър лекар и още по-добър човек. Скалъпиха срещу му обвинения в нарушаване на лекарската етика. Отнеха му професионалните права. След това твоите дядо и баба… прекрасните Наташини родители… ти бе прекалено малък, за да си спомниш…

— Спомням си — прекъсвам го аз.

— Наистина ли?

Наистина ли помня? Запазил съм образа на моя дедушка с буйната му бяла грива и гръмогласен смях, на милата ми бабушка, която тихо го гълчи. Но аз съм бил тригодишен, когато ги прибират. Наистина ли ги помня, или за всичко е виновна онази стара снимка, която още държа? Истински спомен ли е това, или резултат от разказите на мама?

— Твоите баба и дядо са интелектуалци — университетски професори. Дядо ти бе декан на историческия факултет. Баба ти — блестящ математик. Нали знаеш това?

Аз кимам.

— Мама казваше, че е научила повече от разговорите около масата у дома, отколкото от училище.

Саш се усмихва.

— Сигурно е така. Към тази маса се стремяха най-изтъкнатите учени. И естествено, това привлече вниманието на властите. Обвиниха ги в радикализъм. Смятаха ги за опасни. Спомняш ли си, когато ги арестуваха?

— Помня — казвам аз — след това. Той притваря за миг очи.

— Помниш ли какво стана с майка ти?

— Да.

— Наташа се промени коренно. Даваш ли си сметка за това?

— Да.

— И ето сега, твоя баща. Загубил е толкова много — кариерата си, репутацията, лекарските си права, а сега и тази история с родителите на жена му. Но изведнъж, напълно съсипан и смазан, той съзира отворена от властите врата. Възможност за ново начало.

— Живот в САЩ.

— Именно.

— Срещу което е трябвало само да шпионира?

Саш маха пренебрежително с ръка.

— Не разбираш ли? Това е голяма игра. Какво би могъл да научи човек като твоя баща? Дори да бе опитал — което той не направи. Какво би могъл да им съобщи?

— И той?

— За тях Наташа бе просто една жена. Властите не се интересуват от някакви си жени. В известна степен тя представляваше проблем. Както вече казах, в техните очи родителите й бяха радикали. Казваш, че си спомняш когато ги отведоха?

— Мисля, че да.

— Твоите баба и дядо бяха основали група за даване гласност на нарушенията в областта на човешките права. Бяха напреднали доста, когато ги предаде някакъв мръсник. Агентите се изтърсиха през нощта.

Той млъква.

— Е? — подканвам го аз.

— Не е лесно да се говори за онова, което им се случи.

Свивам рамене.

— Няма как да им навредиш повече.

Той не отговаря.

— Какво се случи, Саш?

— Изпратиха ги в трудов лагер. При ужасни условия. Те не бяха млади. Знаеш ли края?

— Те умират — казвам аз.

В този момент Саш се извръща от мен. Приближава прозореца. Там се открива великолепен изглед към Хъдзън. В пристанището се извисяват два огромни туристически кораба. Ако погледнеш наляво, ще видиш Статуята на свободата. Манхатън е толкова малък — дванайсет километра от единия край до другия, — но както е и при Саш, неизменно усещаш неговата притаена мощ.

— Саш?

Той проговаря отново с тих глас:

— Известно ли ти е как умряха те?

— Ти сам каза — условията в лагера са били ужасни. Дядо ми имаше слабо сърце.

Той продължава да стои извърнат от мен.

— Отказват му лечение. Лишават го дори от всекидневното хапче. За три месеца е свършен.

Изчаквам малко.

— Какво скриваш от мен, Саш?

— Знаеш ли какво се случи с баба ти?

— Знам онова, което ми е казвала мама.

— Какво е то?

— И бабушка се разболява. След загубата на съпруга й, нейното сърце също отказва. Това непрекъснато се случва при двойки с толкова дълъг семеен стаж. Умира единият и другият веднага го последва.

Той не казва нищо.

— Саш?

— В известен смисъл струва ми се, така и става.

— В известен смисъл?

Саш не отлепя поглед от онова, което е отвън.

— Твоята баба се самоуби.

Тялото ми застива. Започвам да клатя глава.

— Обеси се с чаршаф.

Оставам безмълвен и неподвижен. Мисля си за снимката на бабушка. В съзнанието ми изпъква нейната знаеща усмивка. Спомням си историите, които ми разправя мама. За нейния остър ум и още по-остър език. Самоубийство.

— Мама знаеше ли това? — питам аз.

— Да.

— Никога не ми го е казвала.

— Може би и аз не трябваше.

— А защо го направи?

— Искам да разбереш нещата. Майка ти бе красива жена. Любвеобилна и нежна. Баща ти я боготвореше. Но след като й отнеха родителите и всъщност ги убиха, тя се промени коренно. Ти го усети, нали? Онази нейна меланхолия… дори преди това със сестра ти…

Мълча, но наистина бях усетил.

— Исках да разбереш какво й е било на майка ти — продължава той. — Та да проумееш и останалото.

— Саш?

Той мълчи. Продължава да гледа през прозореца.

— Знаеш ли къде е мама?

Огромният мъж мълчи дълго.

— Саш?

— Тогава знаех — отвръща най-накрая той. — Първия път.

Преглъщам мъчително.

— Къде отиде тя?

— Наташа се върна у дома.

— Не те разбирам.

— Избяга обратно в Русия.

— Защо?

— Не я вини, Павел.

— Не я виня за нищо. Искам да разбера защо.

— Човек може да избяга от родината си като тях. Мъчи се да промени всичко. Мрази властта, но не и народа си. Родината си остава родина. Завинаги.

Той се обръща към мен. Погледите ни се срещат.

— Затова ли избяга тя?

Той не проговаря.

— Това ли е нейният мотив? — почти крещя аз. Кръвта ми сякаш се сгъстява в жилите. — Родината си остава завинаги родина?

— Ти не ме слушаш.

— Напротив, Саш, много добре те чувам. Родината си е родина. Дрън-дрън. А не може ли семейството да си е семейство? Или пък съпругът си е съпруг. Или, което най-вече ме интересува — синът си остава син завинаги?

Той не отговаря.

— Какво да кажем за нас, Саш? За мене и татко?

— Не знам, какво да ти отговоря.

— Знаеш ли къде се намира сега?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Но ти можеш да я откриеш, нали?

Той не кимва, но и не поклаща глава.

— Имаш си дете — казва той. — Имаш си кариера.

— Е, и?

— Всички тези неща са отдавна минали. Миналото принадлежи на мъртвите, Павел. Никой не иска да връща мъртвите към живот. Те трябва да се погребват, за да вървят живите по-нататък.

— Моята майка не е мъртва — казвам аз. — Или е?

— Нямам представа.

— Защо тогава говориш за мъртви? И още: защо само за мъртви си приказваме, като има нещо друго… — Не съм в състояние да се удържа и го изплювам: — Аз вече не съм убеден и в това, че сестра ми е мъртва.

Очаквам да видя смайване, изписано върху лицето му. Нищо подобно. Леко е изненадан.

— За тебе, да — казва той.

— Какво за мене да?

— За тебе — повтаря той — и двете следва да бъдат мъртви.